— По всевъзможни начини. Аз изградих бизнеса въз основа на търговската пирамида. За всеки привлечен от вас клиент ще получавате процент както от първоначалната сума, така и от годишните вноски. Освен това ще бъдете възнаграден и при привличането на свои колеги-лекари, които усещат трудностите на бизнеса, но все още имат известен брой богати пациенти, загрижени за здравето си… Ще получавате процент от пациентите на всеки такъв свой колега. Например, в случай че приемете офертата ни, доктор Левиц ще взема процент от вноските на всеки ваш пациент. Не е нужно да сте счетоводител, за да пресметнете какъв приход ще имате и срещу какви усилия. В допълнение предлагаме и още едно облекчение: заплащането ще става чрез офшорни финансови институции, което автоматически ви освобождава от грижата за данъци…
— Но защо всичко е толкова секретно? — попита Уолър.
— По отношение на офшорните сметки нещата са ясни — отвърна Реймънд. — А що се отнася до цялостната програма, съществуват някои деликатни проблеми, главно от морално естество. В тази връзка биотехнологическата компания, която отговаря за техническата реализация на проекта, изпитва параноичен ужас от евентуалната лоша реклама. Знаете, че използването на животни за някои видове трансплантации се приема зле от доста хора, а ние не желаем да водим битки с разните там природозащитни организации. Бих добавил, че процедурата е изключително скъпа и може да бъде предложена само на избрани хора. А това влиза в конфликт с принципа на равенството, който за съжаление е твърде популярен в наше време…
— Мога ли попитам колко клиенти са приели офертата ви? — вдигна вежди Уолър.
— Пациенти или лекари?
— Пациенти.
— Около сто.
— Колко от тях са използвали биологическия двойник, за който плащат?
— Четири — отвърна Реймънд. — До този момент сме трансплантирали два бъбрека и два черни дроба… Сто процента успешни операции, без признаци за отхвърляне на органите, без съпътстващите ги лекарства. Тук ще добавя, че пациентите заплащат допълнителна сума за осигуряването на органите и съответната трансплантация, като процент от тази сума също отива в джоба на лекаря, който ги е привлякъл…
— Колко са лекарите във вашата програма?
— По-малко от петдесет — отвърна Реймънд. — Стартирахме предпазливо, но програмата вече набира скорост.
— От колко време е в действие тази програма?
— От шест години. През по-голямата част от това време бяхме на етапа организация и солидни инвестиции, но вече започваме да виждаме плодовете от своите усилия. Напомням ви, че ако приемете офертата, вие все още ще бъдете в основата на пирамидата — нещо, което ще ви донесе значителни приходи.
— Звучи интересно — призна с въздишка Уолър. — Господ ми е свидетел, че при този непрекъснато стесняващ се кръг от платежоспособни пациенти, малко допълнителни приходи ще ми се отразят отлично… Трябва да направя нещо, в противен случай ще изгубя тази клиника…
— Което би било жалко — кимна Реймънд.
— Може ли да обмисля офертата ви ден-два? — попита Уолър.
Реймънд се изправи. От опит знаеше, че вече е спечелил.
— Разбира се — любезно рече той. — Бих ви предложил да се свържете с доктор Левиц, тъй като съм тук главно поради горещите му препоръки… Сигурен съм, че ще остане много доволен от евентуалното ни споразумение.
Пет минути по-късно вече крачеше по тротоара на Парк Авеню. Походката му беше лека и свободна, като на волна птичка. В синьото небе и свежия въздух се долавяше първият полъх на пролетта, а притокът на адреналин след всяка успешна акция го караше да се чувства на покрива на света. Неприятностите през последните два дни бяха забравени, бъдещето изглеждаше розово и пълно с примамливи обещания.
