Кевин включи на скорост и се отдалечи от магазина, пред който цареше още по-голямо оживление. Но не знаеше накъде да кара. Асфалтът свършваше на площадчето пред магазина, черен път не се виждаше никъде. Направи един бавен кръг и го откри — едва забележими коловози в тревата, които чезнеха в източна посока.
Поеха по тях и почти моментално оцениха предимствата на цивилизацията. Тук пътят беше неравен, с изровени коловози и дълбоки локви. Между коловозите стърчеше жилав треволяк с височина почти метър. Клоните на дърветата блъскаха челното стъкло и се промъкваха през страничните направо в купето. Принудиха се да вдигнат стъклата. Кевин включи фаровете и климатичната инсталация. Ярките лъчи опираха в гъстата зеленина и създаваха впечатлението, че пътуват през тунел.
— Колко километра трябва да изминем по тая козя пътека? — нервно попита Мелани.
— Шест-седем — отвърна Кевин.
— Добре, че имаме двойно предаване — отбеляза Кандис, вкопчила се здраво в ръкохватката над главата си. Предпазните колани изобщо не вършеха работа. — Надявам се да не закъсаме някъде тук… — Мастилено черната джунгла отвъд стъклото я накара да потръпне.
Над главите им епизодично се мяркаха късчета лилаво небе. Шумът беше невъобразим. По време на краткото им посещение при Алфонс нощните обитатели на джунглата бяха влезли в правата си, хорът им беше оглушителен.
— Какво ще кажете за нещата, които чухме от Алфонс? — обади се най-сетне Кевин.
— Ще кажа, че съдебните заседатели все още не са стигнали до решение — отвърна Мелани.
— Според мен фактът, че бонобите приемат храната си на два крака, е твърде обезпокояващ — въздъхна Кевин. — Косвените доказателства май се увеличават…
— Аз пък съм впечатлена от предположението, че те могат да общуват — обади се Кандис.
— Горилите и шимпанзетата също могат да усвоят езика на знаците — възрази Мелани. — А всички знаем, че бонобите се изправят на два крака далеч по-често от останалите маймунски видове. Аз съм впечатлена главно от агресивното им поведение и продължавам да считам, че грешката е наша. Би трябвало да им осигурим повече женски…
— А шимпанзетата могат ли да издават звуците, които ни демонстрира Алфонс? — попита Кандис.
— Не — поклати глава Кевин. — Това е много важен момент, защото означава, че ларингса на бонобите е устроен по по-различен начин.
— А вярно ли е, че шимпанзетата убиват други маймуни?
— От време навреме го правят — кимна Мелани. — Но за бонобите не съм чувала подобно нещо.
— Дръжте се! — внезапно извика Кевин и скочи на спирачката.
Колелата прескочиха ствола на дърво, паднало напреки на коловозите, цялото купе се разтресе.
— Добре ли си? — попита той и погледна в огледалцето за обратно виждане.
— Няма проблем — отвърна Кандис. Този път предпазния колан изигра ролята си и спаси главата й от съприкосновение с тавана.
Кевин намали скоростта в очакване на нови препятствия. Четвърт час по-късно се озоваха на малка полянка, на която коловозите свършваха, фаровете осветиха правоъгълна дървена постройка с гараж в предната част.
— Това ли е? — попита Мелани.
— Сигурно — сви рамене Кевин. — Нямаше го тук при предишното ми идване.
Спря двигателя и изключи фаровете. Полянката беше достатъчно широка, светлината от небето — напълно достатъчна. В продължение на няколко секунди никой не помръдна.
— Сега пък какво става? — промърмори нетърпеливо Кевин. — Ще ходим ли да проверяваме, или ще се връщаме обратно?
— Срамота е, вече сме на крачка от острова — отвърна Мелани и отвори вратичката.
Кевин също слезе.
— Аз ще остана в колата — обяви Кандис.
Кевин отиде до постройката и побутна вратата. Беше заключена.
— Нямам представа какво има тук — промърмори той и размаза с длан един комар върху челото си.
— А как ще стигнем на острова? — попита Мелани.
— Тук някъде трябва да има пътека — отвърна Кевин и махна вдясно от себе си. — До водата са не повече от петдесетина метра.
Мелани вдигна очи към теменуженото небе.
— След малко ще се мръкне — рече тя. — Имаш ли фенерче в колата?
— Мисля, че да — кимна Кевин. — Но по-важното е, че имам спрей против комари. Без него тези зверове живи ще ни изядат.
Върнаха се при колата. Кандис отвори своята врата и слезе.
— Не мога да стоя сама — промълви тя. — Твърде страхлива съм за подобно нещо…
Кевин измъкна спрея и го подаде на жените. След това започна да търси фенерче. Откри едно в жабката, пое флакона и на свой ред се напръска с гъстата струя.
— Дръжте се близо до мен — предупреди той. — Вечер крокодилите и хипопотамите имат навика да излизат от водата.
— Той шегува ли се? — пребледня Кандис.
— Според мен не — поклати глава Мелани.
Тръгнаха по пътечката. Светлината видимо намаля, макар че все още беше достатъчна, за да не използват фенерчето. Двете жени вървяха плътно зад Кевин. Колкото повече наближаваха водата, толкова по-гръмогласен ставаше хорът на насекомите и жабите.
— Как попаднах тук? — озадачено поклати глава Кандис. — Аз не си падам по подобни екскурзии, а крокодил и хипопотам съм виждала само в зоологическата… Изпадам в ужас от всяко насекомо, което е по- голямо от нокът, да не говорим за паяците!
Изведнъж вляво от тях се разнесе оглушителен трясък. Кандис нададе уплашен писък и се вкопчи в Мелани, която стори същото. Кевин хлъцна и включи фенерчето. Лъчът попадна върху гъстата зеленина, сред която не се виждаше нищо.
— Какво беше това? — попита с треперещ глас Кандис.
— Вероятно дюкър — отвърна Кевин. — Това е една порода дребни антилопи…
— Или слон! — промърмори Кандис. — Изкара ми акъла!
— И на мен — призна Кевин. — Май е по-добре да прекратим тази работа и да се върнем по светло…
— Изминахме толкова път, за Бога! — възрази Мелани. — Вече пристигнахме, чувам водата…
За миг всички утихнаха. До слуха им действително долиташе мекото шляпане на водата по брега.
— Къде изчезнаха всички нощни същества? — попита с тревога Кандис.
— Добър въпрос — промърмори Кевин. — Вероятно антилопата ги е подплашила…
— Угаси фенерчето! — напрегнато заповяда Мелани.
Кевин се подчини и миг по-късно успяха да видят водата, която проблясваше през храстите като течно сребро.
Невидимият хор отново подхвана безкрайната си песен. Пътечката свърши пред малка полянка, която опираше във водата. В центъра й се издигаше тъмна грамада, почти същата като онази постройка, при която бяха оставили колата. Кевин се насочи към нея и скоро установи за какво става въпрос. Това беше мостът.
— Снабден е с телескопичен механизъм — поясни той. — Ето защо Алфонс каза, че може да расте…
От Изла Франческа ги разделяха някакви си десетина метра вода. Гъстата растителност на отсрещния бряг изглеждаше тъмносиня, почти черна. Точно насреща се виждаше бетонен блок, върху който очевидно опираше мостът в разгънато състояние. Зад него се простираше широка поляна, далечната й граница се губеше в гората на изток.
— Опитай да разгънеш моста — предложи Мелани.
Кевин включи фенерчето и почти веднага откри контролното табло. На него имаше два бутона — червен и зелен. Натисна първо червения, изчака малко, а след това повтори същото и със зеления. Машинарията
