желязо.
— Само човекът, който спаси живота на любимия ти син. На твоя син. На никой друг. И никой друг не изпитва болка и не се тревожи, само ти. Отиде ли да видиш Анет? Не. Не. Сега слушай! Изчезвай!
След като изгледа свирепо зяпналите наоколо лица, тя напусна сградата. Докато вървеше към колата се обърна назад, погледна го и процеди през зъби:
— Как можа да ме изложиш така!
— Никой не е в състояние да те изложи, защото ти си експерт в това отношение и се излагаш сама. И винаги е било така. Сега влизай в колата!
Той беше седнал вътре и запалваше двигателя, а тя все още стоеше там, докато звукът от смяната на скоростите не я накара да отвори вратата и да се свлече като тежък куфар върху седалката.
Отново не си размениха нито дума по време на пътуването и колата едва беше спряла, когато тя блъсна вратата, за да я отвори и се измъкна навън. И той отново се изненада, че с нейните килограми тя успяваше да се движи толкова леко, особено сега, когато прекоси пътя на бегом като младо момиче.
Джо беше пристигнал вече и бързо се насочи към колата на Даниъл. Наведе се до прозореца и каза:
— Внимавай с нея, иначе…
— Иначе какво?
Когато Даниъл излезе от колата, Джо отговори:
— На твое място бих извикал лекар. Ако тя продължава така, нещо ще щракне.
— То отдавна е щракнало, Джо. — Гласът на Даниъл прозвуча мрачно.
— До някъде, да, но това е различно. Тя никога досега не е трябвало да се справя с такова нещо.
— Както и никой от нас.
— Да, прав си, напълно си прав. Да извикам ли лекар?
— Да, обади му се. Не че това ще помогне.
Даниъл знаеше, че е прекалено рано за алкохол, но също така знаеше, че трябва да изпие едно силно уиски, преди да се качи горе и да се изправи срещу нея с новината, че няма да може да се грижи за детето си в болницата.
Той току-що беше изпил едно двойно уиски, когато вратата се отвори и един глас каза тихо:
— Татко!
Обърна се и видя Стивън да стои там колебливо. Даниъл тръгна към него и каза:
— Рано си слязъл. — Но не му зададе следващия въпрос: Защо и при това сам?
Вместо това попита:
— Къде са останалите?
— Маги е в кухнята, татко. Лили отиде на църква с Бил и мисля, че — той спря за момент и наклони главата си на една страна — Пеги мие банята. Не моята; аз бях послушен. Да, татко, бях.
— Умно момче. — Даниъл сложи ръка върху рамото на сина си. — Добре, а сега какво ще правиш?
— Искам… искам да намеря Джо. Искам… искам да го попитам за Дон и Анет.
От доста дълго време за Даниъл беше ясно, че Джо беше този, който момчето търсеше в случай, че се нуждаеше от помощ, а не него, своя баща. Той каза:
— Виж сега, мисля, че Джо ще бъде зает, тъй като всички току-що идваме от болницата и затова по- добре…
Стивън го прекъсна и бързо каза:
— Не ме… не ме изпращай горе, татко. Моля те; не ме изпращай горе. Много… много ми е мъчно. Искам… искам да отида да видя Дон. Аз… аз видях какво се случи вчера. Аз…
— Да, зная, че видя — Даниъл рязко го прекъсна — и че си разстроен, но сега искам да пазиш тишина и да ме слушаш. А аз ти обещавам: в момента, в който Дон и Анет се възстановят малко, аз самият ще те заведа при тях в болницата. Какво ще кажеш?
— Наистина ли?
— Да. Обещавам ти. В момента, в който се почувстват по-добре. Но ти трябва да бъдеш послушен. Нали знаеш какво означава това?
Момчето наведе глава и хленчейки като дете, каза:
— Да, татко, знам. Ще бъда послушен.
— Тогава отивай в кухнята и остани при Маги, докато аз се отбия горе, после ще сляза и ще си бъбрим. А може да изиграем един билярд.
— Наистина ли, татко? Ще играеш билярд с мен?
— Да, ще играя. Сега отивай!
Стивън се ухили от удоволствие, обърна се и като си влачеше краката, тръгна към кухнята. А Даниъл, гледайки към гарафата на шкафа, се поколеба малко преди да излезе и да се качи горе.
Вместо да почука на стаята на жена си, той попита:
— Там ли си?
Почака и когато никой не отговори, отвори вратата и влезе. Тя се беше преоблякла и седеше пред тоалетката. Често се беше чудил защо тя седи пред огледалото толкова дълго време, но реши, че се любува на гладката кожа и на това, че няма нито един бял косъм. А това го накара да се зачуди още повече защо тя не се замисли как да свали някой друг излишен килограм, защото без тях тя щеше да бъде доста представителна жена. Проблемите й с храненето, беше казал лекарят, идваха от вътрешни тревоги. Сега и той можеше да го каже — вътрешни тревоги — тревоги, с които беше обременила цялото семейство през изминалите години.
Той се приближи до леглото и като се хвана за колоната, каза:
— Трябва да ти кажа нещо.
Тя не отговори, а само го гледаше през огледалото, както винаги, когато седеше пред тоалетката.
— Става въпрос за посещенията в болницата — каза той. — Господин Ричардсън смята, че е за препоръчване през следващите няколко дни посещенията ни да бъдат много кратки, само една-две минути. Това ще даде по-добра възможност на Дон…
— По-добра възможност? — Тялото и бавно се раздвижи върху стола и тлъстините и като че ли се разляха на тласъци. Той видя мускулите на ръцете й да се издуват под прилепналите ръкави на дрехата й. Големите й гърди се надигнаха. За всеки друг тези движения със сигурност биха били намек за съблазнителност, но при Уинифред, както той много добре предчувства, това не беше сигнал за нищо друго, освен надигаща се ярост.
Думите й също както и движенията й, в началото бяха по-спокойни.
— По-добра възможност ли? — каза тя. — По-добра възможност? Съгласен си да му дадеш възможност? Съвестта ли те гризе? Ти подреди живота му: ти подготви сватбата му; щеше да направиш всичко, само и само да го отделиш от мен. Но встъпването му в брак беше нещо като официално прикритие на собствените ти действия, нали? — Тя говореше с по-висок глас, но още не беше започнала да крещи. — Не можа да се примириш с мисълта, че го пазех чист, че се погрижих той да тръгне по стъпките ти с оная мръсница.
— Престани! Затвори си устата!
Движението, което сега тя направи, беше скок. Изправи се на крака до леглото и хвана другата дървена подпора, като че ли се готвеше да я извие и измъкне от леглото.
— Да не си посмял повече да ми казваш да си затварям устата! А сега ме чуй. Ако синът ми умре, ще те убия. Разбра ли? — Тя крещеше. — Ти копнееше за миналата нощ, когато той щеше да се опозори и да стане мъж, също като теб с оная мръсница.
Ударът попадна точно през устата и; тя дори не залитна. Вместо това вдигна ръцете си и започна да дращи лицето му, като бълваше цинизми и той просто не вярваше на ушите си.
Хвана я за гърлото, започна да се бори с нея, и когато надигащата се в него омраза стана толкова силна, колкото нейната, той не искаше да знае какво ще стане по-нататък; през размазаната кръв видя тъмнокожото лице пред себе си и Джо, който здраво беше хванал Уинифред, когато тя се просна върху шезлонга до леглото.
Пеги се появи на вратата шокирана и Джо извика:
— Доведи Маги!
Изглежда Маги вече беше там, защото в следващия миг тя влезе в стаята, въпреки че се спря за малко
