Но остана изненадан, когато Джо му отговори със същия тон:
— Тук има телефон, можеше сам да се обадиш в болницата, нали?
— Добре, момчето ми, добре. Успокой се. — Даниъл го потупа по рамото. — Идваш оттам и разбирам, че си разтревожен. Но честно да ти кажа, страхувам се да се обадя. Хайде, хайде! Хапни нещо!
— След малко, искам да се кача при Дон.
— Разбира се. Разбира се. Той страшно се притесни. Не можа да повярва, че тя е заминала без той да я усети.
Джо бързо се качи горе в стаята на Дон, но преди да влезе, пое въздух, отвори вратата със замах и извика:
— Да има някой татко тук? Сестрата се обърна и попита:
— Да не би да е родила?
— Да, роди.
Той стоеше и гледаше Дон; Дон остана безмълвен и той му извика:
— Няма ли да кажеш нещо, бе човек?
— Как… как е тя? Добре ли е? — Гласът на Дон беше слаб.
— Добре е. — Джо не знаеше дали това беше така; но за момента трябваше да бъде. — Имаш дъщеря — каза той.
— Момиче ли е?
Джо малко повиши глас:
— Ами щом е дъщеря: да, момиче е. Това е, което ми каза сестрата.
Дон притисна главата си назад към възглавницата, прехапа горната си устна и погледна нагоре.
— Колко тежи? Всичко наред ли е! Имам предвид здраво ли е бебето? — попита сестрата.
Все още на висок тон, Джо отговори:
— Разбира се, че е здраво. Не знам колко тежат бебетата. О, сетих се. Мисля, че сестрата спомена шест фунта. Бях малко притеснен. Стаята беше пълна с мъже, които крачеха напред-назад в очакване да станат татковци. — Гласът му притихна почти до шепот. — О, недей, Дон! Недей! — Той погледна затворените очи на Дон и видя сълзите, които се стичаха по бузите му. — Новината е чудесна. Хайде! Хайде!
— Добре де, не може ли човек да поплаче от радост? Това са сълзи на радост. Нали? — Сестрата избърса лицето на Дон, все едно че беше малко момче. — Това, от което имаш нужда е едно празненство. Всички имаме нужда от празник. Какво ще кажеш? — Тя заговорнически хвърли поглед на Джо и той влезе в тон с настроението й:
— Да. Да, това е чудесна идея. — После бързо излезе от стаята.
Остана изненадан, че Даниъл не се качи с него при Дон, затова тръгна към всекидневната. Като видя баща си да слиза по стълбите спря и попита:
— Какво има? Защо не дойде с мен?
Даниъл прокара ръка през косата си и каза:
— Някак си… някак си не бих могъл да застана пред него. Имах чувството, че ще се разплача. Сега мога да отида.
— Ще донеса нещо за пийване.
— Това се казва идея. — Даниъл се усмихна и продължи: — Ще се съберем всички. Ще извикам на Стивън да слезе и на всички останали. Пеги е горе при него.
Джо се канеше да ръгне, когато Даниъл каза:
— Почакай малко! Може ли да те помоля за нещо?
— Нали знаеш, че не трябва да питаш. Казвай!
— Би ли отишъл вместо мен на сватбата на Фло в събота? Това означава да тръгнеш в петък вечерта. Какво ще кажеш?
— Да. Да, страхотно; мислех, че ще искаш да присъстваш и ти.
Даниъл се обърна настрани, погледна през хода и каза:
— Да… бих искал да дойда, но имам някакво мрачно предчувствие: не искам да оставям Дон сам; струва ми се, че състоянието му се влошава доста бързо. Какво мислиш ти?
Изминаха няколко секунди преди Джо да отговори.
— Всички знаем, че състоянието му се влошава, но не бих казал, че е доста бързо. Известно време ще може да издържи така, а раждането на бебето ще го импулсира.
— Мисля, че тук не става въпрос за импулсиране. Но, може би си прав за това. Та затова предпочитам по-скоро да бъда тук. Нали ме разбираш?
— Да. Да. Но аз няма да оставам там; ще се върна веднага след сватбата. Ще бъда тук в събота вечер. Между впрочем, не трябва ли да звъннеш на Фло и да й кажеш за бебето?
— Да, но какво ще кажеш, ако оставим самия Дон да направи това? Ще внесем телефона от другата стая.
— Чудесна идея. Върви да му кажеш; аз ще приготвя пиенето и ще извикам останалите.
Десет минути по-късно всички се бяха събрали около леглото: Маги, Лили, Пеги, сестрата, Даниъл, Джо и Стивън. В ръцете им имаше чаши, с изключение на Джо, който току-що беше набрал номера на Фло и чакаше.
— Трябва да е някъде в офиса. — После каза: — Може ли да говоря с мисис Джексън?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Е, ама не ме ли позна? Обажда се твоят таен обожател Джоузеф Коулсън.
— О, Джо! Джо! Какво има? Да не се е случило нещо?
— Не, не. Един господин желае да разговаря с теб. Почакай така!
Той подаде слушалката на Дон, който изправяйки се в леглото, каза:
— Здравей, Фло.
— О, Дон!
— Да, аз съм. Кой друг мислиш че е? И… дръж се сериозно, защото разговаряш с бащата на дъщеря.
— О, господи! Тя е родила. Добре ли е? А бебето?
— Толкова въпроси наведнъж! — Той се опита да подражава на Харви, което предизвика смеха на застаналите около него; след това продължи: — Да, тя е добре и имаме дъщеря.
— Но това е чудесно, чудесно. О, така искам да дойда сега, Дон, но ще го оставя за следващата седмица.
— Фло?
— Да, скъпи?
— Ще я кръстим Фло.
Докато говореше, той огледа учудените лица около него и отново кимна, докато говореше по телефона.
— Анет и аз решихме, ако е момче, да го кръстим Харви, а ако е момиче — Фло; не Флоранс, просто Фло.
От другата страна на линията настъпи мълчание и след малко отново се чу гласът на Фло:
— О, това е чудесно! Толкова съм горда! А като си, помисля, че ако беше момче, щеше да се казва Харви! Жалко, че него го няма сега. Току-що отиде в съда. Ще се върне към обяд. Нали знаеш, че ще се женим в събота?
— Да, да, знам и се надявам, че винаги ще бъдете щастливи. Сигурен съм, че ще е така; твоят Харви е чудесен човек.
Той започна да се задъхва и каза:
— Давам те на голямото момче.
Изведнъж се отпусна върху възглавницата. Сега Джо продължи разговора:
— Страхотна новина, нали?
— О, да. Наистина, как е тя?
Той замълча преди да отговори:
— Добре е. Аз току-що се върнах от болницата. Сега ще хапна и като отивам на работа пак ще се отбия.