После неприятностите изведнъж се върнаха, при това под формата на почти неизбежна катастрофа. Въодушевен от успеха, Реймънд стъпи на пешеходната пътека на червено. Автобус на градския транспорт прелетя на сантиметър от него, въздушната струя издуха шапката от главата му, кални пръски обляха полите на скъпото му кашмирено палто.
Отскочи назад в последния момент. Внезапно отрезвял, той потръпна от ужас при мисълта какво можеше да се случи. Ню Йорк беше град, който предлага стотици неприятни инциденти от всякакъв вид.
— Добре ли си, приятел? — попита някакъв минувач и вдигна от настилката смачканото му бомбе.
— Да, благодаря — кимна Реймънд. Един поглед към долната част на скъпото палто го накара да се почувства зле. Инцидентът го накара да си спомни за неприятните последици, свързани със смъртта на Франкони, най-вече за един тип на име Вини Доминик… Здравата разтърсен, Реймънд прекоси улицата, оглеждайки се във всички посоки. Животът е пълен с опасности. Насочи се към Шейсет и четвърта улица и започна да се тревожи за другите два случая на трансплантация. До инцидента с Франкони изобщо не беше се замислял над вероятността някой от клиентите му да бъде обект на аутопсия.
Реши, че непременно трябва да провери статута на пациентите. Заплахата, отправена от Тейлър Кабот, беше съвсем реална. Ако по една или друга причина някой от пациентите бъде подложен на аутопсия и медиите се докопат до резултатите от нея, нещастието ще бъде неминуемо. И ръководството на „ГенСис“ със сигурност ще прекрати проекта.
Неволно ускори ход. Единият пациент живееше в Ню Джърси, а другият — в Далас. Искаше час по скоро да се добере до някой телефон и хубавичко да си поговори с лекарите, които ги бяха включили в програмата.
Девета глава
Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 17.45 часа
— Ало, има ли някой тук?
Ръката на Кевин неволно потрепна. Гласът на Кандис отекна високо в отдавна опразнената лаборатория, където тишината се нарушаваше единствено от тихото мъркане на фризерите. Беше останал тук, за да довърши един от блотните анализи, съпътстващи разделянето на ДНК-фрагментите. Гласът на Кандис го стресна и мини-пипетката пропусна едно от миниатюрните отворчета. Течността се плъзна по повърхността на гела, опитът беше провален.
— Насам! — извика той, остави пипетката и се изправи. През подредените с реактиви шишенца на горния рафт можеше да види фигурата на Кандис, изправена колебливо на прага на лабораторията.
— В неподходящо време ли идвам? — попита тя.
— Не, тъкмо приключих — отвърна Кевин. Недоволството от проваления опит се стопи в момента, в който зърна лицето на младата жена. По време на обяда с хамбургерите в някогашната църква беше преодолял свенливостта си и покани Кандис и Мелани да пият чай в дома му. Двете приеха с възторг, а Мелани призна, че отдавна мечтае да види къщата му отвътре.
Следобедът се превърна в блестящ успех. Той без съмнение се дължеше на младите дами, които бъбреха безспир. Другият фактор беше виното, с което единодушно решиха да заместят чая. Като част от елита на Зоната, Кевин беше удостоен с честта да получава редовни доставки от качествено френско вино, което почти не докосваше. По тази причина запасите му бяха внушителни.
Разговаряха предимно за Щатите — любима тема на всички американци, които са принудени да живеят далеч от родината. Подред изброяваха предимствата на родните си градове. Мелани беше влюбена в Ню Йорк и беше доволна от изключителния статут на този град в очите на света. Кандис заяви, че качеството на живота в Питсбърг е сред най-високите на планетата, докато Кевин се прекланяше пред интелектуалните стимули, предлагани от Бостън. Никой не спомена дори дума за емоционалния изблик на Кевин по време на обяда.
Разбира се, и двете пожелаха да узнаят какво означават опасенията му, че престъпва границата. Но той нямаше желание да обяснява и те го оставиха на мира, интуитивно усещайки, че е по-добре да сменят
