жената, която сега гледаше нея.
— Здравей, майко — каза тя тихо.
Уинифред не отговори, а отиде от другата страна на леглото и погледна сина си; после се наведе и бавно го целуна по устните, преди да придърпа един стол и да седне.
— Как си, скъпи?
— Добре съм, майко… много по-добре.
— Донесла съм ти от ябълковия сладкиш, който направи Маги; твоя любим сладкиш.
Тя се присегна към един пакет, който беше оставила на страничната маса.
— А на тях им казах — тя кимна към вратата — кой е любимият ти сладолед.
Той притвори очите си за малко и каза:
— Майко, те знаят какво трябва да ям. Много са внимателни.
— Да, но половината от тях са невежи. Това е болнична храна. Въпреки, че сега си в отделна стая, храната е от болница.
Тя погледна към Анет.
— О, махнали са ти гипса?
— Да. — Анет сви ръката си. — Счупването не беше много лошо. Имала съм късмет.
— Да, наистина си имала късмет.
Двете замълчаха, но когато скоро върху веждите на Дон се появиха капчици пот и Анет стана, за да ги избърше с кърпичката си, Уинифред се надигна от стола и каза:
— Не така!
Отиде до чешмата в ъгъла на стаята, намокри една кърпа за лице, върна се до леглото и започна да трие лицето му и през цялото това време той държеше очите си затворени. Но когато тя започна да трие ръката му, той я дръпна и каза:
— Моля те, недей! Измиха ме.
— Не се вълнувай! Лежи си спокойно.
И като погледна през леглото към Анет, тя каза:
— Няма нужда и двете да седим тук. Мислех, че ти ще се погрижиш за къщата всичко да бъде наред.
— Това вече е направено. И тя е моя къща.
И двете се стреснаха, когато Дон извика:
— Сестра! Сестра!
В същото време вдигна ръката си и натисна звънеца. Когато вратата веднага се отвори и сестрата влезе, той й каза:
— Сестра, изморен съм.
Сестрата погледна първо възрастната жена, после младата и каза:
— Ако обичате да излезете.
И докато двете бавно отиваха към вратата, Дон извика:
— Анет! Анет!
Почти на бегом тя се върна и се наведе над него:
— Да, скъпи? Не се тревожи! Връщам се след малко. Не се тревожи!
В коридора те застанаха една срещу друга. Преди Анет да успее да проговори, Уинифред каза:
— За двама души има твърде малко място в стаята.
— Съгласна съм, че е така. Първото място е за мен, аз съм негова жена. Моля те, запомни това!
— Как смееш?
— Да, скъпа, и ще продължавам.
Като каза това, Анет тръгна към вратата, на която пишеше „Сестра Бел“. След като почука и отвътре я поканиха да влезе, тя обясни накратко какво се е случило и завърши с думите:
— Кой има правото да стои при съпруга? Майката или съпругата?
— Съпругата, разбира се. Не се безпокойте, мисис Коулсън, разбирам притеснението ви и ще говоря с мистър Ричардсън относно бъдещите посещения на майка му. Много ви се насъбра. — Тя заобиколи бюрото, сложи ръката си върху рамото на Анет и каза: — Спокойно, спокойно. Ти беше много смела. Не плачи. Остави това на мен, аз ще се оправя с нея. Тя в коридора ли е още?
— Беше.
— Тогава стой тук докато се върна.
Няколко секунди по-късно Анет чу гласа на свекърва си да произнася думите, които вече беше свикнала да слуша през изминалите няколко седмици: „Той е мой син. Ще видите.“
Последва тишина, но сестрата не се върна веднага. Когато влезе, се усмихна като че ли насила.
— Навън е чисто, можеш да отидеш при мъжа си.
— Благодаря. Много ви благодаря. Между другото — тя направи пауза — имате ли някаква представа кога горе-долу ще мога да го заведа в къщи?
— О! — Сестрата повдигна вежди, преди да отговори. — Страхувам се, че трябва да мине известно време, няколко седмици. Към края на тази седмица трябва да му направят друга операция и още нещо, веднъж след като го заведеш в къщи, ще бъде под непрекъснати грижи за известно време. Това знаеш ли го?
— Да, да, ясно ми е.
— Той се възстановява много по-бързо, отколкото предполагахме и винаги изглежда по-добре, когато си при него.
Анет не можа да каже нищо в отговор на това, излезе и отново отиде в стаята на Дон.
Той лежеше със затворени очи без да има представа кой е влязъл, докато тя не взе ръката му. Тогава той каза:
— О, Анет. Какво… какво да правя с нея?
— Не се тревожи, не се тревожи; сестрата ще се погрижи за всичко.
— Тя ме разстройва, скъпа. Нищо не мога да направя. Ужасявам се от мисълта, че може да влезе. Какво ще правя?
— Ще си лежиш и ще си поспиш. Помисли си само, след няколко седмици ще си бъдеш у дома. Искам да кажа в нашия дом. — Тя стисна ръката му между двете си ръце. — Това е всичко, за което живея, да си бъдеш по-скоро в къщи.
— Но как ще се оправиш?
— О, — тя се засмя — ако това е всичко, което те тревожи, не мисли за него в този момент. Как ще се оправя ли? Ще ми помагат. Бих се справила и сама. Ще видиш на какво съм способна.
— Но… но до кога ще продължава това, скъпа?
Тя го погледна. Да, до кога ли? Този въпрос имаше две страни, но тя не знаеше за коя намекваше той.
— Докато продължава — каза тя. — Затвори си очите, скъпи, и поспи. Не искаш да изхвърлят и мен, нали?
Той не отговори, само обърна главата си настрани и лежейки я гледаше. А тя, като държеше ръката му между гърдите си, гледаше него.
2
— Слушай, скъпа. — Даниъл сложи ръката си върху рамото на Анет, докато вървяха от болницата до колата. — Няма никой, който повече от мен да иска той да се върне в къщи. Повярвай ми, скъпа. Ще го пуснат при едно условие: ако обещаем, че за Дон ще се полагат съответните грижи. О, знам, че можеш да вземеш сестра за през деня и за през нощта, но една сестра няма да е достатъчно. Трябва някой да го вдига, да го обръща. Както знаеш, още не може да задържа нуждите си и винаги ще бъде така. После, с уврежданията на черния си дроб и на гръдния кош, той няма сила да се изправя и да ляга. Единствената причина, поради която мистър Ричардсън се съгласи да го пусне е, че изпада в състояние на депресия, главно от това, че не си непрекъснато до него, И не забравяй: не е минало много време, откакто ти свалиха гипса. Не би могла да помагаш на сестрата да го вдига, докато двамата с Джо винаги ще бъдем в къщи. Ако
