Комбинираният ефект от лекарствата и упойката правеха мисълта й бавна и тя трудно намираше думите.
— Позволете ми да ви уверя, че всичко е наред. Състоянието ви е стабилно като скалата на Гибралтар. Не е нужно да оставате тук, а за съжаление имаме огромно количество пациенти, които трябва да приемем. Бихме искали да ви поглезим цяла нощ, но трябва и да работим. Така че не се тревожете! — Тя стисна окуражително ръката на Лори, върна се на бойния си пост и започна да дава поредните нареждания.
— Извинете — извика Лори след нея, но напразно. — Бихте ли се обадили на моята лекарка, или поне да ми позволите аз да й звънна?
Теа дори не се обърна. Вече бе потънала в друг проблем.
Санитарят застана отново зад главата й и побутна количката. Когато излязоха в коридора Лори забеляза няколко паркирани до стената носилки с пациенти, очакващи да бъдат вкарани за операция.
— Трябва да се обадя по телефона — каза Лори, когато минаха покрай регистратурата на хирургията.
— Ще се наложи да изчакате, докато ви настаним в стаята ви — отвърна безизразно санитарят и се насочи към вратите.
Обхвана я чувство на отчаяние, когато застанаха до асансьорите. Бе грубо преместена от обещаното й убежище и изхвърлена оттам и беше безсилна да го предотврати. Измъчвана едновременно от слабостта, причинена от загубата на кръв и от болка дори при най-лекото движение, тя се чувстваше още по-уязвима. А когато си спомни списъка със злощастните пациенти от серията си, си помисли, че пасва точно на профила. Беше на същите години, здрава сложена на системи, претърпяла хирургическа интервенция и беше относително скорошен абонат на „АмериКеър“. Единствената й утеха бе фактът, че Наджах е задържан.
— Къде ще съм? — попита тя, опитвайки се да открие лъч надежда. — В гинекологичното ли?
Санитарят погледна листчето.
— Не! То е запълнено. Ще ви настаним в стая 609 на етажа на ортопедията.
Лори затвори очи и усети как я пронизва тръпка.
22.
Натъпкан с кофеин, Джак се разхождаше между гишето и входната врата, като периодично поглеждаше навън към дъжда, който се изливаше върху цимента на рампата. С течение на времето бе започнал да мисли дали да не премине към план „Б“, което означаваше да се откаже от задаването на въпросите, записани от Лори, да се върне обратно в Патологическия, да вземе материалите от бюрото й и да препусне към „Манхатън Дженерал“.
— Д-р Степълтън! Хей, д-р Степълтън!
Дочувайки името си през шума от разговорите и плача на бебетата, Джак погледна към регистратурата на спешното и видя Салвадор, който му махаше да се върне обратно към гишето. Близо до него стоеше момиче с вид на петнайсетгодишно. Беше изправена, с широки рамене, светло кестенява коса, разделена по средата на път и сложена зад ушите. Очите й бяха огромни, носът — тесен и леко чип.
— Това е д-р Шърли Мейранд — каза Салвадор и посочи кардиоложката, когато Джак бързо се обърна.
Бе хипнотизиран от младостта на жената. За първи път в живота си се почувства остарял. Макар да наближаваше петдесет, играта на баскетбол с хлапета на половината на неговите години го караше да забрави колко възрастен е всъщност. Тази жена срещу него беше изкарала колеж, медицинско училище и поне няколко години като стажант.
— Какво мога да направя за вас? — попита го тя. Дори гласът й му се стори пубертетски.
След като й се представи, той извади страницата с електрокардиограмата на Собчак и я подаде.
— Ще ви оставя — каза Салвадор и изчезна нанякъде.
— Знам, че не е много — продължи Джак, посочвайки лентата с диаграмата — но се питах дали бихте могли да я коментирате.
— Ужасно къса е — въздъхна кардиоложката, докато се вглеждаше.
— Да, но това е всичко, с което разполагаме. — Джак забеляза, че косата на Шърли криволичеше, сякаш си проправя път от челото към тила й.
— И какъв е изводът?
— Добър въпрос. Нямам представа. Направена е по време на неуспешния опит за реанимиране.
Тя го погледна и Джак осъзна, че една от причините очите й да изглеждат толкова големи е невинната изненада, която излъчваха.
— Не знам какво да кажа — поклати глава Шърли. — Трябва ми повече, за да мога да съм сигурна.
— Предполагах. Но тази кардиограма е за съжаление на вече мъртъв пациент, което вие знаете. Мисълта ми е, че коментарът ви няма да навреди на пациента, дори ако направите погрешно предположение.
Тя отново впери очи в диаграмата и започна монотонно да нарежда съкращения и факти в подкрепа на хипотезата си, за които не беше и чувал.
Джак стисна зъби. Беше нечестно тази дребна млада жена да го кара да се чувства едновременно стар и глупав.
— Може би — предположи той — ще е най-добре да ограничите коментара си до нещо, което бих могъл да разбера. В смисъл, можете да ми кажете впечатлението си, без да ми съобщавате как сте стигнала до него.
— Това наистина ме навежда на определена мисъл — каза Шърли и го погледна. — Но имам една идея!
— Чудесно! И каква е тя?
— Д-р Хенри Уо, един от шефовете ми, в момента е в спешното. Беше извикан да направи ангиограма на предполагаем остър инфаркт на миокарда. Защо не отидем да му го покажете?
Джак се съгласи с удоволствие.
Вратата на асансьора се отвори и санитарят със сумтене избута количката на Лори в коридора на шестия етаж. Тя сгърчи лице от болка при раздрусването. Каквото и да й бяха дали против болка, то вече не действаше.
Макар да се чувстваше точно толкова изплашена, колкото когато напусна предишното отделение, поне се бе примирила с действителността, че не е по силите й да направи много, докато не се добере до телефона. Беше попитала санитаря къде са принадлежностите й с идеята да вземе клетъчния си телефон. За съжаление мъжът нямаше представа.
Той побутна количката към късия коридор от асансьора към сестринския пункт, осветен като фар в мрачната и почти спяща болница. Разположените на голямо разстояние по стените аплици с матови стъкла хвърляха призрачна светлина.
Санитарят ускори, но след малко спря до сестринския пункт, остави Лори в количката и се приближи до таблото. Виждаха се две сестри — едната с късо подстригана коса, а другата на конска опашка. Двете погледнаха едновременно към санитаря, когато той остави с плясък картона на Лори върху плота.
— Има пациент за вас.
Сестрата с късата коса взе картона и прочете името върху него, след което веднага се изправи.
— Е, госпожице Монтгомъри, трябва да призная, че вече се чудехме къде сте.
Санитарят се затътри обратно към асансьора, а двете сестри застанаха отстрани на носилката. Бяха облечени в бели престилки. Тази с късата коса имаше матова кожа, очи с бадемовидна форма и тесен, орлов нос. Тенът на другата беше блед, лицето й имаше широки черти, с намек за азиатски ген. Тъй като и двете бяха осветени изотзад от стенните лампи, ясно се виждаха само изпъкналостите на костите. Останалата част от лицата им тънеха в сянка. На Лори, която и без това бе вече разтревожена, и двете й се сториха зловещи.
