метална руда…
— Да си чувала поговорката, че мълнията никога не пада два пъти на едно и също място? — контрира Кевин. — Този огън не е предизвикан от мълния, освен това димът се издига винаги от едно и също място…
— Може би там живеят туземци — подхвърли Кандис.
— „ГенСис“ избра островчето след като се увери, че е напълно необитаемо — поклати глава Кевин.
— Тогава може би става въпрос за рибари, които са си направили временен лагер там — не се предаваше Кандис.
— Няма местни жители, които да си позволят това — рече Кевин. — В тази страна действа закон, според който всяко проникване в забранените територии на „ГенСис“ се третира като углавно престъпление. Едва ли някой ще рискува главата си като отиде на лов там…
— Тогава кой е запалил огъня? — изгледа го предизвикателно Кандис.
— Господи! — ахна Мелани. — Мисля, че се досещам какво имаш предвид! Но веднага ще ти кажа, че то е напълно изключено!
— Какво е изключено, за Бога? — изгуби търпение Кандис. — Няма ли най-сетне да ми светнете за какво става въпрос?
— Нека ви покажа още нещо — рече Кевин, извърна се и натисна няколко клавиша на компютъра. Върху екрана изплува графичното очертание на Изла франческа. С няколко думи обясни принципното действие на системата, а след това илюстрира обясненията си като засече двойника на Мелани. Малката червена лампичка започна да мига северно от скалистото възвишение, съвсем близо до мястото, където вчера беше засякъл своето бонобо…
— Имате си двойници? — объркано попита Кандис.
— Кевин и аз бяхме опитните свинчета — поясни Мелани. — Нашите двойници бяха първите. Ние трябваше да докажем, че системата действа…
— Вече знаете как функционира локаторът — намеси се Кевин. — Сега ще ви покажа какво направих преди около час и ще видим дали ще се получат същите тревожни резултати… — Пръстите му затичаха по клавиатурата: — В момента давам команда на компютъра да локализира по автоматичен път всичките седемдесет и три двойника според номерацията им… Червената лампичка ще мига на точното им местоположение, а в ъгъла на екрана ще се изписва съответният номер. Гледайте внимателно… Пръстът му натисна клавиша за стартиране на програмата. Системата работеше безупречно. Червената лампичка започваше да мига в почти пълен синхрон с появата на съответния номер.
— Мислех, че животните са около сто — отбеляза Кандис.
— Толкова са — кимна Кевин. — Но двадесет и три от тях все още не са навършили три години и по тази причина са в отделението за бонобо, което се намира във ветеринарния център.
— Окей — кимна след няколко минути Мелани. — Системата работи безупречно. Какво те смущава?
— Почакай още малко — отвърна Кевин.
В следващия момент на екрана изскочи цифрата 37, но без червената мигаща светлина. Секунда по- късно се появи надпис: ЖИВОТНОТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛОКАЛИЗИРАНО. НАТИСНЕТЕ КЛАВИША ЗА НОВ СТАРТ.
— Къде е номер 37? — попита Мелани.
— Това, което остана от него, беше изгорено — въздъхна Кевин. — Номер 37 беше двойникът на господин Уинчестър… Но аз исках да ви покажа друго нещо… — Пръстът му натисна клавиша за рестартиране на програмата. Скоро тя отново спря, този път на номер 42.
— Това не е ли двойникът на Франкони? — попита Кандис. — Другият чернодробен донор…
Кевин поклати глава и натисна няколко клавиша. Компютърът скоро изплю отговора: номер 42 беше двойник на някой си Уорън Прескот.
— Къде тогава е номер 42? — изгледа го Мелани.
— Не знам със сигурност, но знам от какво се страхувам — мрачно отвърна Кевин и натисна клавиша. Червената лампичка покорно продължи да показва местонахождението на следващите номера.
След края на програмата стана ясно, че седем двойници са в неизвестност, като в това число не влиза бонобото на Франкони, което вече беше унищожено.
