Точно в дванайсет часа Дон, издокаран за началото с изключение на сивия си цилиндър, изтича през страничната врата към задната част на къщата до жилището на Джо. И когато минаваше край един от малките прозорци още от самото построяване на къщичката, той направи крачка назад и наклони глава на една страна, защото там коленичил до стола, стоеше Джо и очевидно се молеше.
Джо или видя сянката до прозореца, или усети, че има някой, защото бързо повдигна главата си и двамата за секунда се гледаха очи в очи.
Влязъл в стаята, Дон тихо каза:
— Притесняваш ли се за нещо, Джо?
— Не, не.
— Но ти… а…
— Да, молех се. Не се ли молиш понякога.
— Никога по обяд. Сигурен ли си, че няма нещо? Както и да е, напоследък не си ходил на църква. Ще те надушат; поне отец Коуди.
— Щом искаш да знаеш, млади момко, току-що се молех за… вас двамата, да бъдете щастливи.
— О, Джо. — Последва тишина и Дон импулсивно прегърна брат си, той го приемаше за свой брат във всяко едно отношение и след като го пусна, каза:
— Казвай какво търсиш по тия места!
— Исках… исках само да се обадя на Анет, да я чуя, да разбера как се чувства, а от къщи нямаше как, нали?
— Давай тогава. — Джо тръгна към съседната стая, която използваше за офис и изчака Дон да влезе вътре, а той отиде в спалнята си. Застана с гръб към вратата и наведе главата си надолу.
От офиса Даниъл говореше по телефона.
— Ти ли си, Сара? Аз съм. Би ли извикала мис Анет за малко на телефона?
— О, мистър Дон, — гласът й долиташе до него като шепот — тя се облича. Тук е мисис Алисън.
— Ало! Кой е? О, Дон, какво има, за бога? Нали знаеш, че няма да ти върви, ако по някакъв начин се свържеш с нея преди сватбата.
— Мислех, че само ако се видим. Хайде, бъдеща бабо, само да я чуя!
— Да не си решил да я оставиш?
Той държеше телефонната слушалка на разстояние от лицето си и се усмихваше широко. Не можеше да си представи, че мама Алисън се шегува. Засмя се високо и каза:
— Да, точно това искам да й кажа. Хайде, само да я чуя.
— Не е хубаво, носи нещастие.
— Днес е щастлив ден.
Настъпи мълчание. В далечината се чу шепот от гласове и тя взе слушалката:
— Нещо лошо ли се е случило, Дон?
— Ни най-малко, скъпа. Просто… просто исках да разбера как се чувстваш.
— О, ужасно, цялата треперя и копнея да те видя. О, Дон, не мога да повярвам, че е толкова близо. — Тя говореше тихо.
— Още един час и ще те видя в църквата.
— Обичам те. Много те обичам.
— Аз не просто те обичам, обожавам те.
— О, не се изповядвай! — от другия край се разнесе смях, — идолите са фалшиви.
— Да, фалшиви са, но аз обожавам моя идол. Добре, добре. Оставям те. Довиждане, любов моя.
4
Сватбената литургия свърши. Те бяха женени. Бяха едно цяло. Часът, който им се стори цяла вечност, беше към своя край. Взеха причастие. Изслушаха прочувствените слова на Отец Рамшоу. Хорът възторжено запя; младият сопран извиваше трели толкова трогателно, че много хора се просълзиха. Те записаха имената си в регистъра: Анет Алисън беше станала Анет Коулсън. Погледнаха се един друг в очите и внимателният наблюдател щеше да забележи болката, с която настъпи облекчението. Навсякъде цареше оживление.
Когато излязоха от църковната канцелария и тръгнаха към първите пейки, се разнесоха звуците на органа. Майката на Анет плачеше, но очите на Уинифред Коулсън бяха сухи, а закръгленото лице бяло като тебешир и като че ли Даниъл трябваше да я побутне към пътеката между пейките и вън от църквата да се слеят с множеството от гости.
Изглежда, фотографът скоро овладя положението, като се опита да заснеме младоженеца и младоженката с роднините от двете страни; кума Джо и двете шаферки Джесика Баубънт и Айрини Шилтън, приятелки на Анет от ученическите години, които се бяха облегнали на ръцете на Джо, хилеха се и всяка поотделно тайно се надяваше един ден да застане до Джо както днес Анет стоеше до Дон.
Обичайните групички бяха събрани и фотографирани. Изведнъж Даниъл, застанал до Харви, изненада всички, като извика:
— Още една! Хайде, сега само мъжете. Какво ще кажеш, Харви?
И за да продължи изненадата, той накара Джо да застанат от двете страни на Харви, което според него щеше да спести догадките на гостите или да ги накара още повече да се чудят кой е този чернокож.
А те наистина се чудеха, но не им се отдаде възможност да научат чак докато след около час, когато се вдигаха тостовете, дяволът в Даниъл вдигна чаша за щастливото семейство и тостът завърши с думите:
— Знам, че те са първите, които ще се надяват следващата сватба в тази къща да бъде на етърва ми и нейния годеник.
И той посочи Харви, който седеше през три стола на централната маса. После като се наклони напред, той огледа реда в отсрещната посока, където седеше Отец Рамшоу и каза:
— Ще ги венчаете ли, отче?
Свещеникът отговори развеселен:
— Да ги венчая ли? Разбира се. Ще венчая и евреин с Алелуя, само и само да влезе в църква.
Разнесе се силен смях. Но Уини не се смееше; Джо също, защото си мислеше: не е много учтиво от твоя страна, татко. Тя страда и ти знаеш това. Но, може би, този беше начинът Даниъл да бъде внимателен, начин да спре кръвта от раната, в която беше забит ножа. Сега беше негов ред и това, което каза, беше по повода: не искаше да бъде забавен. Откровено каза, че всички в стаята знаят, че между него и Дон няма кръвна връзка, но дори и да бяха сиамски близнаци, нямаше да бъдат по-близки. И в тази връзка би искал да благодари на мъжа, когото наричаше „татко“ и на жената, която наричаше „майко“ за грижите към него през изминалите двайсет и пет години. И накрая се обърна към младоженеца и младоженката, вдигна чаша и каза:
— За двамата, които обичам най-много на света.
Като за кум речта му беше необикновена, сериозна и без нито една шега. Последваха аплодисменти, но те бяха сдържани и тук-таме някои от гостите поклащаха глави.
Наистина този Джо Коулсън беше странен човек, от типа на ония, които не можеш да опознаеш съвсем. Чудесен счетоводител; винаги внимателен и учтив и в същото време благороден. Да, това беше точната дума за него: благороден. Но това, разбира се, често се случва с осиновените деца и е обяснимо, защото човек никога не знае откъде са се появили…
Младоженецът и младоженката се преобличаха: в отделни стаи, разбира се. Тръгваха в пет часа, за да хванат влака от Нюкасъл, с който щеше да започне сватбеното им пътешествие в Италия и щяха да бъдат заедно цели три седмици.
Когато Дон се появи от стаята си, не се изненада, че майка му стоеше до вратата на спалнята си и разговаряше с един от гостите. Останалите гости кръжаха около площадката и стълбището и къщата беше изпълнена със смях и дърдорене. Те сигурно прииждаха от увеселителната площадка. Щом го видя, Уинифред каза на госта:
— Извинете ме.
Тя протегна ръка към сина си.
— Само за секунда, скъпи.
