освободих. Не изпълних нито една точка от предварителната си програма.
— Жалко — криво се усмихна Джак. — Липсата на напредък в моето разследване ме накара да се надявам на помощта ти…
Разбраха се да уточнят по телефона подробностите по планираното излизане през уикенда и Лори тръгна към кабинета си. Седна зад бюрото и добросъвестно разгърна първата папка от купчината с недовършени заключения. Но веднага разбра, че ще й бъде трудно да се концентрира.
Признанието на Джак, че е разчитал на нейните умозаключения, я накара да се почувства виновна. Досега би трябвало да има готова хипотеза относно начина, по който тялото на Франкони е напуснало моргата. А фактът, че Джак работи като луд върху случая, я изпълваше с желание да удвои собствените си усилия.
Извади чист лист хартия и се зае да записва онова, което беше научила от Марвин. Интуитивно усещаше, че тайнственото отвличане на Франкони е пряко свързано с двата трупа, изнесени през същата нощ. А сега, след като Лу потвърди участието на фамилията Лучия, вече беше абсолютно убедена, че погребална агенция „Сполето“ е забъркана по някакъв начин…
Реймънд остави слушалката и вдигна очи към появилата се на прага Дарлийн.
— Какво стана? — попита тя. Русата й коса беше стегната в конска опашка и изглеждаше много секси в спортния екип, с който въртеше велоергометъра в съседната стая.
— Нещата май започват да се оправят — облегна се в креслото той и на устните му се появи нещо като усмивка. — Току що разговарях с оперативния директор на „ГенСис“ в Масачузетс. Самолетът е готов и утре вечер отлитам за Африка. Ще има едно междинно кацане за дозареждане, но все още не зная къде точно…
— Ще вземеш ли и мен? — попита с надежда Дарлийн.
— Страхувам се, че това е невъзможно, скъпа — отвърна той и хвана ръката й. Изпита разкаяние за лошото си поведение през последните два дни. Нежно я придърпа към себе си и я накара да седне в скута му. За което моментално съжали, защото в крайна сметка Дарлийн беше доста едра жена. — На връщане ще бъдем много хора, защото трябва да приберем пациента и хирургическия екип — поясни той с леко зачервено лице.
— Никога не ме вземаш със себе си! — нацупи се Дарлийн.
— Следващият път — рече той и й напомни да стане с леко потупване по гърба. — Това ще бъде съвсем кратко пътуване — отивам и веднага се връщам. Няма да има време за никакви развлечения.
Дарлийн избухна в плач и побегна навън. Реймънд понечи да я последва, но кратка справка с настолния часовник го накара да промени намеренията си. Минаваше три следобед, което означаваше, че в Кого е девет. Сега беше най-удобното време да поговори със Зигфрид. Позвъни на домашния номер на коменданта и прислужницата побърза да го свърже.
— Наред ли е всичко при вас?
— Абсолютно — отвърна Зигфрид. — Състоянието на пациента е отлично.
— Много добре — кимна доволно Реймънд.
— Това означава ли, че можем да очакваме обичайните премии за успешна трансплантация?
— Разбира се — потвърди Реймънд, макар отлично да знаеше, че този път ще има закъснение. Трябваше да събере двадесет хиляди в брой за Вини Доминик, а след това да мисли за премиите. Вероятно щеше да ги изплати едва след следващата начална вноска. — А Кевин Маршал? — попита на глас той.
— Всичко е нормално — отвърна Зигфрид. — Ако не броим втория опит на компанията да се добере до мястото за прехвърляне…
— Това съвсем не ми звучи нормално — отбеляза Реймънд.
— Спокойно — рече Зигфрид. — Върнали се да търсят марковите слънчеви очила на Мелани Бекет, но попаднали под огъня на войниците, които бях оставил на пост… — Комендантът гръмогласно се разсмя.
Реймънд го изчака да се успокои и попита:
— Какво е толкова смешно?
— Онези чернокожи тъпаци пръснали задното стъкло на Мелани и тя беше бясна — поясни Зигфрид. — Но желаният ефект беше постигнат и едва ли някой от тях ще припари отново там…
— Да се надяваме — промърмори Реймънд.
— Освен това днес следобед изпих едно питие в компанията на двете жени. Останах с впечатлението, че нашият свенлив научен работник има много по-приятни ангажименти от разните му там пушеци…
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че няма да има нито време, нито енергия да се занимава с Изла Франческа — засмя се Зигфрид. — Двете мадами явно нямат нищо против удоволствията, които предлага една тройка…
— Сериозно?! — учуди се Реймънд. Беше готов да заложи главата си, че Кевин Маршал не си пада по подобен вид забавления. По време на кратките контакти помежду им младият учен изобщо не бе проявявал интерес към противния пол. Затова предположението на Зигфрид му се стори абсурдно.
— С такова впечатление останах — продължаваше да се смее Зигфрид. — Мацките крояха съвсем конкретни планове как ще го побъркат… Бяха тръгнали на вечеря при него. Живея само на няколко метра от къщата му и мога да се закълна, че това е първата вечеря, която дава, откакто е тук…
— Мисля, че трябва да сме благодарни на подобен развой на събитията — отбеляза Реймънд.
— Или да изпитваме завист — отново се разкикоти комендантът, а Реймънд изпита желание да си запуши ушите.
— Обаждам се да те предупредя, че утре вечер излитам — смени темата той. — Не зная кога ще бъда в Бата, тъй като все още не е уточнено мястото на дозареждането с гориво. Ще ти звънна оттам, или пък ще използвам радиовръзката в самолета…
— Кой друг ще пътува с теб? — попита Зигфрид.
— Предполагам, че никой. На връщане ще бъдем доста народ.
— Ще те чакаме.
— Довиждане — рече Реймънд и понечи да прекъсне, но гласът на Зигфрид го спря.
— Ще донесеш ли премиите? — попита комендантът.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Реймънд и побърза да затвори. Постоя малко неподвижно, после смаяно поклати глава. Все още не можеше да възприеме промяната в поведението на Кевин Маршал.
— На този свят всичко е възможно! — рече накрая той, стана и напусна кабинета. Искаше да утеши Дарлийн. Начинът за това му беше отдавна известен — покана за вечеря в нейния любим ресторант…
Джак буквално обърна наопъки единствения чернодробен срез, който беше получил от Морийн. Прибягна дори до специалния маслен обектив, с който дълго се взира в базофиличните точици, покрили нагъсто дъното на мехурчето-гранулома. Все още не можеше да определи нито какво е тяхното значение, нито клетъчната им структура.
Изгребал до дъно познанията си по патология и хистология, той реши да занесе пробата в патологическия отдел на Нюйоркската университетска болница. В същия момент иззвъня телефонът. Беше междуградски разговор от Северна Каролина — онзи, който очакваше Чет. Джак зададе предварително подготвените въпроси и прилежно си записа отговорите. После остави слушалката и свали якето си от канонерката с архивите. Навлече го, измъкна стъкълцето изпод микроскопа и понечи да излезе, но телефонът отново го спря.
— Бинго! — екна в слушалката гласът на Лу Солдано. — Имам добри новини за теб!
— Цял съм слух! — промърмори Джак, смъкна якето и приседна на ръба на стола.
— Току-що се обади приятелят ми от Имиграционната служба — започна Лу. — При първото обаждане ме накара да почакам на телефона и веднага набра името на Франкони на компютъра си. Две секунди по- късно вече разполагаше с информацията: Карло Франкони е влязъл в страната точно преди тридесет и седем дни — на двадесет и девети януари, през КПП Титърборо в Ню Джърси.
— За пръв път чувам това име — отбеляза Джак.
— Частно летище — поясни Лу. — С възможности да приема главно турбовитлови самолети, но редовно използвано от реактивните самолети на разни частни компании поради близостта му до града.
— С такъв самолет ли е летял Франкони? — вдигна вежди Джак.
— Не знам, но разполагам с позивните му — отвърна Лу. — Знаеш ги — онези цифри и букви, дето ги
