имаше кабинет в Сенчъри Сити, вторият в Брентууд, а третият — в Бел Ер. Алис беше убедена, че потокът от клиенти ще бъде изключително пълноводен, тъй като на Западното крайбрежие се наблюдаваше силен интерес към услугите, предлагани от Реймънд.
Най-доволен беше обаче от един друг факт: не му се обади никой от хората, които не желаеше да чува. Нито Вини Доминик, нито доктор Даниел Левиц. Мълчанието им означаваше само едно: бъркотията около Франкони най-сетне бе започнала да отшумява.
В три и половина на вратата се позвъни. Дарлийн вдигна домофона и с плачлив глас съобщи, че колата е долу и го чака. Реймънд я взе в прегръдките си и леко я потупа по гърба.
— Следващият път със сигурност ще те взема — обеща той.
— Наистина ли?
— Поне ще се опитам…
Реймънд нямаше власт над служебните полети на „ГенСис“ и до този момент бе успял да вземе Дарлийн само на едно от посещенията си в Кого. Във всички останали случаи частният самолет на компанията летеше пълен до отказ — първо до Париж, а след това до Бата. На връщане кацаха за дозареждане и в други европейски градове. Обеща да се обади веднага след като пристигне и понесе сака си надолу по стълбите. Качи се в чакащата го лимузина и с облекчение се отпусна на удобната кожена седалка.
— Желаете ли да включа радиото, сър? — почтително се обади шофьорът.
— Разбира се, защо не? — кимна Реймънд и усети, че вече започва да се наслаждава на промяната.
Прекосяването на градския център беше най-трудната част от пътуването. После стъпиха на магистралата Уест Сайд, скоростта видимо се увеличи. Движението беше доста оживено, но без задръстванията, характерни за пиковите часове. Същото беше положението и на моста „Джордж Вашингтон“, който успяха да прекосят почти, без да спират. Пристигнаха на летището в Титърборо за по- малко от час.
Самолетът на „ГенСис“ още не беше пристигнал, но Реймънд не изпита никакво притеснение от този факт. Настани се на един от кожените дивани в чакалнята с изглед към пистите и си поръча скоч. В момента, в който поднесе чашата към устните си, самолетът на „ГенСис“ изскочи от ниските облаци, направи кръг и се приземи. Пилотът рулира така, че вратичката се оказа на броени метри от панорамното стъкло на залата, в която чакаше Реймънд.
Беше красива машина, боядисана в бяло, с червена линия по дължината на корпуса. Маркировката й се изчерпваше с позивните Н-69 СУ и малък американски флаг, изписани на опашката.
Вратата бавно се плъзна встрани, давайки възможност на автоматичната стълбичка да се разгъне. По нея се плъзна безупречно облечен стюард в тъмносиня ливрея и с достойнство се насочи към залата на терминала. Казваше се Роджър Пери и Реймънд го познаваше добре. Той и колегата му Гаспар Деварю обслужваха пътниците при всички презокеански полети.
Роджър влезе в залата, огледа пътниците и се насочи към Реймънд.
— Това ли е багажът ви, сър? — попита той, след като отдаде чест.
— Да, само това — кимна по посока на сака си Реймънд. — Веднага ли тръгваме, или ще има дозареждане? — При предишните полети винаги изчакваха допълването на резервоарите.
— Всичко е готово — отвърна Роджър.
Реймънд се изправи и последва стюарда навън. Мартенският следобед беше доста мрачен и мразовит. Тръгна по посока на луксозния самолет и изпъчи гърди. Това беше един от миговете, в които имаше чувството, че живее живота, който му се полага. Надяваше се хората да го гледат със завист, а понякога дори се радваше, че са му отнели лиценза за практикуване на медицина.
— Всички места за Европа ли са заети, Роджър? — подвикна след стройния стюард той. Обикновено пътуваше до Париж в компанията на високопоставени служители от „ГенСис“.
— Не, има само още един пасажер — отвърна Роджър и му направи място да влезе пръв.
Реймънд се усмихна. Само още един пътник, двама безупречно обучени стюарди. Полетът ще бъде далеч по-приятен от очакваното, рече си той. Неприятностите от близките дни изведнъж му се сториха дребни и незначителни — неизбежна цена за лукса, който го очакваше. Гаспар го посрещна на входа, пое връхната му дреха и попита дали желае едно питие преди излитане.
— Ще изчакам — галантно отвърна Реймънд.
Стюардът кимна, дръпна завесата към салона и почтително отстъпи встрани. Реймънд огледа удобните кожени кресла с намерението да заеме най-доброто от тях, очите му попаднаха на втория пасажер, чертите на лицето му изведнъж замръзнаха. В корема му се появи тежка буца.
— Добре дошъл на борда, доктор Лайънс — учтиво го поздрави другият.
— Тейлър Кабот! — дрезгаво изграчи Реймънд. — Не очаквах да ви видя тук!
— И аз съм изненадан от присъствието си — усмихна се Кабот и махна с ръка към креслото до себе си.
Реймънд побърза да седне. Гърлото му изведнъж пресъхна и той съжали, че отклони поканата на стюарда за едно питие.
— Хвърлих едно око на полетния план, после проверих програмата си и изведнъж разбрах, че ще имам време да отскоча до Кого — рече приветливо Кабот. — Отдавна се каня да проверя на място как се развиват нещата… Разбира се, пътьом ще отскочим до Цюрих, където имам среща с банкерите на компанията. Надявам се, че това няма да ви причини особени неудобства…
— Разбира се, разбира се — смутолеви Реймънд.
— Как вървят нещата с проекта „бонобо“? — попита Кабот.
— Отлично — окопити се Реймънд. — Очакваме нови клиенти, дори ни е трудно да се справим с наплива…
— А какво стана с инцидента Карло Франкони? — присви очи президентът на „ГенСис“. — Надявам се, че неприятностите са отминали…
— Естествено — кимна Реймънд и направи опит да се усмихне.
— Една от причините за днешното пътуване е желанието ми да проверя на място дали проектът си струва подкрепата — обяви Кабот. — От директора по финансовите въпроси научих, че вече имаме известни печалби, но изпълнителният директор е на мнение, че проектът „бонобо“ може да наруши основната ни научно-изследователска програма, в която главно място заемат приматите… Решението трябва да взема аз. Надявам се, че вие ще ми помогнете.
— С удоволствие — смутолеви Реймънд в момента, в който реактивните двигатели започнаха да свистят.
В залата за заминаващи пътници на международно летище „Кенеди“ цареше атмосфера като на купон. Дори Лу си беше поръчал бира и замезваше с пържени фъстъци. Беше в отлично настроение и се държеше така, сякаш сам заминаваше на почивка. Бяха заели една кръгла маса в дъното на бара, телевизорът над главите им предаваше някакъв хокеен мач и шумотевицата беше невъобразима.
— Днес беше страхотен ден! — повиши глас Лу, обръщайки се към Джак и Лори. — Прибрахме Видо Делбарио и той пропя, за да си спаси задника. Мисля, че имаме голям шанс да нанесем смъртоносен удар на фамилията Вакаро…
— А какво стана с Анджело Фачоло и Франко Понти? — попита Лори.
— О, нещата се развиха много добре — ухили се Лу. — Съдията прие нашите аргументи и определи гаранция от два милиона на човек. Голяма работа ни свърши онази фалшива полицейска значка…
— А погребална агенция „Сполето“?
— Тя май ще се окаже истинска златна мина… Собственикът е брат на съпругата на Вини Доминик… Помниш ли го, Лори?
— Как мога да го забравя! — кимна с въздишка младата жена.
— Кой е Вини Доминик? — попита Джак.
— Един тип, който изигра доста странна роля в аферата Черино — поясни Лори.
— Член е на конкурентната фамилия Лучия — добави Лу. — Провалът на Черино беше повод за голям купон, но нещо ми нашепва, че скоро ще спукаме и техния балон…
— Откри ли кой е агентът им в Патологическия център? — попита Лори.
