Джак измъкна спортните страници и му ги подхвърли. След това се настани зад бюрото и започна да чете материала за изчезналия труп. Той започваше на първа страница и свършваше на трета. Както можеше да се очаква, тонът беше саркастичен, особено по отношение на полицията и управата на Патологическия център. Според автора тази абсурдна история е поредното ярко доказателство за некомпетентността на двете институции.
В стаята връхлетя Лори и той беше принуден да прекъсне четенето. Тя хвърли палтото си на закачалката и изрази надежда, че неговото състояние е по-добро от нейното.
— Май е същото — въздъхна Джак. — Но вината е моя, защото виното беше долнопробно…
— На всичкото отгоре съм спала само пет часа и ми беше доста трудно да се измъкна от леглото — отбеляза с гримаса Лори. После се извърна към ъгъла и подвикна: — Добро утро, Вини…
Младежът остана скрит зад спортните страници.
— Цупи се, защото му отмъкнах вестника — поясни Джак и стана да отстъпи мястото си на младата жена. Тази седмица тя беше дежурна и разпределяше аутопсиите сред личния състав патолози. — Инцидентът с трупа на Франкони е на първа страница…
— Нищо чудно — отвърна Лори. — Той е водеща новина на всички местни станции. Чух, че Бингъм щял да се появи в предаването „Добро утро, Америка“ в опит да замаже гафа…
— Няма да му е лесно — промърмори Джак.
— Прегледа ли днешните случаи? — попита Лори и придърпа купчината папки към себе си.
— Току-що идвам — отвърна Джак, изчете още няколко реда и подхвърли: — Охо! Тук се намеква, че сме направили комбина с полицията и умишлено сме се отървали от този труп. Представяш ли си? Тези репортери са такива параноици, че във всичко виждат заговор!
— Параноици са читателите им, а те им предлагат това, дето се търси — отбеляза Лори. — Именно поради подобни намеци съм решена на всичко, за да открия какво стана с този труп! Обществеността трябва да знае, че ние нямаме нищо общо!
— Надявах се, че ще преспиш и ще се откажеш от тази налудничава идея — промърмори Джак, без да вдига очи от вестника.
— В никакъв случай! — отсече Лори.
— Но тези наистина са луди! — извика той и плесна с длан върху разтворения вестник. — Първо твърдят, че ние от Патологическия център сме отговорни за изчезването на трупа, а след това авторитетно заявяват, че мафията отдавна го е заровила някъде из пущинаците на Уестчестър…
— Втората част положително е вярна — кимна Лори. — Напролет може и да се покаже от някой овраг, просто защото сега земята е замръзнала и едва ли някой си е направил труда да копае дълбоко…
— Каква гадост, Господи! — захвърли вестника Джак. — Ако искаш, можеш да го прочетеш…
— Благодаря — отказа Лори. — Вече съм запозната с версията на „Таймс“, която е достатъчно язвителна. Не ми трябва мнението на „Ню Йорк Поуст“…
Джак стана и подаде страниците на Вини, който ги пое, без да каже нито дума.
— Днес си много чувствителен — подхвърли той.
— Остави ме на мира! — отряза го Вини.
— Трябва да внимаваме, Лори! — направи напрегната физиономия Джак. — Имаме работа с индивид, който е в предразсъдъчно състояние. Вероятно планира някакво мислене и по тази причина хормоните му са на изчерпване!
— Охо, ето го и удавникът, за който спомена Майк Пасано — не му обърна внимание Лори, заела се с документите на новопристигналите мъртъвци. — На кого ли да го тръсна? Проблемът е там, че в момента нямам зъб на никого. И по тази причина май ще го оставя за себе си.
— Дай го на мен — рече Джак.
— Наистина ли го искаш?
Лори мразеше удавниците, особено онези от тях, които са престояли дълго във водата. Аутопсиите им обикновено бяха тежки и доста неприятни.
— Защо не? — сви рамене Джак. — Свикнеш ли с миризмата, можеш дори да го оближеш…
— Отвратително! — потръпна Лори.
— Не, наистина — ухили се Джак. — Аз лично предпочитам удавниците пред жертвите на огнестрелни рани.
