това се отнася и за почти целия корем, ей тук… — Ръката му очерта кръг. — Нали така, Анджело?
— Точно така шефе — кимна бандитът. — Цял пълнител на пушка-помпа, марка „Ремингтън“. Превърнахме го в хамбургер.
— Мисля, че нямаш особени причини за тревога — усмихна се доволно Вини.
— Добре де, черният дроб е унищожен — вдигна глава Реймънд. — Защо тогава Степълтън пита дали Франкони не е претърпял операция за присаждане?
— Пита ли? — учуди се Вини.
— Да. Въпросът му към доктор Левиц е бил съвсем конкретен.
— Вероятно нещо друго го е накарало да се усъмни — сви рамене Вини. — Но при всички случаи проблемът се върти около тези две имена: доктор Степълтън и доктор Лори Монтгомъри.
Реймънд замълча, веждите му очаквателно се повдигнаха.
— Докторе — тежко въздъхна Вини. — Вече ти казах, че едва ли бих се забъркал в тази история, ако не беше заболяването на Вини-младши. На всичкото отгоре забърках в нея и братът на жена ми, когото не мога да зарежа просто ей така… Разбираш ли ме? Ще изпратя Анджело и Франко да се погрижат за въпросните доктори. Имаш ли нещо против, Анджело?
Реймънд извърна изпълнен с надежда поглед към едрия бандит и за пръв път го видя да се усмихва. Беше малко страшничка усмивка, тъй като белегът пречеше на нормалното движение на лицевите мускули.
— Цели пет години чакам момента, в който ще се срещна с Лори Монтгомъри! — изръмжа Анджело.
— И аз така си помислих — кимна Вини. — Можеш ли да вземеш адресите им от Вини Амендола?
— Сигурен съм — кимна онзи. — Адресът на Монтгомъри вече го знам, а Вини с удоволствие ще ми съобщи този на Степълтън, защото тъй и тъй вече умира от страх да не го спипат…
Босът размаза фаса в пепелника и вдигна глава:
— Е, док, какво ще кажеш?
Анджело и Франко отиват на гости на прекалено усърдните ти колеги и ги убеждават да възприемат нашата гледна точка… Ще им бъде обяснено, че ни причиняват определени неприятности и те със сигурност ще ни разберат… — На лицето му се появи хладна усмивка, придружена с леко намигване.
— Признавам, че по-добро разрешение от това не може да има — въздъхна с облекчение Реймънд, после се надигна и започна да се измъква от сепарето. — Благодаря, мистър Доминик — върна се към официалната форма той. — Много съм ви задължен. Моля да ме извините за избухването преди малко…
— Почакай, док — вдигна ръка Доминик. — Още не сме обсъдили хонорара…
— Мислех, че това влиза в предишната ни уговорка — обърна се Реймънд. — В крайна сметка тялото на Франкони не трябваше да се появява отново, нали?
— Аз виждам нещата по друг начин — поклати глава Вини. — Това е допълнителна работа, а тъй като въпросът с вноските вече е уреден, ще се наложи да обсъдим връщането на част от капарото, което оставих на вашата организация. Какво ще кажеш за двайсет хилядарки? Една хубава кръгла цифра…
Реймънд побесня, но успя да не го покаже. Освен това отлично помнеше какво стана последния път, когато опита да се пазари: цената веднага скочи двойно.
— Ще ми трябва известно време, за да осигуря подобна сума — сдържано рече той.
— Няма проблеми, док — кимна Вини. — Важното е, че се разбрахме. Веднага започвам реализацията на моята част от сделката, Анджело и Франко са готови…
— Отлично — изломоти Реймънд и побърза да излезе.
— Хей, сериозно ли мислиш да го направим? — попита Анджело.
