Десета глава
Ню Йорк, 5 март 1997 г. 14.15 часа
— Лори, ще ме извиниш ли за момент? — На вратата се беше изправила Черил Миърс, една от криминоложките в Центъра. — Току-що се получи този пакет и реших, че ще искаш да го имаш веднага…
Лори стана от бюрото, пое пакета и потърси името на изпращача. Беше от Си Ен Ен.
— Благодаря, Черил — кимна тя. Беше малко учудена, нямаше никаква представа какво може да й изпраща Си Ен Ен.
— Виждам, че доктор Мехта я няма, но ще оставя тази рентгенова снимка на бюрото й — рече Черил.
Доктор Райва Мехта разделяше кабинета с Лори от шест години и половина — веднага след като завършиха Медицинския факултет и постъпиха в Патологията.
— Добре — кимна разсеяно Лори, насочила вниманието си към пакета, който се оказа видеокасета. На етикета пишеше
УБИЙСТВОТО НА КАРЛО ФРАНКОНИ, З МАРТ 1997 Г.
Приключила с аутопсиите за деня, Лори се залови с патологическите заключения, които чакаха на бюрото й. Купчината беше внушителна, папките — повече от двадесет. Разглеждаше микроскопски анализи, лабораторни резултати, болнични картони и полицейски рапорти, по тази причина случаят Франкони беше излетял напълно от съзнанието й. Но пристигането на касетата промени нещата. В главата й изплуваха всички подробности. За съжаление при липсата на трупа, касетата не й вършеше никаква работа… Пусна я в куфарчето си и отново направи опит да се концентрира върху текущата работа. Но четвърт час по-късно изключи светлината под микроскопа и се изправи. Не беше в състояние да се съсредоточи, в главата й непрекъснато се въртяха въпроси, свързани с изчезването на трупа. Някаква магия, дявол да го вземе! В един момент тялото си е на мястото във фризер 111, виждат го трима от служителите на Центъра. После щрак — и изчезва! Обяснение трябваше да има, но тя нямаше никаква представа какво може да е то…
Реши да слезе в приземието за още едно посещение в канцеларията на моргата. Надяваше се там да завари поне един от техническите сътрудници, но помещението се оказа празно. Върху бюрото лежеше дебелият входящ дневник с кожени корици. Тя се наведе над него и прелисти страниците. Без затруднение откри вписванията, които предната вечер й беше показал Майк Пасано. Взе един молив от картонената чаша за кафе и лист хартия от чекмеджето, след което си преписа входящите номера на двата трупа, постъпили през нощта: Доръти Клайн №101455 и Франк Глийсън №100385. Преписа и имената на погребалните агенции, които ги бяха взели — „Сполето“ от Озоун Парк, Ню Йорк, и „Диксън“ от Съмит, Ню Джърси.
Приготви се да тръгва, но очите й се спряха върху дебелия телефонен указател в ъгъла на бюрото. Хрумна й да позвъни в погребалните агенции и без колебание го направи. Представяйки се официално, тя помоли да говори с управителите. Хранеше смътна надежда, че някое от тези изнасяния може да се окаже фалшиво. Шансовете за това бяха минимални, тъй като Майк Пасано беше споменал, че и двете агенции са позвънили предварително за труповете. Това означаваше, че той вероятно се познава с техните служители.
Така и стана. И двамата управители потвърдиха приемането на труповете, които в момента се намирали в техните агенции, вече готови за погребение.
Лори отново прелисти журнала. Този път потърси двата трупа, които бяха пристигнали в Центъра през предишната нощ. Преписа си и техните входящи номера. Имената им й бяха познати, тъй като рано сутринта лично ги беше разпределила за аутопсия, и двамата на колегата си Пол Плоджит. По тази причина те я интересуваха далеч по-малко, отколкото изнесените тела. Постъпилите в моргата трупове са били придружавани и приети от дългогодишни служители на Центъра, докато изнесените — от съвсем непознати хора.
