държите устата затворена! Нашата работа винаги е политизирана, по тази причина не желаем лоша реклама в печата!
— Искам прекъсване! — прибягна до баскетболната терминология Джак. — Тук нещо се разминаваме и май имаме предвид различни неща…
— Разминаваме се и още как! — мрачно поклати глава Бингъм.
— Искам да кажа, че става въпрос за недоразумение — поясни Джак. — Мислех, че ще бъда порицан, защото взех ключовете за кабинета ви от санитарите и измъкнах рентгеновите снимки на Франкони…
— Не, по дяволите! — ревна Бингъм и насочи показалец в лицето му:
— Става въпрос за информацията, която си подхвърлил на медиите. За прелюбопитния факт относно завръщането на изчезналия труп! Какво си въобразяваш, бе човече! Нима мислиш, че така ще направиш кариера?!
— Стоп! — вдигна ръка Джак. — Първо, кариерата изобщо не ме вълнува чак толкова. И второ, нямам нищо общо с подхвърлянето на никаква информация!
— Нямаш ли? — зяпна Бингъм.
— Това означава ли, че виновната е Лори Монтгомъри? — подхвърли Калвин.
— Не, разбира се — поклати глава Джак. — Но и аз не съм. Честно ще ви призная, че изобщо не съм считал тази информация за някаква сензация…
— Но медиите явно са на друго мнение — подхвърли Бингъм. — Кметът също… От сутринта вече два пъти ми звъни. Въпросът му е какъв цирк се разиграва тук. Инцидентът с Франкони ни поставя в изключително неблагоприятна светлина пред обществеността, да не говорим за факта, че подробности от кухнята ни излизат на светло по най-неочакван начин…
— Истинската новина при този случай не е изчезването на трупа — поклати глава Джак. — Истинската новина е, че му е бил присаден черен дроб. Операция, за която никой не знае. Операция, която трудно се открива чрез ДНК-тест. Операция, която някой очевидно иска да скрие…
Бингъм хвърли един изненадан поглед към Калвин и вдигна ръце:
— Чакай, чакай! Това го чувам за пръв път!
Джак накратко разказа за това, което беше открил. След това добави, че в ДНК-тестовете на Тед Линч има доста неясни неща.
— Не може да бъде! — прошепна Бингъм, свали очилата и разтърка зачервените си очи. — Единственото ми желание беше час по-скоро да забравим инцидента с проклетия Франкони, но явно няма да стане така. Има си хас да се окаже, че тоя тип си е направил нелегална трансплантация!
— Днес ще знам със сигурност — рече Джак. — Барт Арнолд върти на всички трансплантационни центрове в страната, Джон Деврайс започна тестове за имунодепресанти, Морийн О’Конър се занимава с хистологичните проби, а Тед ще прибегне до ДНК-полимаркер тест, който е почти сто процента достоверен. В ранния следобед ще бъдем сигурни дали е имало трансплантация, а ако имаме късмет — и къде е била извършена тя…
Бингъм опря лакти на бюрото и впи тежък поглед в лицето му.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с информацията, която публикуват всички днешни вестници? — заплашително попита той.
— Честна скаутска! — рече Джак и вдигна два пръста пред себе си.
— Добре, Степълтън, тогава приеми извиненията ми — въздъхна директорът. — Но искам да ти напомня да си държиш езика зад зъбите. Дори не си помисляй да дразниш отговорните фактори, тъй като звънят на мен, а не на теб! И двамата знаем, че умираш да си пъхаш носа там, където не ти е работа, нали? И накрая — обещай, че всяка информация по случая ще изтича не чрез теб, а чрез мен!
— То си е ясно — кимна Джак.
Време да яхне колелото си през деня нямаше почти никога, затова сега натискаше педалите с особено удоволствие. Лавираше сред оживения трафик на Първо авеню, целта на пътуването му беше частната клиника на доктор Даниел Левиц. Слънце нямаше, но температурата беше приятна — някъде около двадесетте. Във въздуха се долавяше ароматът на приближаващата се пролет. За Джак пролетта беше най-хубавият сезон в Ню Йорк.
Заключи байка си за знака „забранено паркиране“ и се насочи към входа на кабинета. Беше позвънил предварително, просто, за да се увери, че доктор Левиц е на работното си място. Но предпазливо отбягна да поиска официална среща. Инстинктивно усещаше, че изненадващото посещение ще му донесе по-добър резултат. Предполагаемата трансплантация на Франкони явно беше обгърната с някаква пелена на тайнственост.
— Името ви, моля — рече матроната с посребрени коси на рецепцията.
Джак й показа служебната си карта на медицински следовател. Повечето хора я приемаха за полицейска, главно защото имаше същата гланцирана повърхност и кожена калъфка. В случаи като този той изобщо не си правеше труда да предлага допълнителни обяснения.
— Трябва да говоря с доктора — промърмори той и грижливо прибра картата във вътрешния си джоб. — По възможност веднага.
Матроната се окопити сравнително бързо и отново го попита за името. Той се представи, умишлено пропускайки титлата „доктор“. Жената стана и изчезна във вътрешността на клиниката. Погледът на Джак пробяга по приемната. Беше просторно помещение, претрупано със скъпи мебели. И едва ли имаше нещо общо със собствената му приемна от времето, когато работеше като офталмолог на частна практика. Това време беше отминало отдавна, беше се превърнало в част от един друг живот…
Петимата пациенти в приемната бяха облечени добре. Вдигнали пред очите си обичайните вестници и списания, те скрито оглеждаха Джак. Във въздуха се усещаше атмосфера на леко недоволство, сякаш всички знаеха, че появата на този висок мъж пред рецепцията ще удължи чакането им. Джак се надяваше, че никой от тях не е мафиотски бос, за когото чакането може да представлява лична обида и повод за отмъщение.
Администраторката се появи и му направи знак да я последва. В поведението й имаше нещо сервилно. Отвори вратата на кабинета пред него, изчака го да влезе и старателно я затвори.
Доктор Левиц не беше в кабинета. Джак седна на единия от двата стола пред бюрото и се огледа. Обичайните дипломи и лицензи в рамкирано стъкло, семейни снимки, купчина неразпечатани медицински списания. Тази гледка му беше толкова позната, че неволно потръпна. Запита се как е издържал години наред в подобно затворено, лишено от въздух пространство.
Една от страничните врати се отвори и в кабинета се появи доктор Левиц. От джобчето на бялата му престилка стърчеше цяла батарея писалки, на врата му висеше стетоскоп. В сравнение с широкоплещестата фигура на Джак, тялото му изглеждаше дребно и някак крехко.
Джак веднага забеляза постоянните тикове на лицето му, придружени от леко поклащане на главата. Докторът обаче очевидно не им обръщаше внимание. Пристъпи крачка напред да се ръкува, после побърза да се оттегли зад голямото си писалище.
— Много съм зает, но винаги ще намеря време за полицията — обяви той.
— Не съм от полицията — рече Джак. — Казвам се доктор Степълтън, работя като медицински следовател в Градския патологичен център на Ню Йорк.
Главата на доктор Левиц леко подскочи, същото сториха и тънките му мустачки. Адамовата му ябълка нервно помръдна.
— О…
— Искам да поговорим за един от вашите пациенти — рече Джак.
— Здравословното състояние на моите пациенти е поверително — механично отвърна доктор Левиц.
— Разбира се — съгласи се Джак и на лицето му се появи усмивка. — Но само докато са живи. Не и след като пристигнат за аутопсия при нас. Интересувам се от господин Карло Франкони.
Последва серия от резки и не координирани движения. Добре, че този човек не практикува мозъчна хирургия, рече си Джак.
— Поверителността се отнася и за мъртвите ми пациенти — поклати глава доктор Левиц.
— От етична гледна точка сте абсолютно прав — кимна Джак. — Но бих искал да ви напомня, че в
