сте у вас, няма да сме под ръка. Това е, което измислихме. Всъщност, идеята е на Джо. Нали знаеш стаята с игрите в съседство до билярдната. Тя е голяма и светла, с два дълги прозореца, от които се вижда градината. После има още една стая, в която преди държахме всички неща за оранжерията. Според Джо стаята за игри може да стане една хубава спалня. Той даже е взел едно легло от горния етаж и каза, че с два матрака горе-долу ще стане на нивото на болничното легло; за да е по-лесно да се повдига пациента. Тогава другата стая може да се използва като дневна. Нали знаеш колко му се отдава да инсталира разни неща — трябваше да стане електротехник — и каза, че може да сложи вътрешен телефон, един от твоята стая до неговата през коридора и още един до моята на горния етаж, така че винаги ще сме под ръка, ако се наложи. Но само ако се наложи.
Тя спря да върви и с чувство на горчивина в гласа каза:
— Ами… майка? Тя никога няма да излезе от стаята му. Никой от лекарите и сестрите няма да са на моя страна. Това е нейната къща.
— Тази къща е моя.
— Да не усложняваме нещата, татко. Няма… няма да мога да го понеса. И така отношенията са много обтегнати. А знаеш и отношението на Дон към нея.
— Знам, знам, скъпа. Но аз ти обещавам, че ще има закони и те ще се спазват. Един от тях ще бъде, че ако тя не си стои на мястото, ти ще можеш да го заведеш у вас. Хайде, скъпа, да опитаме. За доброто на Дон. Приеми така нещата.
— Не. Не мога да ги приема така, татко, защото повечето от нервните му състояния са предизвикани от нея. Не можеш да го отречеш.
— Да, признавам си. Да, да, скъпа. Но в момента не виждам друг изход. Той или трябва да остане там, от където идва, или да се върне в старата си къща, поне временно, както ти казах. По-късно, може би ще има инвалидна количка. Помисли за това. — Той отново сложи ръка на рамото й и каза: — Хайде. Хайде. През цялото време ти беше толкова смела, искам и аз малко да се окуража. Чувствам се толкова зле в момента.
— О, татко, съжалявам.
— Между другото, как вървят нещата у вас?
— О, както обикновено, мама се тревожи и се мъчи да разбере защо всичко това се случи. Татко си е същият, въпреки че само наблюдава отстрани.
Той я погледна в очите и тихо попита:
— Внимателни ли са с теб?
Тя отговори също толкова тихо:
— В известна степен са внимателни, но не проявяват разбиране. Никога не са го правили и никога няма да го направят.
Двамата се гледаха един друг известно време, преди той да каже бодро:
— Хайде, ще те оставя пред вратата.
— Мислех, че отиваш в Нюкасъл по работа.
— Да, но това не пречи да те оставя до входа, а след това да завия и да се върна обратно.
— Мога да взема такси.
— Да не си посмяла! Хайде…
След пет минути той я остави до вратата, водеща към дома й и каза:
— Ще мина през болницата около осем, за да те взема. Така добре ли е?
— Да, татко. И благодаря.
Той и махна, направи обратен завой и тръгна към Нюкасъл и после към Боуик Роуд, 42.
Маги отвори пътната врата, като че ли беше стояла там да го чака — така всъщност беше. Веднага, щом вратата се затвори, двамата се прегърнаха и дълго и страстно се целуваха. После тя каза делово:
— Изглеждаш премръзнал. Има гореща супа.
В отговор на това той рече:
— Толкова е студено, че сигурно ще вали сняг за Коледа.
— Дай ми палтото си. — Тя взе връхната му дреха, влезе в антрето и я закачи на закачалката. Когато се върна в стаята, отново се озова в прегръдките му. Но този път за съвсем кратко време и тя каза: — Сега седни. — Тя посочи малкото канапе за двама, поставено под ъгъл до камината, където горяха въглища. Той седна и протегна краката си, после погледна към огъня и когато тялото му се смъкна надолу, отпусна главата си назад върху облегалката. Последва дълга въздишка. Не след дълго, без да се размърдва, той попита:
— Кога си замина?
