— Не, не можа.
— Но ако състоянието му е толкова лошо, колкото казваш, тя пак може да го загуби. Всички може да го загубим, но по-добре да го видя мъртъв, отколкото безпомощен, защото тогава ще се върне в началото, или преди него.
— О, не, за бога. Те си имат собствен дом и доколкото разбирам, Анет няма много тежки контузии и ще се грижи за него. И винаги ще има медицински сестри. Не, за бога! Маги, аз ще се погрижа за това: така или иначе, те трябва да почнат свой собствен живот. Тя може и да не се отдалечи от прага на вратата, но поне те ще си бъдат у тях. Той ще има съпруга.
Тя го погледна преди да се обърне и тръгна към скрина, от където извади чиста престилка. Докато я завързваше, попита:
— Ще се върнете ли за обяд?
— Съмнявам се — отговори той.
— А Фло и мистър Рочестър ще останат ли?
— Не знам… Какво мислиш за него? Изненада ли се като разбра за кого се е сгодила?
— В началото може би — да, но после, не. Представям си колко много жени биха желали да се свържат с човек като него, образован и доста хубав. Те, всички черни, са хубави. Никога не съм виждала грозен чернокож. А ти?
— Като си помисля, май не съм. Както и да е, и двамата сме на едно мнение: мисля, че е постъпила добре за себе си, цветът е без значение. Сега трябва да тръгвам.
Той стоеше и я гледаше; после пристъпи напред и ръцете му я обгърнаха, а нейните се увиха около него и двамата стояха прегърнати; заровил глава в рамото й, той промълви:
— О, Маги, съкрушен съм, не само заради себе си, но и заради него. Страх ме е да мисля за бъдещето.
Тя го отдръпна от себе си и изтри сълзите от бузите си с единия си пръст.
— Нищо не може да се направи. Вчерашният ден доказа това. Бог взима, бог дава. Тръгвай сега; и да не забравиш да се обадиш от болницата.
Той кимна, но не каза нищо повече и излезе. В хола Фло и Харви вече го очакваха прави заедно с Джо и като го видя, Фло бързо се втурна към него:
— Опитах се да говоря с нея, но тя не си отвори устата.
— Къде е тя?
— В трапезарията пие чай; нищичко не е хапнала.
— Нищо, това няма да й навреди. — Гласът му беше мрачен. — Тя има достатъчно сланини, които да я крепят. Доведи я. Кажи й, че сме готови и я чакаме.
— Тя е готова и чака почти от един час. — Фло, изглежда се притесни от отношението на Даниъл, но той си каза думата.
Напрежението като че се повишаваше и Джо запита Харви:
— Ще си тръгваш ли днес?
— Въобще не е належащо. И двамата имаме една седмица отпуска; бихме могли да останем и да помогнем с нещо. — Той погледна към Даниъл, а Даниъл спокойно каза:
— По всяко време сте добре дошли. Оставам на вас да решите.
От коридора се появи Фло, следвана от Уинифред, която мина край тях все едно, че бяха невидими, излезе от къщата и зае мястото си в колата на пътя; докато се наместваше подпъхна краищата на палтото си под краката, като че ли искаше да предотврати докосване с крака на мъжа си.
Даниъл отмести поглед от счупената ограда когато минаваха през портата и излизаха на пътя и не каза нито дума, докато не приближиха болницата. Тогава, сякаш шепнейки на някого, той мрачно каза:
— Само да си посмяла да направиш тук истеричното си шоу, помни — аз имам по-добро: нали знаеш, че има съвсем обикновен лек за истерия.
Тя не отговори веднага; всъщност чак когато той паркира сред редицата от коли в предния двор на болницата, тя каза зловещо:
— Ще си разчистя сметките с теб. Ще видиш.
На което той отговори:
— Ще си разчистим сметките и ще се моля на господа това да стане скоро.
Докато тя крачеше към болницата, той се обърна назад към другите, които слизаха от тяхната кола и заедно с тях влезе в приемната. Там чу Уинифред високо да заявява: „Искам да видя доктор Ричардсън.“ и отговора на дежурния: „Съжалявам, но доктор Ричардсън е в операционната в момента, но можете да изчакате в чакалнята, ще ви извикам друг лекар.“
Даниъл беше застанал пред него и се намеси в разговора, като попречи на жена си да продължи:
— Бихте ли ми казали в кое отделение е синът ми? Сигурно ви е нямало тук по-рано; той е опериран, казва се Коулсън.
— Да, да — дежурният кимна — зная, но нали ви казах, че ако изчакате, ще повикам друг лекар.
— Благодаря.
Той тръгна, следван от Джо, Фло и Харви, независимо че Уинифред остана там цяла минута, преди да тръгне след тях.
В чакалнята имаше повече хора, отколкото когато си бяха тръгнали рано сутринта; поне една дузина хора чакаха и само три места бяха останали свободни. На всичко отгоре три деца се гонеха между масите.
След като хвърли един поглед, Уинифред се върна в коридора. Джо и Даниъл бързо размениха погледи и Джо излезе след нея.
Харви придружи Фло до свободното място и седна до нея, а Даниъл застана близо до вратата и всички усетиха тишината, която настъпи в стаята. Бяла жена с черен мъж. И то какъв! И двамата издокарани, а не като онези смесени двойки, които човек може да види в Богс и които предизвикваха обществеността; на тия двамата не им пукаше. Това някакси се излъчваше от възрастните, които с изключение на младежа и мъжа, бяха все жени.
Но те едва бяха постояли няколко минути, когато вратата се отвори и Джо извика:
— Татко.
После кимна към Фло и Харви. И ето ги отново в коридора, застанали пред млад доктор, който обясняваше:
— Мистър Ричардсън би желал да ви види. Ще бъде свободен след половин час. Междувременно може да видите пациента, но само за малко. Във всеки случай, мистър Коулсън още е в безсъзнание. Ще трябва да мине известно време. Ако обичате, оттук. И… моля ви, по двама.
Той ги поведе през коридора, после през друг коридор и излязоха на една площадка, водеща към отделение, там беше много оживено и тракаха чинии върху количката за храна, която изнасяха навън. Младият лекар спря пред вратата. После като кимна първо на Даниъл, а след това и на Уинифред, отвори вратата и те влязоха.
Даниъл бавно се приближи до леглото и погледна към сина си, който би могъл да бъде и мъртъв, толкова безцветна беше кожата му. В едната му ноздра имаше тръбичка, на ръцете му също, а над краката му висеше шина.
Даниъл затвори очи за секунда: гърлото му беше свито, а душата му крещеше: „Краката му! Краката му!“ Когато чу някой до него да диша тежко, той отвори очи и погледна през леглото към жена си. Лицето й беше изкривено от мъка и по брадичката и се стичаха сълзи. Тя стенеше.
Една сестра, която той не можа да разбере откъде се беше появила, внимателно хвана Уинифред за ръката и каза:
— Елате! Елате, моля.
Уинифред блъсна ръката й настрани и промълви:
— Искам да остана. Ще седя до него.
— Докторът каза…
— Аз съм негова майка. — Тя почти изсъска в лицето на сестрата, а тя като че ли умолително погледна през леглото към Даниъл. В отговор на това той пристъпи към леглото и Уинифред бързо се отдалечи. Тръгна към вратата, като негодуваше:
