кога е планирана великата експедиция.
— За утре, рано сутринта — отвърна Мелани. — Пресметнахме, че ще имаме около един час път. Искаме да се приберем преди да е станало прекалено горещо.
— Вече купихме храна и напитки — добави Кандис. — А аз измъкнах един портативен охладител от болницата…
— Ще се държим максимално далеч от моста и товарната рампа, проблеми няма да има — тръсна глава Мелани.
— Сигурна съм, че ще бъде много вълнуващо — усмихна се Кандис. — С удоволствие ще видя отблизо някой хипопотам!
Кевин отпи нова глътка, но запази мълчание.
— Предполагам няма да имаш нищо против да ни дадеш назаем онези електронни джаджи, с които се локализират животните — подхвърли Мелани. — Контурната карта също. Обещавам, че няма да ги повредим…
— Добре, предавам се — тежко въздъхна Кевин. — В колко часа тръгваме?
— Браво! — плесна с ръце Кандис. — Бях сигурна, че ще се присъединиш към нас!
— Слънцето изгрява малко след шест — рече Мелани. — Най-добре е по това време вече да сме в лодката. Планирам да потеглим на запад, а след това да завием рязко по посока на архипелага. По този начин няма да пробудим подозренията на хората, които евентуално видят, че потегляме. Всички ще решат, че сме тръгнали за Акальонг…
— Ами работата? — попита Кевин. — Няма ли да те потърсят?
— Няма — поклати глава Мелани. — Предупредих колегите си, че ще бъда в Животинския център и не искам да ме безпокоят. А в Центъра казах, че…
— Ясно — прекъсна я Кевин.
— А ти, Кандис?
— Аз нямам проблеми. Господин Уинчестър се възстановява толкова бързо, че практически съм безработна. Хирурзите по цял ден играят голф и тенис, а мен никой не ме търси за нищо…
— Мисля да звънна на старши-лаборанта и да му кажа, че страдат от остра форма на безумие — въздъхна Кевин.
— Момент — вдигна ръка Кандис. — Сетих се за нещо, което може да ни създаде проблем…
— Какво е то? — изправи се в стола Кевин.
— Нямам плажно масло — направи гримаса младата жена. — Три пъти идвам тук, но винаги в дъждовния сезон. Така и не успях да видя слънце…
Шестнадесета глава
Ню Йорк, 6 март 1997 г. 14.30 часа
Тестовете на Франкони изискваха още известно време. Джак си наложи да седне зад бюрото и да се заеме с купчината неприключени случаи. Работата постепенно го увлече и когато някъде към два и половина телефонът иззвъня, той с изненада установи, че е отхвърлил значителна част от нея.
— Доктор Степълтън? — попита женски глас с италиански акцент.
— Аз съм — отвърна Джак. — А вие вероятно сте госпожа Франкони…
— Точно така, Аймъджийн Франкони. Оставил сте запис да ви се обадя…
— За което много ви благодаря, госпожо Франкони. Преди всичко ми позволете да ви поднеса съболезнования по повод кончината на сина ви…
— Благодаря — отвърна Аймъджийн. — Карло беше добро момче. Не е вършил нищо от това, което му приписват вестниците. Работеше в Американската компания за пресни плодове, тук, в Куинс. Нямам идея откъде идват всички тези приказки за организирана престъпност. Вестниците сигурно си ги измислят…
— В днешно време вестниците пишат какво ли не — съгласи се Джак.
— Тази сутрин дойде един човек, който каза, че сте намерили тялото му…
— Надяваме се да е така — рече Джак. — По този повод ни трябваше кръвна проба от вас, благодарим за любезността да ни я предоставите.
— Попитах вашия човек защо да не дойда да го идентифицирам като предишния път, но той само сви рамене — подхвърли Аймъджийн.
Джак направи безуспешен опит да измисли някакво логично обяснение.
— Липсват някои части от тялото — отвърна в крайна сметка той, надявайки се този отговор да задоволи госпожа Франкони.
— О, така ли?
— Нека обясня защо си позволих да ви безпокоя — побърза да добави той, опасявайки се, че старата дама може да се обиди. — Пред следователя сте споменала, че след някакво пътуване здравословното състояние на сина ви значително се е подобрило. Спомняте ли си?
— Разбира се — отвърна Аймъджийн.
— Но не знаете къде точно е пътувал — добави Джак. — Така ли е?
— Да. Карло каза, че пътуването било частно и нямало нищо общо с работата му.
— А помните ли кога беше осъществено то?
— Приблизително — отвърна с лека въздишка Аймъджийн. — Преди пет или шест седмици.
— В страната, или в чужбина?
— Не знам. Каза само, че било частно.
— Ще ми звъннете ли, ако случайно откриете къде е пътувал? — попита Джак.
— Защо не? — отвърна възрастната жена.
— Благодаря ви…
— Хей, почакайте — спря го Аймъджийн. — Току-що си спомних, че малко преди да замине, Карло каза нещо доста странно… Каза, че ако не се върне, да знам, че много ме обича…
— Това изненада ли ви?
— Ами, да — отвърна госпожа Франкони. — Помислих си, че това са много хубави думи за една майка…
Джак благодари и затвори. В същата секунда телефонът отново иззвъня. Беше Тед Линч.
— Би ли отскочил тук, горе? — подхвърли той.
— Идвам веднага — отвърна Джак.
Завари Тед зад бюрото, почесвайки замислено главата си.
— Ако не те познавах достатъчно със сигурност щях да реша, че ме будалкаш! — отсече той и махна по посока на стола: — Сядай там!
Джак се подчини. В ръцете на Тед се виждаше купчина хартия от компютърни разпечатки, плюс множество проявени снимки, стегнати в черни гумени ластици. Всичко това се озова в скута му без никакво предисловие.
— Какво е това, по дяволите? — учуди се Джак и вдигна няколко целулоидни правоъгълника срещу светлината.
Тед се приведе през бюрото и започна да сочи определени зони върху снимките с върха на старомодния си молив:
— Това са резултатите от ДНК полимаркер-теста. А това — върхът на молива се прехвърли върху разпечатките — … са всички сравнителни характеристики на клетъчните ядра от МХС-областите при ДК- алфа теста…
— Моля те, Тед! — вдигна ръце Джак. — Говори на английски, ако обичаш! Знаеш, че в твоята област съм като пеленаче в гората!
— Хубаво — кимна Тед Линч. — Полимаркер-тестът показва, че ДНК на Франкони няма нищо общо с ДНК на черния дроб, частици, от който си намерил в тялото.
— Хей, това са добри новини! — вдигна глава Джак. — Значи наистина е имало трансплантация!
— Може би — колебливо отвърна Тед. — От друга страна ДК-алфа са напълно идентични, чак до
