спускане по почти отвесната скала. Една ръка го сграбчи за глезена, сърцето се качи в гърлото му. Почти изкрещя от болка, стегнат в стоманената хватка на невидимите пръсти. От очите му бликнаха сълзи. Първото нещо, което видя, беше собственият си часовник, проблясващ върху косматата ръка на Бонобо номер едно.
— Тада! — изкрещя звярът, скочи на крака и рязко го дръпна към себе си. За щастие на Кевин площадката беше покрита с дебел пласт сухи листа, които омекотиха падането му. Стовари се върху тях странично, върху лявото си бедро.
Крясъкът на Бонобо номер едно събуди и останалите животни. Настана краткотрайна суматоха, после бонобите очевидно разбраха, че не ги заплашва нищо конкретно и бавно започнаха да се успокояват, Бонобо номер едно пусна глезена на Кевин и сграбчи ръката му. Вдигна го във въздуха със смайваща лекота. Държеше го само с едната си ръка, при това протегната напред.
От устата му излетя бърза канонада от гневни звуци, а Кевин не беше в състояние да стори нищо друго, освен да се мръщи от острата болка.
Тирадата скоро се прекрати, Бонобо номер едно направи няколко крачки по посока на малката пещера и буквално запрати Кевин във вътрешността й. После изръмжа нещо и се тръшна на постелята си.
Кевин успя да заеме седнало положение. За втори път падна на левия си хълбок, прониза го остра болка, след това цялата лява половина на тялото му изтръпна. Допълнителна награда за усилията му бяха една изкълчена китка и дълбока драскотина на лакътя. Отчитайки факта, че беше прелетял във въздуха поне два-три метра, той стигна до заключението, че се е отървал леко…
Вътрешността на пещерата се изпълни от нови крясъци. Вероятно Бонобо номер едно продължаваше да се гневи, но Кевин не можеше да го види в мрака. Опипа лакътя си, пръстите му попаднаха на нещо лепкаво, вероятно кръв.
— Кевин, добре ли си? — прошепна Мелани.
— Точно толкова, колкото може да се очаква — горчиво промърмори той.
— Слава Богу! Какво стана?
— Не знам — въздъхна той. — Мислех, че ще се справя. Почти бях стигнал до изхода…
— Ранен ли си? — попита Кандис.
— Малко… Но мисля, че нямам нищо счупено…
— Изобщо не видяхме какво стана — промълви Мелани.
— Моят двойник малко ми се поскара — поясни Кевин. — Или поне аз мисля, че беше така. После ме хвърли обратно. Радвам се, че не се строполих върху някоя от вас…
— Съжалявам, че те подтикнах — въздъхна Мелани. — Предполагам, че твоето предложение беше по- разумно…
— Радвам се да го чуя — отвърна Кевин. — Но трябва да призная, че почти бях успял…
Кандис включи електрическото фенерче и сложи длан пред него. После се зае да изследва лакътя на Кевин.
— Май ще разчитаме единствено на Бъртрам Едуардс — потръпна Мелани и тежко въздъхна: — Все още не мога да повярвам, че се оказахме пленници на собствените си творения!
Двадесета глава
8 март 1997 г. 16.40 ч. Бата, Екваториална Гвинея.
Джак усети, че стиска зъби. Пръстите му несъзнателно стискаха дланта на Лори. Направи опит да се отпусне, но не успя. Причина за състоянието му беше полетът между камерунския град Дуала и Бата. Местната авиокомпания използваше стари, и раздрънкани самолетчета за близки разстояния — точно като онзи, който беше погубил семейството му.
Полетът беше тежък главно поради гръмотевичните бури, предизвикани от плътни, зловещо- червеникави облаци, надвиснали над влажния архипелаг. Светкавиците не спираха нито за миг, турболенцията на въздушните маси беше страхотна и подмяташе самолетчето като дървена играчка. Първата част от пътуването им обаче беше истинска фантазия. Полетът между Ню Йорк и Париж премина без никакви инциденти и всички успяха да поспят в креслата си.