— Май да — въздъхна Вини. — Идеята да включа зет си ще ми излезе солена, макар че по онова време просто нямахме друг избор. Но нещата трябва да се оправят, в противен случай рискувам жената да ми откъсне топките! Добре поне, че накарах докторчето да плати за това, което тъй и тъй съм длъжен да направя…
— Кога искаш да се погрижим за тези двамата? — пожела да узнае Анджело.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — рече Вини. — Може и още тази вечер…
Петнадесета глава
6 март 1997 г. 19.30 ч. Кого, Екваториална Гвинея
— В колко часа очаквате гостите си? — попита Есмералда. Главата и тялото й бяха увити в красив плат на оранжево зелени ивици.
— В седем — отвърна Кевин, доволен че го прекъсват. От известно време насам се опитваше да чете някаква статия по микробиология в едно от специализираните издания, за което беше абониран. Но в главата му не оставаше нещо, тъй като мислите му непрекъснато се връщаха към следобедните събития.
Пред очите му продължаваха да се появяват изскочилите от джунглата войници с червени барети, чуваше тежкото трополене на ботушите им, потръпваше от ужас при спомена за автоматичните откоси, които продължаваха да кънтят в ушите му.
Бягството от поляната и бясното люшкане по разбития път някак му беше помогнало да преодолее вцепеняващия страх от стрелбата.
За разлика от него, Мелани възприе събитията по съвсем друг начин и той неволно се запита дали тук няма пръст и закалката, която дава животът в Манхатън. Вместо страх, младата жена изпадна в бесен гняв, при това не заради самата стрелба, а защото войниците си бяха позволили да нанесат щети на колата, която считаше за своя собственост, въпреки че технически погледнато, тя си беше на „ГенСис“.
— Вечерята е готова — добави Есмералда. — Ще имам грижата да я поддържам топла.
Кевин кимна и старателната икономка изчезна по посока на кухнята. Той захвърли списанието и излезе на верандата. Нощта бързо встъпваше в правата си. Къде ли още се бавят Кандис и Мелани?
Прозорците гледаха към малко, обрасло с трева площадче, осветено от старомодни улични фенери. Отвъд него се намираше къщата на Зигфрид Шпалек — почти идентична с неговата. Тя също имаше колонада около приземния етаж, веранда на втория и островърх покрив с таванско помещение. В момента светеха само кухненските прозорци, което означаваше, че собственикът още не се е прибрал.
Някъде отляво прозвуча смях и той извърна глава към брега. Само преди четвърт час беше спрял поредният тропически дъжд, излъсканите павета на площадчето все още бяха мокри. По тях крачеха двете му млади приятелки. Хванати за ръце, те безгрижно се смееха.
— Хей, Кевин! — зърна го на верандата Мелани. — Защо не ни изпрати карета?
— За какво говориш? — озадачено попита Кевин.
— Нима си очаквал, че ще хукнем през дъжда? — изгледа го Мелани, а Кандис се изкиска.
— Хайде, качвайте се — махна с ръка Кевин и очите му пробягаха по околните къщи. Надяваше се, че не бяха обезпокоили съседите.
Жените затрополиха по дървените стъпала на външното стълбище. Кевин ги покани в хола, но преди това бе принуден да изтърпи целувки по двете бузи.
— Извинявай за закъснението, но дъждът ни принуди да потърсим укритие в Чики-бар…
— А там галантни кавалери от автопарка държаха непременно да ни почерпят с по една пиня-колада — добави игриво Кандис.
— Няма проблем — сви рамене Кевин. — Но вечерята отдавна е готова…
— Фантастично! — възкликна Кандис. — И без това умирам от глад!
— Аз също — промърмори Мелани и се наведе да се събуе. — Извинявай, но предпочитам да ходя боса, тъй като обувките ми са мокри от дъжда…
— Аз също — последва примера й Кандис.
Кевин махна с ръка по посока на трапезарията. Огромната маса беше застлана само в единия край, просто, защото беше прекалено голяма за трима души.
Есмералда беше поставила отделна покривка под всеки от приборите. Запалените свещи в кристални поставки хвърляха приятна светлина.
