— Мислиш ли, че това разделение е постоянно?
— От доста време насам е така — промърмори Кевин. — Според мен това е изключително явление, абсолютно нетипично за бонобите. Те живеят на далеч по-големи семейства от шимпанзетата, а в случая имаме работа със сравнително млади животни, които задължително трябва да са в една група. Това направи впечатление дори на Бъртрам…
Мелани кимна с глава. През последните пет години беше научила много неща за бонобите.
— Има и още нещо, което ме тревожи — въздъхна Кевин. — Според информация на Бъртрам, при улова на двойника на Уинчестър е бил убит един пигмей. С камък, запратен от бонобо. Подобно агресивно поведение е типично за хората, а не за този вид маймуни.
— Съгласна съм — кимна Мелани. — Но всичко това остава в рамките на предположенията. Твърди доказателства все още нямаме…
— Имаме, нямаме — все тая! — тръсна глава Кандис. — Оттук нататък ще ми бъде много трудно да мисля за тях като за обикновен трансплантационен материал!
— И аз се чувствам така — въздъхна Мелани. — Днес цял ден работя върху две женски, които са в период на овулация. Но сега мисля, че няма да продължа, преди да се изяснят нещата около тази невероятна идея за хуманоидите.
— Това няма да е лесно, — поклати глава Кевин. — За целта трябва да се отиде на острова, но само двама души тук могат да разрешат това: Бъртрам Едуардс и Зигфрид Шпалек. Вече се опитах да говоря с Бъртрам, но той беше категоричен — на острова може да ходи само пигмеят, който доставя специалната храна.
— Каза ли му какво те тревожи? — попита Мелани.
— Не толкова подробно, колкото на вас, но той е съвсем наясно — отвърна Кевин. — Проблемът е там, че той няма интерес да се раздухва тази история. Двамата с Шпалек са сред хората, които вземат премии от реализацията на проекта. Следователно ще направят всичко възможно никой да не попречи на този процес. Страхувам се, че изобщо не се интересуват от това, което става на острова. А не трябва да забравяме и противния характер на Шпалек, който мрази всички, на моменти дори и себе си…
— Толкова ли е зле? — вдигна глава Кандис. — Бях чувала разни неща за него, но…
— Умножи тези неща по десет и ще придобиеш само приблизителна представа — рече Мелани. — Тоя тип е истински мръсник. Като пример ще посоча, че е убил неколцина от местните хора само защото ги е хванал в Зоната, любимото му място за лов…
— Какво? — стреснато я погледна Кандис. — Убил ги е със собствените си ръце?!
— Не, разбира се. Но ги изправил пред местния съд, съставен от жалки марионетки. След присъдата нещастниците били екзекутирани от военните — ей там отсреща, на футболното игрище…
— А черепите им се мъдрят върху бюрото му, под формата на пепелници и настолни лампи — мрачно добави Кевин.
— Господи! — потръпна Кандис. — Извинявайте, че попитах…
— Ами доктор Лайънс? — вдигна глава Мелани.
— Него можеш да го забравиш — горчиво се усмихна Кевин. — Той е по-зле и от Бъртрам, тъй като лично е планирал цялата операция. Опитах се да му кажа за дима, но той се изсмя и отвърна, че въображението ми е прекалено развинтено. Честно казано, не мога да му вярвам, въпреки щедрите премии и всичките тези акции. Системата му е такава, че участниците в проекта действително получават част от печалбата, която никак не е малка. Достатъчно умен е, за да стимулира хората, особено Бъртрам и Зигфрид…
— Значи проблемът трябва да решим ние — тръсна глава Мелани. — Нека видим дали става въпрос за развинтеното ти въображение. Какво ще кажете да отскочим за няколко часа на този остров?
— Ти се шегуваш — поклати глава Кевин. — Неразрешеният достъп до Изла Франческа се наказва със смърт.