Кацнаха десет минути по-рано и това им даде възможност да направят връзката с Камерунските авиолинии. Хванали самолета навреме, пътниците спаха чак до Дуала. Оттам обаче нещата рязко се промениха и пътуването до Бата се превърна в истински кошмар.
— Кацаме — кратко му съобщи Лори.
— Дано да не го правим по едноличното хрумване на пилота — промърмори Джак и се наведе към замърсеното стъкло на илюминатора. Панорамата долу беше наситено зелена, както можеше да се очаква. Върховете на дърветата стремително се приближаваха, но писта не се виждаше.
В крайна сметка се приземиха успешно на тясната асфалтова ивица, появила се изневиделица от джунглата. Джак и Уорън изпуснаха една обща въздишка на облекчение.
Пътниците започнаха да напускат старото и очукано самолетче. Пред очите им се разкри доста странна гледка — на фона на гъстата зеленина отвъд зле поддържаната писта блестеше сребристият корпус на чисто нов реактивен самолет, около който стояха на пост войници с камуфлажни униформи и червени барети, небрежно преметнали автоматите си през рамо.
— Чий е този самолет? — попита Джак, извръщайки се към Естебан. Отличителни значи на превозвач не се виждаха, машината явно принадлежеше на някоя частна компания.
— Нямам представа — отвърна Естебан.
Единствено той се оказа подготвен за хаоса, който цареше в терминала за пристигащи пътници. Всички чужденци подлежаха на митнически контрол, групата им беше подкарана към едно отделно помещение, заедно с багажа. Придружаваха ги двама мъже с износени униформи и небрежно затъкнати в коланите револвери.
Естебан беше отделен от групата, но след шумен диалог на местния диалект, единият от униформените му махна да влезе в помещението. Съдържанието на куфарите бързо покри една широка дървена маса, разположена в центъра.
Естебан пошушна, че митничарите очакват подкуп. Първоначално Джак категорично отказа, но после, усетил, че забавянето може да трае часове, неохотно прие. Оказа се, че десет френски франка са напълно достатъчни, за да решат всички проблеми. Насочиха се към изхода.
— Това си е сериозен проблем — подхвърли извинително Естебан. — Всички държавни служители искат подкупи…
Посрещна ги Артуро, братовчедът на Естебан. Беше едър мъжага с приятелска усмивка и блестящи очи, който топло разтърси ръцете на новопристигналите. Облеклото му бе в духа на националните традиции — широка, свободно спускаща се роба в ярки цветове и сламена шапка.
Излязоха навън и моментално потънаха в горещия и лепкав от влага въздух на Екваториална Африка. Небето над главите им беше бледосиньо, но на хоризонта се трупаха черни облаци, прорязвани от чести светкавици.
— Не мога да повярвам, човече — прошепна Уорън и започна да се оглежда като дете в магазин за играчки. — От години мечтая да стъпя на този континент, но изобщо не допусках да го направя в действителност… — Ръката му се стрелна към Джак с дланта нагоре: — Дай си лапата, мой човек! Всичко това дължа на теб! — Размениха си приятелски удари с длани, както на баскетболната площадка в Харлем.
Артуро беше паркирал на ъгъла взетият под наем микробус. Пусна една-две банкноти в ръката на чакащия до него полицай и им направи знак да се качват.
Естебан настоя Джак да седне на мястото до шофьора и той прие, просто, защото беше твърде изтощен за спорове. Микробусът беше полутоварна тойота стар модел, с два реда дървени пейки зад предните седалки. Лори и Натали се натикаха в дъното, а Уорън и Естебан заеха средните места.
Веднага след летището зърнаха океана. Бреговата ивица беше покрита със ситен пясък, облизван от малки, зеленикави вълни.
