свиваше, когато гледаше как този голям мъж се държи като дете. Не, съзнанието му наистина беше на дете. Какво щеше да се случи на момчето… на мъжа, когато Дон и той напуснат дома, защото нямаше да издържи още дълго атмосферата в къщи. Маги и баща му, разбира се, щяха да бъдат винаги там. Но баща му по цял ден беше на работа, а през нощта вършеше свои лични работи. Що се отнася до Маги, тя още младееше. Той смътно се досещаше какво би могло да я задържи тук през всичките тези години и това не беше само Стив. Просто се досещаше. Като цяло семейството не беше щастливо. Той отдавна го беше разбрал. Но дори и така, беше благодарен, че е отраснал в него, в противен случай нямаше да е това, което представлява днес. Но все пак, трябваше ли да бъде благодарен за болката, която пронизваше тялото му в този момент? Преди две години си представяше, че този ден би могъл да бъде негов, но се намесиха два фактора в лицето на баща му и самата Анет. Но най-вече баща му.
Когато погледна надолу към пътя, видя, че фургонът се отдалечаваше, а на неговото място имаше едно бентли, доколкото можа да го разпознае. Той беше запален по колите, но в семейството, като че ли предпочитаха роувърите и си спомни, че някой от техните приятели имаше бентли. Устата му остана леко отворена когато видя един човек, за когото мислеше, че е шофьорът, да излиза от колата, за да отвори вратата и да помогне на една жена да слезе. На лицето му се появи усмивка и той извика:
— Леля Фло!
Тя беше подранила. Не я очакваха да пристигне по това време. После устата му отново остана отворена, но сега повече от преди и той бързо извика:
— Дон! Дон! Ела за малко!
Когато Дон застана до него, Джо посочи към пътя съвсем елегантно облечена жена, която говореше на мъжа, заприличал му на шофьора и каза:
— Гледай! Какво ще кажеш за това?
А щом ръката му се плъзна в нейната и той я поведе към вратата, двамата се спогледаха и на лицата им се изписа израз на ликуване.
Като се хвана с едната ръка за главата, Дон промълви:
— О, господи! Само това ни трябваше! Мама ще се вбеси.
И двамата като че ли мислеха за едно и също нещо, едновременно се обърнаха и Джо каза:
— Слез долу при нея и я предупреди; аз ще отида да ги посрещна.
Но на вратата той отново се обърна, размахвайки пръст към Стивън и каза:
— Бъди добро момче: иди да се изкъпеш, освежи се и си облечи хубав костюм. След това, да… да, можеш да слезеш долу. Разбра ли?
— Да, Джо. Да.
— Добре. Бъди послушно момче.
— Да, Джо.
Джо се обърна и заслиза надолу по стълбището. На първия етаж се спря, защото до вратата на спалнята Дон беше хванал майка си за раменете и казваше:
— Сега престани! Престани! Сигурно ще ти обясни.
— Ще ми обясни! — гласът й се чуваше силно. — Той е черен.
Дон погледна разтревожено Джо, когато той изтича почти до тях към стълбището; после накара майка си да влезе обратно в стаята и затваряйки вратата, каза:
— Сега, майко, ме слушай. Ако направиш сцена, ще развалиш всичко. Ела! Хайде!
И той я поведе към шезлонга до леглото.
— Седни!
— Не, не, остави ме на мира! О-о! Какви ги говоря? Какви ги говоря?
Тя умолително протегна ръка:
— Да казвам на теб, единствен от всички, да ме оставиш на мира, когато това е денят, в който ти ме напускаш. А… а тя… тя направи това нарочно. Да, нарочно.
Цялото й пълно тяло трепереше в потвърждение на това, което каза:
— Винаги се е опитвала да ме дразни по един или друг начин. А сега пристигна тук с чернокож.
— Но ти я покани. И защо? Защото тя ти каза, че е сгодена за адвокат. Признай си!
— Той не може да е адвокат, черен е!
— Майко! Майко! Не ставай глупава!
Тя се отмести и започна да крачи из стаята.
— Това е работа на баща ти. Да, така е. Те щели да се блъснат един в друг в Лондон и тя не се е обаждала от години, откакто умря Хари, значи от пет-шест години. Той се върна с версията, че тя се справя блестящо, че има добра работа в един офис и работи за някакъв адвокат. Той трябва да е знаел, че адвокатът е чернокож. Нарочно го е направил. Баща ти е лош човек.
— Майко, успокой се.
— Не, не. И като капак на всичко ще ти кажа нещо. Той предизвика този ден.
— Какво искаш да кажеш с това предизвика?
— Точно това, което казвам: той беше решил да ни раздели и допринесе за това. Ти знаеш, че е така. Знаеш го.
Да, да, той знаеше. Знаеше, че баща му беше направил много за сватбата му и благодареше на бога за това. Но трябваше да излъже и изрече:
— Но това е съвсем смешно.
И след като беше излъгал, съвсем непреднамерено каза истината:
— Аз обичам Анет. Обичам я от години. Много страдах, когато си мислех, че тя харесва Джо. Ти си мислеше същото, нали?
— Нищо подобно. Момичетата са лекомислени, те не знаят какво искат. А… а сега искам да те попитам, Дон, — гласът й стана приглушен, клепачите й трептяха, сълзи напираха в ъгълчетата на очите й, докато говореше на пресекулки. — Знаеш ли… знаеш ли какво ми причиняваш? Знаеш ли? Разбиваш ми сърцето! Оставяш ме сама. Когато ти си заминеш, няма да имам никой, никой на този свят.
— О, майко, моля те.
— Дон. Дон.
Плачейки, тя протегна ръце към него, притисна го силно към себе си, тялото й като че ли се тресеше около него, устните й целуваха очите му, веждите му, бузите му.
Той я отдръпна от себе си с усилие и застана вкочанен, с широко отворени очи, гледаше как тялото й трепери от главата до краката под тънкия халат. Наблюдаваше как тя се откъсна от него и се хвърли на канапето, хлипайки съкрушено:
— Ти не ме обичаш. Ти не ме обичаш.
В продължение на цяла минута той не отговори нищо, а после трябваше да се напрегне и да произнесе думите:
— Обичам те, мамо. Но днес е моят сватбен ден. И това, което е по-важно в момента е, че леля Фло е долу с годеника си. Как ще отидеш да го поздравиш, трябва да помислиш за това. Как ще го поздравиш! Защото ти познаваш леля Фло: тя няма да търпи глупости. Ако ти направиш бъркотия, тя… тя ще направи по-голяма. Затова те моля да си облечеш нещо и да слезеш долу да я поздравиш.
— Няма. И не желая този мъж да влиза в къщата ми.
— Той вече е в къщата и татко ще го посрещне. Ти познаваш татко.
— Да, да — сега гласът й прозвуча като писък. — Познавам баща ти. Господи! Да, познавам го. Познавам го от трийсет мъчителни години.
След като пое дълбоко въздух, той се обърна и тръгна към вратата. Но там тя го спря. Гласът й беше слаб, тя говореше умолително:
— Аз… аз още не мога да сляза долу. Нали виждаш, Дон.
— Да я изпратя ли горе?
Тя не отговори: вместо това, обърна главата си встрани, което той прие като съгласие и излезе от стаята.
Спря на най-горното стъпало, за секунда закри очите си с ръце, като че ли затваряше нещо, а после бързо слезе надолу по стълбите към гостната, от където се чуваха гласове.
Баща му стоеше с гръб към камината, украсена с цветя; а там, в края на канапето, на което седеше Фло,