— При този ще се срещнеш и с двете — поклати глава Лори и вписа името му в долния край на формуляра.
— Прекрасно — рече Джак и отиде да надникне зад рамото й.
— Предполагаем изстрел от упор в горния десен квадрант — прочете тя.
— Звучи ми все по-вълнуващо — кимна Джак. — Как се казва жертвата?
— Никой не знае. Това е част от предизвикателството, защото главата и китките липсват…
Джак пое папката, седна на бюрото и я разгърна. Информацията, доколкото я имаше, беше дело на асистент-патолога Джанис Джегър.
Трупът бил открит във водите на Атлантическия океан, източно от Кони Айлънд. Това сторили момчетата от Бреговата охрана, чийто катер дебнел с изключени светлини, по сигнал за контрабанда на наркотици. Катерът им буквално се блъснал в трупа. Предполагало се, че той принадлежи на анонимния информатор, който е бил разкрит и ликвидиран от трафикантите.
— Тук няма кой знае какво — промърмори Джак.
— Значи предизвикателството става още по-голямо… Джак спусна крака от бюрото и се насочи към асансьора. — Хайде, сръдльо — подвикна към Вини той, без да се обръща. — Времето тече…
На прага почти се сблъска с Лу Солдано, който се беше устремил към машината за кафе.
— Господи! — отскочи той, но част от кафето му все пак се разплиска на пода. — Сбъркал си професията, приятел… Би трябвало да опиташ кариера в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“!
— Извинявай, но наистина се нуждая от порция ободрително — промърмори лейтенантът.
Спряха пред плота. Джак избърса сакото си с книжна салфетка, а Лу напълни догоре една голяма пластмасова чаша с кафе. Поднесе я към устните си с трепереща ръка, сръбна голяма глътка и едва след това добави сметана и захар.
— През последните два дни ми се разгони фамилията! — простена той.
— В цикъл на запой ли си? — попита съчувствено Джак. Лицето на детектива беше покрито с гъста четина, яката на измачканата му синя риза беше разкопчана, а връзката — разхлабена. Торбестият му шлифер в стил „Коломбо“ изглеждаше така, сякаш беше спал с него.
— Де да беше запой — изръмжа той. — През последните две нощи ми се събират не повече от два-три часа сън… — Пристъпи към бюрото, каза „здрасти“ на Лори и тежко се отпусна на стола до нея. — Нещо ново по случая Франкони? — вдигна глава Лори.
— Нищо, което да задоволи капитана, началника на отдела и шефа на полицията — навъсено рече Лу. — Бъркотията е страхотна, положително ще падат глави… Особено при нас, в отдел „Убийства“, ако не направим бърз пробив…
— Не е ваша грешката, че някой е видял сметката на Франкони — подхвърли Лори.
— Кажи това на комисаря — въздъхна Лу, отпи глътка кафе и попита: — Имате ли нещо против, ако запаля? — После, зърнал изражението на Джак, побърза да махне с ръка: — Добре де, забрави… Не знам защо зададох тоя тъп въпрос. Вероятно съм изпаднал в състояние на временна лудост…
— Какво открихте? — попита Лори. Тя добре знаеше, че преди да бъде назначен в отдел „Убийства“, Лу беше работил известно време в отдел „Организирана престъпност“. Това го правеше най-подходящият следовател по делото Франкони.
— Удар на фамилията Вакаро, в това няма никакво съмнение — отвърна Лу. — Всички информатори са единодушни по този въпрос. Ние също очаквахме подобен ход, особено след като Франкони прие да ни сътрудничи. Но засега разполагаме единствено с оръжието на престъплението и нищо повече…
— То би трябвало да ви помогне — отбеляза Лори.
— Не в такава степен, в каквото си мислиш — поклати глава Лу. — И друг път сме откривали оръжието на престъплението след удар на мафията… Това го намерихме на един покрив срещу ресторант „Позитано“ — пушка „Ремиигтън“ 30-ти калибър с оптически мерник. От магазина й липсваха два патрона, а на покрива бяха открити две празни гилзи.