Потъна в размисъл и механично започна да почуква с молива по бюрото. Беше сигурна, че нещо й убягва. Очите й отново попаднаха на разтворения телефонен указател. Някъде дълбоко в подсъзнанието й се появи името на погребална агенция „Сполето“. Къде го беше срещала? Паметта й се освежи рязко, без никакъв преход — това име й беше познато от делото Черино. Един човек беше застрелян в погребална агенция „Сполето“, заповедта за убийството беше издал Пол Черино, предшественикът на Франкони…
Мушна листчето в джоба си, заобиколи бюрото и побърза да се върне на петия етаж. Насочи се право към кабинета на Джак. Вратата беше открехната, Джак и Чет седяха зад бюрата си. Главите им едновременно се извъртяха към нея, дочули тихото й почукване.
— Хрумна ми една мисъл — рече на Джак тя.
— Само една ли? — ухили се той и ловко отбягна молива, който Лори запрати по него.
Младата жена се тръшна на стола пред бюрото и му разказа за мафиотската връзка с погребална агенция „Сполето“.
— За Бога, Лори! — простена Джак. — Фактът, че мафията е извършила убийство в някаква погребална агенция съвсем не означава, че между тях има връзка!
— Така ли мислиш?
От изражението на лицето му беше ясно, че няма намерение да отговаря на подобен въпрос. А и тя самата изведнъж си даде сметка, че подозренията й са абсурдни. — Мисля, че вече е крайно време да зарежеш тая история! — отсече Джак.
— Казах ти, че няма да стане — поклати глава младата жена. — Тя ме засяга лично!
— Я ела да хвърлиш едно око — рече Джак и махна с ръка към микроскопа си. — Така може би ще насоча мислите ти към по-полезни неща… Кажи ми какви са заключенията ти от тази замразена проба. Лори стана и се приведе над микроскопа.
— Какво е това? Прилича на входяща рана от огнестрелно оръжие…
— Съобразителна, както винаги — похвали я Джак. — Отново улучи десетката.
— Не е чак толкова трудно — отвърна Лори. — Бих казала, че дулото е било на сантиметри от кожата.
— Мненията ни съвпадат — кимна Джак. — Нещо друго?
— Никакъв кръвоизлив — промълви с учудване Лори. — Трябва ли да кажа, че раната е била причинена след смъртта на жертвата? — Очите й се отделиха от окуляра и се заковаха върху лицето на Джак. Беше озадачена, тъй като на пръв поглед прие, че разглежда раната, причинила смъртта.
— Това е то силата на съвременната наука — кимна с уважение Джак. — А тоя удавник, дето ми го тръсна сутринта на главата, се оказа ужасно заплетен случай!
— Ти сам го поиска! — възрази Лори.
— Шегувам се — рече с усмивка Джак. — Случаят е страхотен. Огнестрелните рани категорично са причинени след смъртта, същото е положението с обезглавяването и отрязаните китки. Разбира се, това важи и за прорезните рани, причинени от витло…
— Какво тогава е предизвикало смъртта? — погледна го любопитно Лори.
— Две други огнестрелни рани — обяви тържествуващо Джак. — Едната в основата на шията — пръстът му посочи мястото, малко над ключицата, — а другата в корема. Куршумът е раздробил десетото ребро. По ирония на съдбата и двата куршума са заседнали в сачмите от ловна пушка, които изобилстват в дясната горна част на коремната кухина. Това е причината да останат неоткрити от рентгена.
— Такова нещо не бях чувала — удивено поклати глава Лори. — Куршуми да бъдат скрити от сачми! Това й е хубавото на нашата работа — всеки ден научаваме по нещо ново…
— Още не си чула голямата новина — гордо рече Джак.
— Слушай внимателно, ще ти падне шапката! — обади се Чет, който беше вдигнал глава от папката пред себе си и внимателно следеше разговора между двамата.
— Аз съм на мнение, че изстрелите с ловна пушка са имали за цел да прикрият самоличността на жертвата — също като обезглавяването и отрязването на китките! — обяви Джак.
— По какъв начин?
— Жертвата е претърпяла операция за трансплантиране на черен дроб, при това доста скоро. Убиецът