— За местните, но не и за нас — не се предаваше Мелани. — Зигфрид ще бъде принуден да поиска становището на централата на „ГенСис“.
— Бъртрам вече ми отказа — въздъхна Кевин. — Предложих му да отскоча до островчето сам, но той категорично забрани.
— Много важно! Най-много да побеснее. Какво може да ни направи? Лично на мен не ми пука, дори и да ме уволни. Пет години в тези пущинаци ми стигат. Но няма да го стори, защото без теб са заникъде…
— А няма ли да е опасно? — попита Кандис.
— Бонобите са далеч по-миролюбиви от шимпанзетата — поклати глава Мелани. — А и шимпанзетата стават опасни само ако ги притиснеш някъде…
— Но нали са убили някакъв човек?
— Това е станало по време на улов — поясни Кевин. — Експедицията е била длъжна да се приближи непосредствено до стадото, в обсега на упойващата стреличка… А и това е бил четвъртият последователен улов.
— Ние ще се ограничим само с наблюдение — добави Мелани.
— Добре де, но как ще стигнем там? — попита Кандис.
— Предполагам с джип — сви рамене другата жена. — Сигурно има някакъв мост, тъй като експедициите за улов или пускане на нови животни винаги използват джипове…
— Има един път, който върви на изток покрай брега — рече Кевин. — Асфалтиран е до последното селце, след това става черен. Именно него използвах преди време, още преди началото на проекта, когато ходихме да оглеждаме терена. Островчето е разделено от сушата от тесен пролив, някъде десетина- петнадесет метра. По онова време там имаше въжен мост, закрепен в двата края за махагонови дървета…
— Може би ще успеем да зърнем животните и без да се прехвърляме на острова — рече Кандис.
— Нека опитаме, а?
— Вие сте безстрашни дами — отбеляза Кевин.
— Едва ли — поклати глава Мелани. — Но аз наистина не виждам какво лошо има, ако отскочим дотам и огледаме ситуацията на място. А след това вече ще решим какво да правим…
— Кога предлагате да го направим?
— Сега! — отсече Мелани, хвърлила кратък поглед на ръчния си часовник. — Това е най-подходящото време. Деветдесет процента от градското население се намира около басейна и се разхлажда с коктейли, а останалите десет проливат пот във фитнес-центъра…
Кевин въздъхна, отпусна ръце и капитулира.
— Чия кола ще използваме? — попита той.
— Твоята — отвърна без колебание Мелани. — Моята дори няма двойно предаване…
Спуснаха се по стълбите и стъпиха на горещия асфалт на паркинга. Кевин не можеше да се освободи от мрачното предчувствие, че правят фатална грешка. Но от лицата на двете жени лъхаше такава решителност, че той предпочете да си замълчи.
Минаха покрай оживените тенискортове в източния край на града. Влажността на въздуха и жегата бяха в рамките на обичайните си максимални стойности, играчите приличаха на хора, които са скочили в басейна без да свалят екипите си.
Зад волана се настани Кевин. Мелани зае седалката до него, а Кандис седна отзад. Слънцето се спусна на линията на хоризонта, точно зад тях. Температурата значително се понижи и те свалиха стъклата на прозорците.
Отминаха футболното игрище и джунглата надвисна ниско над пътното платно. Между клоните се стрелкаха ярко оцветени птички, едри бръмбари се блъскаха в челното стъкло с настървението и решителността на миниатюрни камикадзе.
— Доста гъста гора — отбеляза Кандис, която никога не беше излизала извън чертите на града.
— Това е нищо — усмихна се Кевин. Малко след пристигането си тук той беше направил опит за туристически набези в околността, но бързо се отказа. Растителността беше толкова гъста, че без мачете придвижването беше абсолютно невъзможно.
— Хрумна ми нещо във връзка с агресивността на бонобо — обади се Мелани. — Стадата им са миролюбиви и пасивни главно поради системата на матриархата, която властва сред тях. Но нашата
