Гласът й беше висок и ясен като на майка, която иска да се сбогува със сина си насаме. Но веднъж след като го въведе в стаята и затвори вратата, застана, срещу него с ръце, хванати една в друга и притиснати в гърдите.
— Щеше да си заминеш без да ми кажеш една дума, една дума насаме!
— Не е вярно, майко. Щях да дойда.
— Не, нямаше да дойдеш. Знаеш ли, че това е краят?
— О, моля те. Моля те. Не разваляй деня! — каза Дон и като затвори очи за момент. Но когато ги отвори, тя се беше приближила до него и той усети топлия полъх от думите й върху лицето си.
— Когато се върнеш, може да не съм тук. Мисля, че няма да го понеса. Може да е свършено с мен.
— За бога, майко! — Тонът му беше рязък и когато главата й започна да тресе от възбуда, той процеди през зъби: — Не започвай! За бога, недей да почваш отново!
— О! О! Досега не си ми говорил с такъв тон. Вече те губя. Защо трябва да преживявам всичко това? С какво съм го заслужила…? О, Дон. Дон.
Той отново се намери в прегръдките й. Но не намери сили да я прегърне; близостта й го отблъскваше и това чувство беше ново. Слагайки ръце върху раменете й той я отблъсна почти грубо и каза:
— Чуй ме, опитай се да бъдеш разумна: вече съм женен; започвам свой нов живот. Разбираш ли?
— Да, да, разбирам. Вече те загубих.
— Все още не си, но си на път. Аз те обичам. Ти си моя майка.
— Ти ме обичаш? — Гласът й омекна. — Наистина ли ме обичаш, Дон?
— Да, да. — Той раздвижи ръцете си върху раменете й като че ли искаше да я разтърси, но тялото й не реагира.
Тя го гледаше втренчено и хлипаше:
— Обещай ми, че винаги ще ме обичаш. Ще запазиш ли малко обич за мен? Обещаваш ли?
Той изпита желание да се обърне и да избяга от нея, от къщата и от всички в нея. С изключение на Анет. Той си представи как държи Анет за ръка и двамата бягат. Но се чу да казва спокойно:
— Обещавам. Сега трябва да тръгвам.
— Целуни ме.
Той бавно се наведе към нея, за да допре устни до бузата и отново се озова в прегръдките й. Но сега с отворени устни тя целуваше неговите, стройното му тяло, притиснато до нейното.
Малко по-късно той успя да се измъкне от стаята; въпреки че не слезе направо долу, а отиде в банята и там, като заключи вратата, се наведе над мивката и изплакна обилно лицето си със студена вода. Целият трепереше. Тя не беше с ума си. Сигурно беше изгубила разсъдъка си. Той изплакна устата си със шепа вода и разтри устните си; после подсуши лицето си, избърса капките вода отпред на костюма си и с усилие да се съвземе няколко пъти дълбоко пое дъх преди да излезе от банята.
На стълбището стоеше баща му.
— Идвах при теб. Къде беше? Анет те чака долу. Какво има?
— Нищо, нищо.
Даниъл погледна към коридора и тихо каза:
— Последно сбогом ли?
Дон бавно пое въздух преди да каже:
— Да, татко, моето последно сбогом.
— Е, момчето ми, свърши; връвта е срязана. И нека да бъде така. Разбра ли ме?
— Да, да, разбрах.
Те се гледаха един друг в очите както могат да се гледат двама мъже на една и съща възраст и с един и същи житейски опит.
— Да вървим тогава.
Даниъл го хвана за лакътя и го поведе надолу по стълбите към претъпканата гостна, където всички говореха едновременно и после се изнесоха на пътя.
Сега Анет беше в прегръдките на майка си; баща й, на когото изглежда, беше трудно да размърда вдървеното си тяло, я целуна първо по едната буза, после по другата и каза спокойно:
— Господ да те пази, детето ми.
Сред оживлението не се забеляза отсъствието на двама души: майката на младоженеца и Стивън, братът на Дон. На Стивън пак му се случи неприятност, за която като цяло, никой не разбра; за всеки случай, той махаше с ръка от прозореца на горния етаж и то щастлив, защото баща му му беше позволил да слезе и гледа танците на площадката по-късно вечерта. Може би само Даниъл, Джо, Фло и Дон бяха забелязали отсъствието на Уинифред.
Сега Дон и Анет бяха в колата. До единия прозорец стояха Даниъл и Джо, до другия Фло и всички говореха едновременно:
— Внимавайте по пътя!
— Успех в живота, момчето ми. — Тези бяха думите на Даниъл.
— Винаги сте добре дошли. — Това беше от Джо.
— Благодарим — отговориха двамата заедно и обърнаха главите си към другия прозорец, където Фло протегна ръка към ръката на Анет и каза с нежност:
— Обичайте се.
И двамата бяха твърде преситени, за да кажат нещо; и когато Дон превъртя ключа и колата заподскача, главите на Даниъл и Джо изчезнаха от прозореца и тяхното място зае Отец Рамшоу, като се мъчеше да заглуши шума от двигателя.
— Като свещеник последната дума Трябва да е моя. Господ да благослови и двама ви.
И с най-сериозно изражение на лицето си той извика:
— Ако се отбиете при папата, поздравете го от мен. И чуйте, да му подшушнете, че при мен има едно кюре, което е идеално за главен секретар. Бедният, мога да му го изпратя; необходимо е само да каже.
Двамата се разсмяха високо и Анет каза:
— Добре, Отче, с удоволствие.
— Довиждане. Довиждане.
— Довиждане. Довиждане.
Гласовете изстреляха колата напред и с чувството, че нещо отзад трака, Дон каза:
— Обзалагам се, че са закачили нещо. Карай, по пътя ще спрем да видим.
Тогава Анет се обърна, погледна през задния прозорец и каза:
— Те бягат надолу по пътя.
— Може да бягат, скъпа, всички може да бягат, но няма да ни хванат. — Той я погледна и погледът му преливаше от любов. — Ние сме свободни. Разбираш ли това, скъпа? Свободни сме.
— О, да, да, за толкова много неща сме свободни. О, скъпи, край на притесненията, край на страха, че нещо може да стане ако и когато…
Той вдигна едната си ръка от волана, взе нейната и бързо я вдигна до устните си.
Наближаваха портата, която водеше към тесния страничен път, когато Анет още веднъж се обърна да погледне през задното стъкло и извика:
— Това са Джо и баща ти. Те бягат с нас.
Това бяха последните думи, които тя си спомняше. Видя фургона. Той беше като падаща върху тях кула, но преди да падне ги издигна във въздуха и виковете им прозвучаха в ушите й като на хора, които летят във въздуха точно преди колата да прелети над склона и да се блъсне, а тя знаеше, че ще се блъснат, защото колата беше станала голям кон, летящ кон. Той се издигна над желязната ограда, после се устреми към небето, право нагоре.
Всичко утихна.
5
Беше дванайсет и половина в неделя сутринта. В болницата Даниъл и Джо седяха от едната страна на малка маса, а Фло от другата. На друга маса бяха седнали Джанет и Джеймс Алисън; тя наведена напред с подпрени на масата лакти, а той изправен със затворени очи. Човек би могъл да помисли, че е задрямал, ако
