— Ти ли свърши тази работа? — попита тя и започна да сваля палтото си.
— Какво имаш предвид?
— Ти ли подхвърли на медиите информацията, че удавникът и Франкони са едно и също лице?
— Нима допускаш подобно нещо? — изненадано се усмихна Джак. — Защо бих го направил?
— Не знам, снощи беше много възбуден — отвърна Лори. — Не исках да те обиждам, но съм изненадана, че новината се разпространи толкова бързо…
— Аз също съм изненадан — рече Джак. — Може би Лу е свършил тая работа…
— Наистина ли си изненадан?
— Какво искаш да кажеш? — обидено я погледна Джак.
— Миналата година именно ти направи информацията за чумата обществено достояние…
— Тогава беше друго! — повиши тон Джак. — Трябваше да се спасяват хора!
— Добре де, не се ядосвай — кимна примирително Лори. — Какви случаи имаме за днес?
— Още не съм погледнал — призна Джак. — Но купчината папки е сравнително малка, затова имам една молба: днес да ме освободиш от аутопсии. Пиши го „книжен ден“, който всъщност ще бъде ден на проучвания…
Лори се наведе и преброи папките.
— Само десет случая, няма проблем — кимна тя. — Самата аз мисля да направя само една, а след това ще се опитам да разбера как тялото на Франкони е напуснало това заведение… Колкото повече мисля по този въпрос, толкова по-силно става убеждението ми, че това е било вътрешна работа…
Зад гърба им се разнесе странен шум, последван от звучна ругатня. Обърнаха се и видяха, че Вини е скочил на крака, а кафето му се беше разляло по масата и панталоните му.
— Внимавай с това момче — рече Джак. — Пак е в отвратително настроение.
— Добре ли си, Вини? — подвикна Лори.
— Добре съм — отвърна младежът и сковано се насочи към машината за кафе, където стояха и салфетките.
— Нещо съм объркан — промърмори Джак и погледна към Лори: — Защо имам чувството, че появата на Франкони те интересува повече от изчезването му?
— Това е така поради откритията ти по време на аутопсията — рече Лори. — Отначало бях убедена, че някой е отмъкнал трупа от чиста злоба, просто да го лиши от достойно погребение. Но сега мисля, че това е направено, за да бъде унищожен черният му дроб. Шантава работа! Мислех, че разкриването на загадката по изчезването е предизвикателство към умствените ни способности и нищо повече. Но сега съм убедена, че сторим ли това, ще открием и извършителя…
— Започвам да разбирам какво е имал предвид Лу, когато спомена за невероятните ти асоциативни способности — кимна с уважение Джак. — След изчезването на Франкони аз лично поддържах становището, че въпросът ЗАЩО е много по-важен от въпроса КАК… Но ти направи връзката между тях.
— Точно така — кимна Лори. — Въпросът КАК ще ни накара да се запитаме КОЙ е извършителят, а когато го открием, той ще даде отговор на въпроса ЗАЩО…
— Мислиш, че е забъркан служител на Центъра, така ли?
— Страхувам се, че е точно така — кимна Лори. — Не виждам как другояче би могъл да изчезне трупът…
След разговора със Зигфрид, мозъкът на Реймънд най-сетне отстъпи пред химическите съединения, съдържащи се в двете хапчета приспивателно. Сънят му през останалата част от нощта беше дълбок и непробуден. Усети се едва когато Дарлийн дръпна завесите и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Часът беше осем сутринта и младата жена изпълняваше молбата му да го събуди.
— По-добре ли си, скъпи? — попита тя и оправи смачканата му възглавница.
— Да — изграчи Реймънд, въпреки че беше доста замаян от приспивателните.
— Направила съм ти любимата закуска — рече Дарлийн, взе малкия плетен поднос от бюрото и внимателно го постави в скута на Реймънд.
Очите му пробягаха по подноса. Прясно изстискан портокалов сок, две ивици бекон с яйце, препечена филийка и чаша кафе. До всичко това беше поставен сгънат на две сутрешен вестник.
— Какво ще кажеш? — гордо се усмихна Дарлийн.
— Прекрасно — кимна Реймънд, протегна шия и я целуна по бузата.
— Извикай ме когато свършиш кафето — рече тя и се отправи към вратата. — Веднага ще ти донеса още…
Реймънд намаза препечената филийка с масло и с детинско удоволствие отпи от портокаловия сок. За него ароматът на бекон с яйца беше най-хубавата сутрешна миризма. Отхапа един залък и разтвори вестника.
Ахна, част от храната попадна в дихателната му тръба и го принуди да се закашля. Плетеният поднос с трясък се преобърна на пода.
Дарлийн се появи тичешком, видя какво е станало и безпомощно закърши ръце. Реймънд продължаваше да кашля, лицето му стана доматено червено.
— Вода! — изстена между два пристъпа той.
Дарлийн се стрелна към банята и се върна с чаша вода. Той успя да отпие една глътка. Беконът с яйце, който беше лапнал, лежеше на стройна купчина върху завивката.
— Добре ли си? — попита Дарлийн. — Да викам ли „Бърза помощ“?
— Задавих се — изграчи Реймънд и докосна адамовата си ябълка.
Пет минути по-късно състоянието му беше относително стабилизирано. Гърлото му пареше, а гласът му стана прекалено дрезгав.
— Видя ли вестника? — попита той.
Младата жена поклати глава и той побърза да го разгърне върху леглото.
— О, Боже! — простена Дарлийн.
— О, Боже я! — иронично натърти той. — Няма ли пак да ме попиташ защо се безпокоя за Франкони? — Ръката му яростно смачка вестника.
— Какво ще правиш сега? — попита Дарлийн.
— Предполагам, че ще се срещна с Вини Доминик — въздъхна Реймънд. — Нали той беше този, който ме уверяваше, че трупът е изчезнал завинаги? Телефонният звън го накара да подскочи.
— Да се обадя ли? — попита Дарлийн.
Реймънд кимна с глава, нямаше представа кой може да го търси толкова рано. Младата жена вдигна слушалката, послуша известно време, после каза едно „почакайте“ и сложи длан върху мембраната:
— Доктор Уолтър Андерсън — обяви с усмивка тя. — Взел е решение да се включи в програмата!
Реймънд шумно изпусна въздуха от гърдите си. До този момент изобщо не осъзнаваше, че е затаил дъх.
— Кажи му, че сме много доволни от решението, но аз ще му се обадя по-късно — разпореди се той.
Дарлийн изпълни заповедта и бавно остави слушалката.
— Една добра новина, все пак — отбеляза тя.
Реймънд разтърка челото си.
— Защо всичко не върви толкова гладко, колкото бизнесът? — простена той.
Телефонът отново иззвъня и Дарлийн вдигна слушалката. Усмивката й бързо помръкна. Отново сложи длан върху мембраната и съобщи, че се обажда Тейлър Кабот.
Реймънд с усилие преглътна. Раздразненото му гърло беше пресъхнало. Отпи от чашата с вода и пое слушалката.
— Здравейте, сър… Гласът му беше дрезгав и малко писклив.
— Обаждам се от колата си и няма да навлизам в подробности — рече Кабот. — Току-що научих, че отново се е появил проблем, който считахме за решен. Всичко, което съм ви казал в тази връзка, остава в сила. Надявам се, че разбирате…
— Разбира се, сър — проскърца Реймънд. — Ще направя всичко въз…
Млъкна и с недоумение погледна слушалката в ръката си. Кабот беше затворил.
