остана безмълвна. Приведе се напред и видя тесния процеп на секретна ключалка, над която пишеше „on — off“.
— Трябва ни ключ — подвикна той.
Мелани и Кандис се бяха приближили до ръба на водата.
— Има леко течение — отбеляза Мелани и посочи листата и клонките, които бавно се носеха по повърхността.
Кандис вдигна глава. Клоните на дърветата от двете страни на канала почти се докосваха.
— Защо тези създания стоят на острова? — учуди се тя.
— Маймуните се държат на разстояние от водата, особено, когато е дълбока — поясни Мелани. — Затова горилите в зоологическите градини са отделени от публиката само с тесен ров…
— А не могат ли да се прехвърлят по дърветата?
— Бонобите са доста тежички — обади се Кевин, който също пристъпи към брега. — Особено нашите приятелчета отсреща. Повечето от тях са надхвърлили петдесет-шейсет кила, клоните няма да ги издържат. Когато преди години избрахме това островче, изсякохме дърветата на едно-две особено тесни места. Но това не попречи на маймунките колобус да се прехвърлят отсам…
— Какви са тези квадратни предмети на полянката? — попита Мелани.
Кевин щракна фенерчето и го насочи нататък. Но лъчът му беше твърде слаб, светлината се разсейваше. Изключи фенерчето и напрегна очи в здрача.
— Приличат ми на транспортните клетки, които правят в Животинския център — промърмори той.
— Но защо са там, при това толкова много?
— Нямам представа — поклати глава Кевин.
— Как ще накараме бонобите да се появят? — попита Кандис.
— По това време вероятно се готвят за сън — промърмори със съмнение в гласа Кевин.
— А защо не използваме надуваемата лодка? — вдигна глава Мелани. — Тя вероятно е вързана за верига. Ако я раздрънкаме, бонобите положително ще помислят, че е пристигнала нова пратка с храна…
— Можем да опитаме — кимна Кевин и огледа брега в двете посоки. — Но проблемът е там, че не знаем къде е лодката…
— Едва ли е далеч — отвърна Мелани. — Ти върви на изток, а аз — на запад…
Тръгнаха в противоположни посоки. Кандис остана на място. Единственото й желание беше да се озове обратно в болничния пансион.
— Ето я! — извика след няколко минути Мелани. Беше стигнала до надвесено над водата дебело дърво, в дънера, на което беше забита кука с макара. От нея висеше дебело въже, долният му край се губеше във водата, а към горния беше прикрепена квадратна надуваема платформа, издърпана на брега. Големината й беше едва метър на метър.
Кевин и Кандис се приближиха, фенерчето отново светна. Отсреща се виждаше друга макара, забита в четвъртит дънер.
Кевин подаде фенерчето на Мелани и сграбчи въжето. Дръпна рязко, макарата отсреща се завъртя. Продължи да тегли, като сменяше ръцете си. Ръждясалите макари започнаха да издават пронизителни скърцащи звуци. Платформата се отлепи от брега и се люшна по водата.
— Това май ще свърши работа — задъхано рече Кевин и продължи да опъва мокрото въже. Мелани насочи лъча на фенерчето към отсрещния бряг. На няколко метра вдясно от макарата се разнесе оглушителен плясък, два зеленикави процепа отразиха светлината на фенерчето. Беше огромен крокодил.
— Пресвети Боже! — извика Кандис и отскочи като опарена от брега.
— Не се бой — подвикна Кевин, пусна въжето и грабна една натежала от водата цепеница. Запрати я към крокодила, той плесна с опашка и изчезна под водата.
— Прекрасно! — извика Кандис. — Сега дори не знаем къде се намира!
— Отиде си — успокои я Кевин. — Те не са опасни, освен ако не са гладни точно когато си във водата…
— Кой може да каже кога са гладни? — потръпна Кандис.
— Тук храната им е в изобилие — рече Кевин и отново хвана въжето. Платформата скоро опря в отсрещния бряг. Това го принуди да смени въжетата, за да я върне обратно.
— Жалко — промърмори той. — Вече е късно и нищо няма да се получи. Най-близката червена точка на екрана беше на около миля оттук… Ще трябва да се върнем през деня.
Още не свършил и въздухът се огласи от страховити писъци. Крайбрежните храсти е раздвижиха като от силна буря, сякаш оттам всеки момент щеше да изскочи разгневен слон.
Кевин изпусна въжето. Кандис и Мелани панически хукнаха по пътечката, после изведнъж се заковаха на място в очакване на следващия писък. С трепереща ръка Мелани насочи фенерчето към мястото на раздвижването. Но всичко беше спокойно. Нито лист не помръдваше.
Така изтекоха десетина секунди, които им се сториха часове. И тримата стояха абсолютно неподвижно, с напрегнат слух. Тишината беше пълна. Нощните обитатели бяха замлъкнали, сякаш цялата джунгла беше замръзнала в очакване на страшна катастрофа.
— Какво беше това, за Бога? — обади се най-сетне Мелани.
— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна с потрепващ глас Кандис. — Хайде да се махаме оттук!
— Това вероятно бяха боноби — рече Кевин и отново улови въжето. Надуваемата платформа напусна средата на течението и бързо тръгна към тях.
— Мисля, че Кандис има право — промълви Мелани. — Дори и да се появят, едва ли ще ги видим в тая тъмница… А да си призная честно, вече умирам от страх. Хайде да си ходим!
— Не възразявам — рече Кевин, пусна въжето и пристъпи към двете си спътници. — Честно казано, и аз не зная какво търсим тук по това време… Ще дойдем пак, но през деня…
Забързаха по обратния път. Водеше Мелани, стиснала фенерчето в ръка. Кандис почти я настъпваше, хванала се за блузата й. Най-отзад крачеше Кевин.
— Би било страхотно, ако се сдобием с ключ от този мост — промърмори той докато минаваха покрай машинарията.
— Как го виждаш да стане? — попита Мелани.
— Ще вземем назаем ключа на Бъртрам…
— Няма да го даде! Нали сам каза, че е против всякакви посещения на острова? — Ще го вземем назаем без той да разбере…
— Да бе, как не — саркастично проточи Мелани. Навлязоха в пътечката-тунел, която щеше да ги отведе при колата. Някъде по средата на пътя Мелани забави ход.
— Какъв мрак, Господи! — оплака се тя. — Виждате ли къде стъпвате?
— Карай, дръж фенерчето по същия начин — отвърна Кандис.
Мелани рязко спря.
— Какво има? — попита Кевин.
— Чух нещо странно — прошепна тя и започна да върти глава във всички посоки.
— Хей, плашиш ме! — проплака Кандис.
— Жабите и щурците мълчат — промърмори Мелани.
В същия миг се отприщиха вратите на ада. Екна оглушителен грохот, сякаш някой беше включил в действие гигантска шевна машина. Над главите им се посипаха клони и листа. Кевин светкавично разбра за какво става въпрос и реагира инстинктивно. Разпери ръце, тласна двете жени пред себе си и ги притисна към влажната земя.
Това тракане му беше познато по простата причина, че веднъж му се случи да присъства на учебните стрелби на гвинейската армия. Беше твърде характерно, за да го забрави. Така стреляха автоматите „Калашников“…
