програма се нуждае от повече мъжки индивиди и равновесието е нарушено. Сега там сигурно се водят жестоки битки за всяка женска, нали?
— Имаш право — кимна Кевин. Защо Бъртрам не е помислил по този въпрос, запита се той.
— Това е само за мен — ухили се Кандис. — Може би трябва да прекарам следващата си отпуска на Изла Франческа, а не в поредното тъпо ваканционно селище на „Клуб Медитеране“!
— Вземи и мен — засмя се Мелани.
Задминаха неколцина гвинейци, които се прибираха от работа в Кого. Жените бяха натоварени с багаж, върху главите им се поклащаха кани и денкове. Мъжете не носеха нищо.
— Странни обичаи — отбеляза Мелани. — На жените принадлежи лъвския пай от работата: копаят на полето, носят вода, готвят и отглеждат децата, грижат се за къщата…
— А мъжете? — попита Кандис.
— Нищо. Само клечат по ъглите и си бъбрят…
— Хрумна ми нещо — прекъсна ги Кевин. — Нека си поговорим с пигмея, който пренася допълнителната храна на острова. Сигурно ще научим доста полезни неща…
— Добра идея — кимна Мелани. — Знаеш ли как се казва?
— Алфонс Кимба.
Скоро пристигнаха в селцето и спряха пред смесения магазин. Кевин слезе да разпита за къщата на Алфонс.
— Очарователно местенце — оглеждаше се Кандис. — Хем си е африканско село, хем прилича на Дисниленд…
Селото беше построено от „ГенСис“, в тясно сътрудничество с министерството на вътрешните работи на Екваториална Гвинея. Къщите бяха кръгли, изградени от кирпичени тухли и тръстикови покриви. Край всяка от тях имаше дървен обор за домашни животни. Отдалеч приличаха на традиционните африкански къщи, но отблизо личеше необичайната им чистота. За разлика от други места, тук беше прекарано електричество, имаше водопровод и модерна канализация. Кевин се върна бързо.
— Човекът живее съвсем наблизо — рече той. — Ще отидем пеша… Селото беше оживено. Навсякъде се виждаха хора, между къщите играеха деца, разпалваха се традиционните огньове, върху които жените готвеха. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение, вероятно поради края на досадния дъждовен сезон.
Алфорс Кимба беше висок около метър и четиридесет, с черна като абанос кожа. Върху плоското му лице грееше широка усмивка. Направи опит да представи съпругата и детето си, но те срамежливо се скриха в къщата. Покани неочакваните гости да седнат на тръстиковата рогозка пред входа, донесе четири чаши и ги напълни с безцветна течност от зелето шише, което някога е било пълно с моторно масло.
Гостите нерешително разклатиха чашите си, но никой не посмя да отпие.
— Това алкохол ли е? — попита Кевин.
— О, да! — светна лицето на Алфонс. — Казва се лотоко и го правим от царевица. Много е хубаво! Донесох си го чак от Помако. — Отпи една едра глътка и примижа от удоволствие. За разлика от повечето гвинейци, английският му език беше натежал от френски, а не от испански акцент. Това се дължеше на факта, че принадлежеше към заирското племе Монганду и беше пристигнал в Зоната с една от първите доставки на бонобо.
Преценили, че алкохолът ще убие евентуалните микроби, гостите предпазливо опряха чашите до устните си. След което, въпреки волята си, направиха гримаси. Питието беше изключително противно.
Кевин обясни целта на посещението им. Без да споменава нищо за своите опасения, той попита Алфонс дали бонобите се държат по-различно, отколкото в родния Заир.
— Млади са — отвърна пигмеят. — И затова са много буйни.
— Ти често ли ходиш там?
— Не, забранено ми е. Ходя там само за улов, винаги с доктор Едуардс.
— А как пренасяш допълнителната храна?
— Има една надуваема лодка с въже. Дърпам я през водата…
— А агресивни ли са бонобите, или си поделят храната?
— Много агресивни — кимна малкият мъж. — Бият се като луди, най-вече за плодовете. Видях как едно от тях уби една маймуна…
— Защо?
— Мисля, за да я яде. Отнесе я нанякъде. Това стана след като свърши храната, която им бях занесъл…
— Подобно поведение е по-характерно за шимпанзетата — отбеляза Мелани и хвърли поглед към Кевин.
Той кимна и продължи с въпросите:
— На кое място извършвате улова?
— От отсамната страна на езерото, близо до поточето.
— А отвъд скалите?
— Не — поклати глава Алфонс. — Никога не сме ходили там.
— Как отивате на острова, когато трябва да уловите поредното животно? С надуваемата лодка?
Алфонс избухна в толкова бурен смях, че от очите му бликнаха сълзи.
— Лодката е прекалено малка — обясни той и избърса очите си с длан. — С нея веднага ще станем храна на крокодилите. Минаваме по моста…
— А защо не използваш моста и за пренасяне на храната? — попита Мелани.
— Защото доктор Едуардс трябва да го направи голям…
— Да го направи голям? — недоумяващо го погледна Мелани.
— Да — кимна с достойнство Алфонс.
Тримата си размениха объркани погледи.
— А виждал ли си огън на острова? — смени темата Кевин.
— Огън не — отвърна пигмеят. — Но видях дим.
— И какво си помисли като го видя?
— Аз ли? — учуди се Алфонс. — Нищо…
— А да си виждал бонобите да правят така? — обади се Кандис и започна да свива и разпуска пръстите на ръката си — както го правеше онова животно в операционната.
— Да — кимна пигмеят. — Правят го след като си разделят храната.
— А шум? — попита Мелани. — Вдигат ли много шум?
— Много — кимна Алфонс. — Като бонобите в Заир?
— Повече. Но в Заир аз не ги виждам толкова често, колкото тук. И не ги храня, защото те сами се грижат за това…
— Какъв шум вдигат? — попита Кандис. — Можеш ли да ни покажеш?
Върху лицето на Алфонс се появи смутена усмивка. Огледа се да види къде е жена му, после тихичко започна:
— И ба да, лу-лу, тад-тат… Замълча, очевидно смутен от артистичните си способности.
— А не пищят ли като шимпанзета? — попита Мелани.
— Някои от тях да — сви рамене Алфонс.
Гостите отново се спогледаха. Кевин усети, че въпросите им са изчерпани, поне за момента. Стана на крака, двете жени сториха същото. Благодариха за гостоприемството и оставиха недопитите чаши на рогозката. Алфонс с нищо не показа, че е обиден, усмивката му беше все така широка.
— О, още нещо — рече той миг преди гостите да си тръгнат. — Бонобите на острова обичат да се показват. Видят ли, че храната идва, всички се изправят на задните си крака.
— Винаги ли? — попита Кевин.
— Почти винаги.
Тръгнаха обратно към колата в пълно мълчание. Кевин проговори едва след като запали двигателя.
— Е, какво ще кажете? — попита той. — Ще продължаваме ли? Слънцето вече залезе…
— Аз съм за — тръсна глава Мелани. — И тъй, и тъй вече сме тук…
— Аз също — каза Кандис. — Много съм любопитна да видя тоя мост, който става голям…
