— Добре, че се върна — рече Чет. — Очаквам да ме потърси един лекар от Северна Каролина, който трябва да ми даде сведения за сърдечните заболявания на свой пациент. Но се налага да отскоча до фотографа, защото си правих снимки за паспорт. Нали ще ходя в Индия… Ще вдигнеш ли телефона вместо мен?
— Няма проблеми — кимна Джак. — Само ми дай името на пациента…
— Кларънс Потемкин — отвърна Чет. — Папката е тук, върху бюрото ми.
— Добре — промърмори Джак и постави самотната чернодробна проба под окуляра. После изведнъж се спря и вдигна глава. Колегата му отдавна беше напуснал кабинета, но последната му реплика го подсети за пътувания в чужбина. Вероятността Франкони да се е оперирал извън страната беше доста голяма, значи трябва да се разбере къде точно е пътувал през последните седмици от живота си.
Вдигна слушалката и набра номера на Градското полицейско управление. Помоли да го свържат с лейтенант-детектив Лу Солдано и се приготви да му остави съобщение.
Но за негова изненада в слушалката прозвуча гласът на самия Лу.
— Хей, радвам се да те чуя — рече детективът. — Помниш ли какво ти казах за фамилията Лучия, която най-вероятно е задигнала Франкони от моргата? Току-що получихме независимо потвърждение, че е станало точно така. Исках да го знаеш…
— Интересно — проточи Джак. — Но сега аз искам да ти задам един въпрос…
— Слушам те.
Джак обясни защо е склонен да вярва, че Карло Франкони се е подложил в чужбина на операцията по присаждането на черен дроб.
— Искам да знам възможно ли е да проверим дали Франкони действително е напускал страната — заключи той. — Чрез митницата, или по друг път… И ако е така, къде е пътувал.
— Това можем да проверим на две места — отвърна Лу. — В митницата и в Имиграционната служба. Второто е по-вероятно, разбира се, ако не е внесъл значително количество от някоя стока, която подлежи на обмитяване. Аз имам един приятел в Имиграционната служба, който ще ни предостави информацията веднага. Искаш ли да говоря с него?
— Непременно! — кимна Джак. — Не мога да чакам, този случай и без това ме подлуди!
— Нямаш проблеми — рече Лу. — Сутринта ти казах, че съм ти задължен, помниш ли?
Джак остави слушалката. Надеждата отново се появи, този път под съвсем различна форма. Въздъхна, приведе се напред и започна да нагласява фокуса.
Денят се разви далеч по-различно от очакванията на Лори. Беше планирала една аутопсия, но в крайна сметка направи две. След което Джордж Фонтуърт стигна до задънена улица с един случай на многобройни огнестрелни рани и тя изяви желание да му помогне. По този начин напусна „бокса“ малко преди три, без дори да е обядвала.
Преоблече се в цивилните си дрехи. На път за кабинета си мина покрай канцеларията на моргата и зърна Марвин, чиято смяна току-що започваше. Младежът се беше заел да оправя безпорядъка след нормалния работен ден. Свърна натам и надникна през отворената врата.
— Открихме рентгеновите снимки на Франкони — съобщи тя. — Оказа се, че обезглавеният удавник е именно той…
— Прочетох го във вестника — кимна Марвин.
— Това стана възможно единствено благодарение на рентгеновите снимки — добави Лори. — Радвам се, че не си пропуснал да ги направиш…
— Това ми е работата — сви рамене Марвин.
— Искам още веднъж да ти се извиня, че заподозрях немарливост от твоя страна…
— Няма нищо.
Лори се отдалечи на метър-два, после изведнъж се върна. Този път влезе в канцеларията и затвори вратата след себе си. Марвин въпросително я изгледа.
— Ще ми позволиш ли един въпрос, който ще си остане между нас? — попита тя.
— Защо не — отвърна с леко безпокойство Марвин.
— Ясно е, че съм любопитна как е било изнесено тялото на Франкони… По тази причина дойдох да си поговорим онзи ден. Помниш, нали?
— Разбира се — кимна Марвин.
— Същата нощ разговарях и с Майк Пасано — добави Лори.
— Чух…
— Обзалагам се, че си чул — въздъхна тя. — Но мога да те уверя, че не съм имала намерение да го обвинявам…
— Разбирам — отново кимна Марвин. — Но Майк понякога е доста чувствителен…
— Все още не мога да разбера как е бил измъкнат трупът. В моргата постоянно е имало човек — или Майк, или някой от охраната…
— Повярвай, че и на мен не ми е ясно — рече Марвин.
— Сигурна съм, че е така — кимна Лори. — Вярвам, че би споделил съмненията си, стига да имаше такива… Но искам да те попитам нещо друго. Убедена съм, че похитителите са били подпомогнати от вътрешен човек. Как мислиш, има ли някой от нашите служители, който може да бъде замесен в подобно нещо? Това е въпросът ми…
Марвин се замисли, после поклати глава:
— He.
— Вероятно е станало през дежурството на Майк — добави Лори. — Познаваш ли добре Пийт и Джеф, двамата шофьори на катафалките?
— Не — отвърна Марвин. — Виждал съм ги, дори съм разговарял с тях, но нямам впечатления… Просто работим в различни смени.
— Допускаш ли, че могат да бъдат заподозрени?
— Не повече, отколкото всеки друг — сви рамене Марвин.
— Благодаря ти — въздъхна Лори. — Надявам се, че не съм те притеснила…
— Няма проблем.
Лори замислено прехапа устни. Продължаваше да я измъчва чувството, че пропуска нещо.
— Имам една идея — внезапно обяви тя. — Би ли описал точно какво става при изписването на даден труп?
— Всичко ли? — изненадано я погледна младежът.
— Моля те — погледна го настоятелно Лори. — В общи линии съм запозната с процедурите, но никога не съм обръщала внимание на подробностите…
— Откъде да започна?
— От самото начало. От момента, в който ти се обадят от погребалната агенция…
— Окей — кимна Марвин. — Телефонът звъни, съобщават ми от коя агенция се обаждат и от кой труп се интересуват. С име и входящ номер…
— И толкоз, така ли? — попита Лори. — След това прекъсваш разговора…
— Не. Моля ги да почакат и набирам входящия номер на компютъра. Трябва да съм сигурен, че вие, патолозите, сте приключили с трупа, а и да видя къде точно се съхранява. — След което се връщаш на телефона и предаваш получените данни, така ли?
— Не, просто казвам, че всичко е наред и тялото е готово. Обикновено питам по кое време да ги очаквам. — После? — После изваждам тялото и проверявам входящия му номер. Оставям го на количка пред голямата камера. Винаги ги оставяме там, понякога няколко колички са наредени на опашка. Така улесняваме работата на шофьорите…
— А какво става след това?
— Ами идват и си ги прибират — сви рамене Марвин.
— Какво става, когато дойдат?
— Отбиват се тук за разписка. Всичко трябва да бъде документирано. В смисъл, че се разписват за приемането на трупа и ние вече нямаме нищо общо с него…
— След което отиваш да им предадеш трупа, така ли?
