офейкал?“ Джо шеговито отговори:
— Не, още е в леглото.
— Какво говориш? — запита мъжът след кратко колебание.
— Да, така е.
— Да не е пиян?
— Не, не е пиян, де да беше така; катастрофира — тъжно отговори Джо.
— О-о! — Любопитстващият явно съжали за въпроса. — Лоша работа. Всеки има право да знае какво става, нали?
И когато Джо каза: „Да, да, може и да си прав.“ младият мъж посочи в отдалечения край на стаята един баща, който крачеше напред-назад и тихо прошепна: „Оня там искаше да гледа как става. Представяш ли си? Ама че хора!“
Една част от Джо се смееше; но само част от него; другата част се молеше на бога Анет да бъде добре; и ако изборът е между нея и детето, да спасят нея. Това да оживее детето на всяка цена бяха празни приказки. Тук църквата не беше права и той ще им го каже следващия път, когато види отец Рамшоу или да, отец Коуди. На него щеше да го каже. Ако позволят нещо да се случи с нея, за да спасят детето, последната искра в живота му ще угасне.
Ще трябва да води постоянна борба, за да продължи да живее, дори зад маската, която си беше сложил: защото докато гледаше как се издува коремът й, завистта му към Дон беше нараснала. Въпреки, че знаеше, че никога повече Дон няма да я дари с още едно дете, той изпитваше някаква ревност, защото непрекъснато си повтаряше, че това не трябваше да се случва. Той трябваше да бъде силен, упорит и да покаже на какво е способен преди още баща му да пусне в изпълнение собствените си планове за бягството на Дон. Ако беше заявил открито любовта си, Дон нямаше да тежи на плещите му сега и майка му нямаше да бъде в лудницата.
— Мистър Коулсън? — Сестрата го побутна по ръката. — Всичко е наред. Всичко е наред, мистър Коулсън. Успокойте се; всичко е наред.
— Тя…
— Да, тя е добре, уверявам ви. Сега спи. Трябваше да се направи цезарово сечение. Имате момиченце… искам да кажа — тя се усмихна — имате малка племенничка.
— Момиченце ли?
— Ами — сестрата отново се засмя — щом е племенничка, предполага се, че е момиче; те са само два вида.
Облекчението и благодарността му намериха израз в дълбоката въздишка, която накара много глави да се обърнат в тази посока и когато той тръгна да излиза след сестрата, сред тези, които се обърнаха, се чу следното:
— Ама че загубеняк! Уж бил деверът. Хм! Та той бил по-смотан от мен!
Деверът вече гледаше през един прозорец, където сестрата му показваше детско креватче с малко набръчкано личице също като на стара жена.
Сестрата каза: „Тя е красива; мъничка е, малко повече от шест фунта, но е красива.“ Джо се усмихна и попита:
— Може ли да я видя? Имам предвид мисис Коулсън.
— Сега няма смисъл, известно време ще спи. На ваше място бих се прибрала в къщи за да съобщя новината на бащата, после ще взема душ, ще закуся и дотогава тя ще се съвземе — отговори сестрата.
— Благодаря ви. Така и ще направя. Възможно ли е да поговоря с доктора преди…?
— О-о, — прекъсна го тя отново с усмивка — когато се върнете ще бъде по-лесно, защото той още е в операционната и изважда на бял свят още някой… от дълбините.
Той се засмя с нея, кимна и каза:
— Много ви благодаря.
От дълбините, беше казала тя. Дали е католичка?
Колко пъти напоследък беше казвал тия думи и в същото време се чудеше защо го прави, защото дълбоко се съмняваше, че има кой да чуе гласа му. Още повече, че знаеше, че ако нещо й се беше случило тази сутрин, несъмнено щеше да признае пред себе си, че в продължение на години подобно на хиляди други хора от векове наред беше говорил на себе си и това щеше да бъде краят на „Помогни ми да повярвам“, защото никога повече нямаше да се моли на бога.
Но тя оживя.
Той излезе навън в мразовитата сутрин и дълбоко пое въздух. Вдигна поглед нагоре. Небето беше високо и синьо и зимата беше в разгара си.
Дотук дойде с линейката, но на връщане взе автобус, който да го откара най-близо до в къщи. Автобусът беше претъпкан и всички пътници говореха за неочакваното застудяване с изключение на седналата до него жена, която се обърна и тихо каза:
— Въобще не е неочаквано, от два-три месеца е така. Миналата седмица казах, че ще вали сняг и наистина ще завали. Ще видите, нищо, че е краят на март. Аз слизам тук.
Той отмести колената си, за да й направи място, да мине и тя каза:
— Така. Хайде!
И той й отговори с „Хайде“. А за себе си отбеляза, че човек изпуска много, когато пътува с кола: не само пресичаш страната без да видиш нещо, но изпускаш срещите с хора. Тя беше казала „хайде“. Много отдавна никой не му беше казвал „хайде“ на сбогуване. Тримата мъже и двете момичета в офиса обикновено казваха: „Чао! До скоро.“ Рядко се сбогуваха с „Всичко добро“. Той гледаше през прозореца. Тази жена можеше да му бъде майка. Хвърли поглед назад. Всяка една от тези жени би могла да бъде майка му. Но тогава, не; те изглеждаха съвсем обикновени, а майка му би трябвало да бъде… Каква би трябвало да бъде? О! Не започвай отново. Трябваше да престане да се заблуждава, защото нещата нямаше да спрат дотук; изведнъж след като я открие, щеше да започне да търси баща си. Но за да спре да се измъчва можеше да направи само едно нещо: да се върне в къщи и да попита.
Като ученик си мислеше, че когато порасне тези въпроси няма да го занимават толкова много, но не стана така. Те го вълнуваха още по-силно. Ами ако я открие и тя го разочарова? Ще трябва да рискува. Но дали ще може? Беше отхвърлен от майка си, беше отхвърлен и от втората си майка. До известна степен беше отхвърлен и от Анет. Щеше ли да понесе още едно отблъскване или разочарование? Вътре в себе си чувстваше ужасна празнота. Имаше нужда от нещо… от някой, който да я запълни и независимо колко време оставаше, не можеше да се възприеме на мястото на Дон, въпреки че Дон искаше това… нямаше да е прилично. А за Анет той беше просто като брат.
О, по-добре да не се беше качвал на автобуса. Не, не беше прав, защото обичаше да е сред хората. И все пак имаше някакво противоречие. Защото беше поискал да живее в отделно жилище в другата къща, отделно от семейството? Да, знаеше защо. Защото трябваше да се отърси от факта, че е отхвърлен от нея; да бъде колкото е възможно по-далеко от баща си, който правеше всичко възможно, за да компенсира това, а всъщност и двете неща бяха еднакво лоши.
А Джесика? Джесика Баубнт; или Айрини Шилтън… да, ами те? Не, Айрини не. Тогава остава Джесика или по-добре Мери Картър. Да, по-добре Мери…
Маги чакаше на прага, зад нея стоеше Даниъл, а зад тях Пеги и Лили.
— Е?
— Тя е добре. Има момиченце.
Даниъл затвори очи и дълбоко въздъхна; после направо се нахвърли върху Джо:
— Защо, по дяволите, не се обади тогава? Стояли сме на тръни.