— Това ли откри при предишната си проверка? — попита Мелани.
— Да, само че бяха дванадесет — кимна Кевин. — Част от липсващите животни са се появили отново.
— Това не може да бъде! — възкликна Мелани.
— Преди години, още в началото на престоя си тук, аз обиколих островчето — рече Кевин. — Помня, че видях няколко пещери сред варовиковите скали. А сега си мисля, че нашите създания не само се крият временно там, а част от тях са ги избрали за постоянен дом… Само по този начин си обяснявам защо компютърната мрежа ги пропуска…
Мелани ахна и сложи ръка пред устата си. В очите й се четеше недоверие и ужас.
— Хей, какво става? — забеляза реакцията й Кандис. — Защо не ми обясните какво не е наред?
Мелани свали ръката си, но очите й останаха заковани в лицето на Кевин.
— Сега разбирам какво си имал предвид когато каза, че си прекрачил границата — прошепна тя, обърна се към другата жена и отчетливо добави:
— Той се опасява, че е създал човешки същества!
— Не говориш сериозно! — възкликна Кандис, после видя лицата на другите двама и изведнъж прехапа устни. В кабинета се възцари напрегнато мълчание.
— Не твърдя, че съм създал истински човек, маскиран като маймуна — прошепна най-сетне Кевин. — Това, което се е получило без съзнателното ми участие, е по-скоро някакъв човешки прототип, подобен на нашите прадеди, произлезли от маймуните преди повече от пет милиона години. Решаващ фактор за завършека на този процес може би ще се окажат именно гените на развитието, които открих в късото разклонение на Хромозома 6…
Кандис извърна глава към прозореца. В паметта й изплува лицето на бонобото, от което бяха взели черния дроб за господин Уинчестър. Малко преди да го упоят, то започна да издава странни, почти човешки звуци и отчаяно се опитваше да освободи завързаните си ръце, сякаш беше сигурно, че жестовете ще му помогнат. Пръстите му непрекъснато се свиваха и разпущаха…
— Имаш предвид същество от хуманоиден вид, нали? — обади се Мелани. — Нещо, което прилича на Homo erectus. При малките на трансгенетичните бонобо действително се наблюдава по-ярко изразен стремеж да се ходи на два крака, отколкото при майките им. Но ние отдавахме това на повишената им интелигентност.
— Хуманоидите в тази фаза на развитие, не познават огъня — възрази Кевин. — Той е открит много по-късно, от праисторическия човек. Но това, което виждаме на острова, твърде вероятно ще се окаже лагерен огън и именно то ме тревожи…
— Нека си го кажем направо — стисна устни Кандис и обърна гръб на прозореца: — На онова островче там живеят праисторически хора. Няма значение дали ще ги наречем племе, или просто група.
— Нещо такова — кимна Кевин. Двете жени бяха слисани, точно според очакванията му. Но самият той се почувства по-добре, тъй като най-сетне му олекна.
— Какво ще правим сега? — попита Кандис. — Лично аз няма да участвам в повече операции от този вид, поне докато нещата не бъдат окончателно изяснени. Беше ми достатъчно трудно дори когато бях убедена, че донорът е обикновена маймуна…
— Нека не бързаме — вдигна ръка Мелани. Очите й трескаво блестяха. — Може би заключенията ни са твърде прибързани. Мисля, че става въпрос за предположения, които не се подкрепят от конкретни доказателства.
— Права си — кимна Кевин. — Но вие все още не знаете всичко… — Извърна се към компютъра и подаде команда за едновременно локализиране на всички бонобо на острова. След секунда на екрана започнаха да мигат две червени точици. Едната беше точно на мястото, където бяха засекли двойника на Мелани, а другата — северно от езерото. Извърна се към нея и попита:
— Какво заключение ще извадиш от тези данни?
— По всяка вероятност съществуват две групи животни — отвърна тя.
