— Искам да се видя със специалиста. Не лекаря, не хирурга, а специалиста.
Даниъл едва забележимо поклати глава и тихо запита сестрата:
— Кога… кога според вас ще се съвземе?
Отговорът беше:
— Не знам… не се знае.
Тогава той попита:
— В кое отделение е жена му? Мисис Коулсън?
— Мисля, че е на горния етаж.
— Благодаря ви.
Няколко минути по-късно го въведоха в едно странично отделение и там, за своя изненада, той видя Анет да седи в леглото, подпряна от двете страни. Очите и бяха отворени и когато той се приближи до нея, видя, че едната и ръка беше в гипс и дясната половина на лицето съвсем безкръвна, както след внезапен удар.
Гласът й прозвуча слабо, когато каза: „Татко.“
— О, миличката. О, скъпа моя. — Той вдигна другата й ръка от завивката и я погали. Тогава тя попита:
— Дон? — и после пак — Дон? Много… ли е зле? Те… няма… да ми кажат.
Той преглътна преди да я излъже:
— Ще… се оправи. Разбрах… разбрах, че краката му са пострадали. Още не е в съзнание, но ще се оправи. Ще видиш.
Сестрата влезе след него в отделението, подаде му стол, той й кимна в знак на благодарност и седна.
— О, скъпа, недей, не плачи! — каза той, като все още държеше счупената й ръка.
— Ние… ние…
— Да, скъпа?
— Бя… гахме.
— О, да, да, бягахте. Пак ще избягате, скъпа. Не се тревожи.
— Защо, татко? О, защо стана така?
Последната дума беше казана с по-силен глас и подейства като сигнал за сестрата, при което Даниъл се отдръпна, а тя започна да я успокоява:
— Хайде, сега трябва да поспиш пак. Ще ти донеса да пийнеш нещо и после ще си почиваш. След това ще се почувстваш по-добре.
Даниъл се отдалечи от леглото. Само преди няколко часа тя беше булка, красива булка, а сега изглеждаше като някой, който по невнимание е стъпил на боксовия ринг и здравата си е изпатил.
Той почака в коридора докато сестрата излезе от отделението и тихо попита:
— Какво е състоянието й?
— За голямо учудване се е отървала леко. Цялото й тяло, естествено, е натъртено, но единствената счупена кост е на ръката. Като по чудо се е спасила, докато съпругът й, както разбирам, е доста зле. Вие… баща й ли сте?
— Свекъра й.
— О, значи той е ваш син?
— Да, мой… — Но не можа да довърши изречението, защото сестрата продължи:
— Каква трагедия! Само няколко часа след сватбата, точно преди сватбеното пътешествие. Да не повярваш, че се случват такива неща.
Когато по-късно той излезе от тоалетната, очите му бяха зачервени, но изглеждаше по-спокоен. И докато вървеше към чакалнята, едва не се сблъска с хирурга.
— А, ето ви и вас, мистър Коулсън. Исках да си поговорим.
— Добро утро, мистър Ричардсън. Току-що ходих да видя снаха си.
— О, да, да. Имала е късмет. Чудна работа как се е отървала с толкова малко. Бихте ли дошли за малко в офиса ми?
Те влязоха в малка стая и хирургът посочи един стол:
— Седнете.
Той зае мястото си зад едно дълго бюро, хвана с две ръце попивателната и като се наклони напред, каза:
— Съжалявам, мистър Коулсън, но съм принуден да ви помоля да разговаряте сериозно с жена си по отношение посещенията при сина й, поне през следващите няколко дни, докато не сме напълно сигурни за състоянието му. Както вече ви казах, възможно е да не може да върви повече, а и дробът му е съвсем увреден. Честно да ви кажа, имал е късмет, че е останал жив, ако мога така да се изразя. Като се има предвид проблема с черния дроб, той няма да е в състояние да задържа. На всичко отгоре трябваше да махнем и част от белите дробове.
Той направи пауза и като протегна ръка, потупа края на попивателната преса, като че ли по този начин изразяваше съчувствието си към Даниъл и каза:
— Зная, че звучи достатъчно ужасно, но можеше да бъде и по-лошо. Това са проблеми с физическото състояние, които по един или друг начин могат да се лекуват, но докато той не дойде в пълно съзнание, откровено казано, не може да се разбере какво е станало тук. — Той се потупа по челото. — Проблемът е, че трябва да си отговорите на въпроса дали е за предпочитане да го видите мъртъв, с което да се сложи край на предстоящите мъки, или да бъде жив и до края на живота си да бъде обслужван. А кога ще стане ясно… не мога да се ангажирам с време. Не знаем дали мозъка е засегнат, въпреки че открихме леко счупване на черепа. Същият въпрос ще важи и за него, когато разбере за състоянието си: дали ще иска да продължи да живее. И в двата случая желанието е от първостепенно значение, но е необходимо време, за да се отговори на този въпрос. И както ви казах, следващите дни са решаващи: затова настоявам да не се подлага на излишно напрежение, защото съм привърженик на теорията, че в много случаи, когато пациентът очевидно е в безсъзнание, той може да приеме емоциите на околните. А жена ви… вие я познавате по-добре от всеки друг, изглежда е с крайно изпънати нерви. Прав ли съм?
Даниъл погледна хирурга за секунда и тогава отговори:
— Да, прав сте, съвсем сте прав. Работата е там, че той е смисълът на живота й години наред. И няма какво да крия, още вчера тя обезумя при мисълта, че го губи чрез брака му. Но сега, ако му се случи нещо… О! — той замахна с ръка пред лицето си като че ли пъдеше някоя муха — много е сложно всичко. Но ще се погрижа посещенията й да бъдат кратки.
Мистър Ричардсън стана от мястото си и каза:
— Благодаря ви. Ще предупредя, че само вие двамата ще можете да идвате при него през следващите няколко дни и то само за няколко минути. Но — той сви рамене — тя, изглежда, е твърдо убедена, че ще остане при него. Много ви моля да я убедите, че в момента това не е за негово добро.
— Можете да разчитате.
Още докато изричаше тези думи, в представите му се разиграваше сцената, когато той й казва, че трябва да изпълнява заповедите на лекаря, в противен случай лошо й се пише. Тази, последната част, го накара видимо да потръпне, защото нямаше съмнение, че ако тя се държи като предния ден, той няма да посегне.
Мистър Ричардсън каза любезно:
— А на вас, мистър Коулсън, няма да казвам да не се тревожите, защото е безсмислено, може да си починете и да сте сигурен, че ще направим всичко възможно, за да го върнем отново в живота; и когато или ако това приключи, да му помогнем да приеме живота, който му предстои.
— Благодаря, наистина ви благодаря.
Те се разделиха в коридора; нямаше нужда Даниъл да отива в чакалнята, за да вземе Уинифред, защото тя чакаше пред рецепцията. И това, което трябваше да каже, привлече вниманието не само на хората зад рецепцията, но и на тези в залата.
— Няма да оставя нещата така. Ще пиша до министерството на здравеопазването. Другите хора могат да стоят при пациентите, при семействата си. Кой е той, в края на краищата?
Гласът на Даниъл прозвуча като шепот, но думите се изсипаха от устата му все едно че изпиляваше
