— Чакай де, и дотам ще стигнем — вдигна ръце Лу.
— Имам предвид един помощник-лаборант, казва се Вини Амендола — подхвърли младата жена.
Лу си записа името в малък бележник, пусна го в джоба си и вдигна глава:
— Някакви конкретни подозрения?
— Не, но поведението му напоследък е доста странно…
— Считай, че съм го проверил — обеща Лу. — Нещата се промениха светкавично… Довчера бях в миша дупка и ме заплашваше наказание, а днес изведнъж станах златното момче. Капитанът се обади и каза, че ще ме предложи за награда, представяте ли си?
— Заслужаваш си я — усмихна се Лори.
— Вие двамата също — тръсна глава Лу.
Джак усети леко потупване по рамото. Келнерката го попита дали ще има нова поръчка.
— Кой иска още една бира? — извика той и огледа масата.
Натали сложи длан върху чашата си — знак, че питието й стига. Облечена в пурпурен комбинезон от мека материя, тя изглеждаше ослепителна. Работеше като начална учителка в Харлем, но едва ли някой можеше да допусне това. Според Джак чертите на лицето й напомняха египетските скулптури в музея „Метрополитън“, който неотдавна беше посетил по настояване на Лори. Очите й имаха съвършена бадемова форма, устните й бяха пълни и чувствени. Косата й беше сплетена в изключително сложна прическа, каквато Джак никога не беше виждал. Натали обясни, че е дело на сестра й…
Погледна към Уорън, който също отказа бирата с поклащане на глава. Седнал до Натали, младежът беше облечен със спортно яке и черна тениска, които някак си успяваха да скрият изключително развитата му мускулатура. Джак за пръв път го виждаше толкова доволен. Вместо обичайното мрачно изражение, на лицето му грееше приятна усмивка.
— И така съм добре — увери го през масата Естебан, ухилен до уши.
— Стига ми — отвърна на въпросителния му поглед Лори. — Искам да си оставя място за вечерята, която ще поднесат на самолета… — Тя беше облечена във велурено костюмче и високи ботуши, на главата й имаше копринена кърпа.
Прилича на ученичка, помисли си Джак.
— Аз ще пия още една — рече Лу.
— Една бира и сметката — обърна се към келнерката Джак.
— А вие какво свършихте днес? — изгледа ги Лу.
— Щом сме тук, значи сме се справили — усмихна се Джак. — Лори и другите се занимаваха с визите, а аз — с билетите… — Потупа корема си и добави: — Тук имам една кесия с френски франкове. Казаха ми, че това е предпочитаната валута в онази част на Африка…
— А какво ще правите след като пристигнете там?
— Оставяме се в ръцете на нашия емигрант — рече Джак и махна по посока на Естебан. — Братовчед му ще ни посрещне на летището, а братът на жена му е собственик на хотел…
— Значи всичко е наред — кимна Лу. — Какви са конкретните ти планове?
— Братовчедът на Естебан ни е уредил микробус под наем — отвърна Джак. — С него ще се придвижим до Кого…
— Просто ей така?
— Аха…
— Желая ви късмет.
— Благодаря, вероятно ще имаме нужда от него — кимна Джак.
Половин час по-късно групата (без Лу) се натовари на борда на огромния Боинг-747. Откриха местата си и започнаха да настаняват ръчния си багаж. Малко след това корпусът се разклати и самолетът беше изтеглен на стартовата площадка.
Моторите засвистяха, набраха нужните обороти и тежката машина се стрелна напред. Лори усети ръката на Джак върху своята. Стискаше здраво…
— Добре ли си? — погледна го тя.
— Да — кимна Джак. — Но от доста време насам питая неприязън към летенето…
Младата жена мълчаливо кимна с глава.
— Излитаме! — изкрещя победоносно Уорън. — Дръж се, Африка!
Деветнадесета глава
8 март 1997 г. 2.00 часа, Кого, Екваториална Гвинея
— Спиш ли? — попита Кандис.
— Ти шегуваш ли се? — отвърна с напрегнат шепот Мелани. — Как мога да спя на някаква ръбеста скала с няколко клонки под главата?
— И аз не мога — въздъхна Кандис. — Особено с това хъркане наоколо… А Кевин?
— Буден съм — обади се от мрака той.
Веднага след пристигането им ги бяха натикали в малка пещера, вдясно от входа на основната. Абсолютният мрак се нарушаваше единствено от бледите лунни отблясъци. Пещерата беше широка около три метра, а височината при входа й беше приблизително метър и осемдесет — малко над главата на Кевин. Навътре таванът плавно се снижаваше и опираше не в стена, а в тесен тунел. Кевин вече бе успял да го изследва с помощта на фенерчето си, но само, за да установи, че той свършва десетина метра по-нататък, във вътрешността на скалата. Отношението на бонобите беше добро, въпреки малко странния прием от страна на женските. Животните явно бяха запленени от човеците и не възнамеряваха да им причинят зло. Донесоха им мътна вода в кратуни и най-разнообразна храна. За съжаление тя беше под формата на червеи, личинки и други насекоми, плюс някакви водорасли от Лаго Хипо.
Късно следобед животните запалиха огън пред входа на основната пещера. Кевин много искаше да види как го правят, но беше твърде далеч. Група боноби направиха плътен кръг на каменната площадка и половин час по-късно оттам се изви струйка дим.
— Ето го отговора на въпроса относно дима на острова — задоволи се да отбележи той.
Бонобите одраха убитите маймуни колобус и ги изпекоха на огъня. После месото беше разкъсано на отделни парчета и разпределено с голям шум между членовете на стадото. Писъците и примляскванията идваха да покажат, че този маймунски вид се счита за особен деликатес.
Бономо номер едно положи няколко къса месо върху голямо листо и ги занесе на хората. Единствено Кевин прояви желание да опита. Мнението му беше, че никога не е вкусвал по-жилаво месо. По отношение на вкуса каза, че то се доближава до слонското, което му се беше случвало да опита преди време. Миналата година Зигфрид беше застрелял един слон. След като прибра бивните, той нареди месото да бъде приготвено в общинската кухня.
Бонобите не направиха опит да превърнат човеците в затворници и не им попречиха да се освободят от грубото въже. Но едновременно с това им дадоха да разберат, че предпочитат да ги виждат единствено в малката пещера. Двойка едри мъжкари непрекъснато се въртяха в близост до входа и надаваха предупредителен рев в мига, в който Кевин или някоя от жените пристъпеше крачка напред. Устните им се разтегляха и оголваха огромни остри зъби, в гърлата им клокочеше заплашително ръмжене. Тази реакция беше напълно достатъчна.
— Трябва да направим нещо — тръсна глава Мелани. — Не можем цял живот да останем тук. Напълно ясно, че трябва да го направим докато нашите домакини спят, тоест — сега!
Стадото действително спеше дълбоко, животните се бяха проснали на примитивните си постели от съчки и сухи листа. Най-високо хъркаха едрите мъжкари, които би трябвало да им бъдат пазачи.
— Мисля, че не бива да рискуваме да ги ядосаме — промърмори Кевин. — Според мен извадихме късмет, че ни приеха толкова добре…
— Като ни хранят с червеи! — изфуча Мелани. — Не, серизно! Трябва да предприемем нещо. Всеки момент могат да се нахвърлят отгоре ни. Всъщност, не знаем нищо за техните намерения, нали?
— Предпочитам да изчакаме — възрази Кевин. — В момента сме им интересни, но скоро ще им
