качеството си на медицински следовател на щата Ню Йорк, аз имам властта да ви призова по съдебен ред. Предпочитам обаче да проведем един приятелски разговор, нищо повече… Сигурен съм, че ще намерим допирни точки.
— Какво искате да знаете? — попита доктор Левиц.
— От доста обемистата папка със заболявания на господин Франкони ми стана ясно, че е имал сериозни проблеми с черния дроб, довели на даден етап до почти пълна нефункционалност.
Доктор Левиц кимна с глава, дясното му рамо странно подскочи. Джак изчака затихването на тиковете и добави:
— Ще мина направо на въпроса: претърпял ли е пациентът ви операция за присаждане на черен дроб?
Доктор Левиц не отговори, отново разтърсен от силни тикове. Джак търпеливо чакаше.
— Не зная за подобна операция — отвърна най-сетне Левиц.
— Кога го видяхте за последен път?
Доктор Левиц вдигна слушалката и помоли да му донесат картона на Карло Франкони.
— След минутка ще ви отговоря — погледна към Джак той.
— Преди около три години, при поредното постъпване на Франкони в болница, вие сте изразил мнение, че трябва да се подложи на трансплантация… Помните ли това?
— Не… Но съзнавах съвсем ясно, че състоянието на господин Франкони се влошава, тъй като той не спираше да пие…
— Но после не споменавате никъде за това — изгледа го Джак. — Изследванията сочат, че функцията на черния дроб продължава да се влошава и през следващите две години, но вие вече не предлагате трансплантация…
— Лекарят влияе на пациента си само до определена степен — въздъхна доктор Левиц.
Вратата се отвори и в кабинета влезе администраторката. Тя мълчаливо постави дебела папка върху бюрото на Левиц и веднага напусна.
Докторът я прелисти и след минута обяви, че за последен път е видял Франкони преди около месец.
— По какъв повод?
— Възпаление на горните дихателни пътища. Предписал съм антибиотик, който очевидно е подействал…
— Прегледахте ли го?
— Естествено — с достойнство отвърна Левиц. — Аз винаги преглеждам пациентите си.
— Открихте ли следи от чернодробна трансплантация?
— Не съм извършил пълен преглед. Ограничих се да търся симптоми на текущите оплаквания.
— Знаел сте основната му болест, но въпреки това не сте палпирал дроба, така ли?
— Може би съм го сторил, но това не е отбелязано в картона…
— А някакви кръвни тестове, които да отразят състоянието на черния дроб?
— Само билирубин — отвърна доктор Левиц.
— Защо само билирубин?
— Беше прекарал хепатит. Изглеждаше добре, но исках да бъда сигурен…
— Какъв беше резултатът?
— В границите на нормалното.
— Значи, ако не броим възпалението на горните дихателни пътища, той се е чувствал добре, така ли? — остро попита Джак.
— Да — кимна доктор Левиц.
— Истинско чудо — коментира Джак. — Особено на фона на нежеланието му да се откаже от алкохола…
— Може би все пак се е отказал — сви рамене Левиц. — На даден етап всеки спира…
— Имате ли нещо против да надникна в картона му?
— Да, имам. Вече ви изложих своите съображения. Ако искате да прегледате тези сведения, ще трябва да ги изискате по съдебен ред. Съжалявам…
— Няма за какво — кимна Джак и се изправи. — Ще запозная прокуратурата с вашите възгледи. Благодаря за времето, което ми отделихте. Страхувам се, че скоро отново ще се наложи да ви обезпокоя. В този случай има нещо странно и аз съм твърдо решен да разбера какво е то…
Отключвайки велосипеда си, Джак се усмихна. Този доктор Левиц очевидно знаеше повече, отколкото беше готов да сподели. Какво точно, щеше да се разбере по-късно, но интригата се усилваше. Имаше чувството, че това е най-интересният случай в кариерата му.
Върна се в моргата, прибра колелото на обичайното му място и се качи в кабинета да свали палтото си. После се насочи право към ДНК-лабораторията, но се оказа, че Тед все още не е готов.
— Трябват ми поне два часа — обяви той. — Не е нужно да се разкарваш, ще ти звънна веднага.
Разочарован, но все така изпълнен с решимост, Джак се спусна ьа етажа на хистологията и провери как върви работата над пробите от тялото на Франкони.
— Ама ти чудеса ли очакваш, за Бога? — оплака се Морийн. — Проклетите ти стъкълца прередиха всичко останало, но не очаквай резултат преди края на работното време, моля те!
Запазил оптимизма си жив, Джак взе асансьора за втория етаж и надникна в лабораторията на Джон Деврайс.
— Тестовете за циклоспорин-А и ФК-506 са трудни и продължителни — раздразнено рече Джон. — Както виждаш, затрупани сме до гуша. С бюджета, който ми отпускат, никой не може да очаква спешно обслужване!
— Окей — вдигна ръце Джак и се измъкна на заден ход от лабораторията. Прекрасно знаеше, че Джон е раздразнителен тип и избухва лесно, като барут. В такъв случай имаше съвсем реална опасност резултатите му да се забавят със седмици… Слезе още един етаж по-долу и се вмъкна в канцеларията на Барт Арнолд — последният етап на обиколката му.
— Загрях телефона до червено, но знаеш как е с тези проклети секретари. Вече е почти невъзможно да разговаряш с жив човек. Получих един куп електронни уверения, че ще бъда потърсен при първа възможност.
— Мамка му! — въздъхна Джак. — Чувствам се като гимназистка с нова рокля, която никой не ще да покани на купон!
— Съжалявам, приятелю — погледна го състрадателно Барт. — За утеха ще ти кажа, че взехме кръвна проба от майката на Франкони. Вече е горе, в ДНК-лабораторията…
— Попитали ли са я за чернодробната трансплантация на сина й?
— Да — кимна Барт. — На което отговорила, че не знае нищо за подобна трансплантация. Признала обаче, че в последните дни на живота си синът й се радвал на добро здраве…
— На какво според нея се дължало това?
— Ходил на някакъв басейн и се почувствал нов човек.
— Случайно да е споменала точно къде?
— Не. Но според нашата сътрудничка жената й е казала всичко, което знае…
Джак стана.
— Като те слушам стигам до заключението, че майката е била прекалено отзивчива…
— Ще те държа в течение, очаквам всеки момент да започнат да отговарят на молбите ми…
— Благодаря.
Джак напусна кабинета и се насочи към залата за идентификации. В душата му се появи чувство на отчаяние. Реши да го удави с чаша кафе, но някой го беше изпреварил пред машината. С изненада установи, че това е лейтенант-детектив Лу Солдано.
— Охо, пипнах те! — подвикна зад гърба му той. После очите му се разшириха от изненада. Отдавна не го беше виждал толкова спретнат — с чиста риза и безупречен възел на вратовръзката. Да не говорим, че беше току-що избръснат и с гладко сресана коса. — Днес изглеждаш почти човек — отбеляза с уважение той.
— Така и се чувствам — кимна Лу. — За пръв път от седмици насам се наспах като хората. Къде е