Гласът й долетя от кухнята:
— Към дванайсет.
— Какво? — Той изправи главата си. — Била си готова още щом съм излязъл?
— Да, зная, но имах малко работа със Стивън. Нали го знаеш какъв е, когато имам почивен ден пък и винаги, когато знае, че излизам. Така, той слезе по халат. Аз бях в стаята си, когато той влезе в кухнята, но го чух. Нали знаеш как му изтънява гласът, когато наближават пристъпите. Когато влязох, всичко мина както обикновено: той искаше да дойде с мен или да отиде и да види Дон. Не е трябвало да му обещавате да го водите при Дон; той помни тези неща. Нали отдавна решихте да не му обещавате неща, които не може да има или да прави. И кой, мислиш, ни изненада по това време, самата тя и тогава го хвана поредния пристъп. Не искаше да спре, мяташе се наоколо, нали знаеш, като тригодишно дете. И тогава тя го удари.
— Тя какво?
— Тя го удари. И беше права. Да, тук беше права. Той веднага спря. Но започна да реве и затова го заведох горе, казах му да се изкъпе и да се облече. И слязох долу да я видя.
Тя спря и той се надигна, за да извика:
— Какво стана после?
Тя влезе в стаята с поднос, върху който имаше две чинии супа и като ги остави върху малката масичка с покривка отгоре, която се намираше до камината, каза:
— Отидох в стаята й. Тя гледаше през прозореца и косата й падаше свободно надолу. Тя се обърна и ме погледна. Плачеше, Даниъл. Тя плачеше.
Той се изправи на крака и тръгна към нея.
— Добре, плакала е. Има защо да плаче; мъчно й е за самата себе си, защото знае, че не всичко става, както тя иска и че не може да има сина си завинаги.
Маги погледна встрани от него, после продължи:
— Когато я попитах дали има нещо против, ако го изведа малко навън да потича, тя каза: „Това е почивният ти ден.“ „Знам, но няма значение. Нямам нищо специално предвид.“ И знаеш ли какво ми каза тогава тя? — Маги го гледаше и продължи да говори тихо: — Та каза: „Този дом беше някога щастлив, нали Маги?“
— По дяволите, щастлив дом! Никога не е бил щастлив; още от самото начало. Тя искаше да направи впечатление и къщата беше доста голяма, за да се опита да скрие Стивън от погледа на хората.
— Зная, зная. Мисля, че правеше сравнение между тогава и сега. А после каза: „Животът не е справедлив, нали?“ Аз й отговорих честно: „Не, госпожо, не е справедлив.“ А когато тя ме попита, „Ти щастлива ли си?“ какво можех да и отговоря? Съвсем честно й казах: „Само от време на време, госпожо.“ Даниъл, за първи път в живота си изпитах съжаление към нея. Донякъде има основание, защото не може да превъзмогне чувствата, които изпитва към Дон, както и аз не мога да превъзмогна това, което изпитвам към теб или ти към мен. — Тя сложи ръце върху раменете му: — Бъди внимателен с нея, Даниъл. Знаеш ли, Лили ми каза, че никак не й е приятно да влиза и да сервира яденето. Ти разговаряш с Джо или тя разговаря с него; Джо говори или с теб или с нея. Тя каза, че онзи ден разговорът бил толкова превзет, че й заприличал на куклено шоу. По-добре е, когато теб те няма, защото тогава Джо разговаря свободно с нея. И когато Анет е там не е толкова лошо, а най-добре е, когато мисис Джаксън и мистър Рочестър се отбиват от време на време; той дори я кара понякога да се смее.
Той свали ръцете и от раменете си и като ги притисна една в друга, изрече:
