— Да, да, разбирам. Веднъж след като опознаят Харви, сигурен съм, че ще го приемат сърдечно.
— Ако можех и аз да съм толкова сигурна! Няма да бъдем в скъпите хотели, нали знаеш това? Нито пък в клубовете. Винаги съм мислила, че в това отношение постъпва съвсем умно, защото Гери Морли — нали си спомняш оня негов приятел, за когото говорихме — са го изгонили от работническия клуб. Да не повярва човек. А той въобще не прилича на Харви. Предизвикал някаква бъркотия и едва не попаднал в ръцете на полицията. Така че, по отношение на Канада, ще трябва да изчакаме и да видим, нали?
— Ами, пожелавам и на двама ви късмет по света. Ще ми липсвате. На всички ще им липсвате, защото ще ти кажа съвсем честно, двамата с Харви внесохте малко светлина в тази къща през изминалите месеци. А страшно се нуждаехме от това.
— Благодаря ти, Даниъл. Значи до събота. По-добре да дойдеш в петък вечерта, защото в събота започваме от рано.
— Добре, Фло, добре. Лека нощ. Господ да ви благослови.
След като чу новината в кухнята, Маги каза:
— Това е чудесно за двамата. Въпреки всичко се съмнявам, че ще им бъде по-лесно отколкото тук. Направо е ужасно като си помисля, защото това са двама от най-хубавите хора в света. Никога преди това не съм срещала човек като него, с такива обноски. Той е върхът на джентълмените, а го преследват заради цвета. Боже мой! Като си помислиш за боклука наоколо и то на много високо ниво, ти идва да ги заплюеш. Не е необходимо да ги търсиш надалеч, нали? Да вземем бащата на Анет. Той е единственият, който въобще не проговори на Харви. Но той не разговаря и със собствената си дъщеря. Вярно ли е, че иска да се отърве от работата си?
— Не, не; това е само слух. Прекалено е изгодно за него, за да напусне.
— Но е вярно, че се местят, нали?
— Да, доколкото разбирам, е вярно.
— Някой каза, че около Карлайл.
— Ако щат и в ада да се преместят, въобще не ме е грижа. Да се върнем на въпроса, Маги; какво решаваш?
Тя се отмести, тръгна към огъня, после се наведе и натисна регулатора на бойлера.
— Аз… аз ще помисля за това, Даниъл. Дай ми малко време, моля те.
Тя се обърна и го погледна и той се приближи, отново я прегърна и каза:
— Мисли бързо, Маги! Моля те, имаш съвсем малко време…
7
Беше шест и половина във вторник сутринта, когато Анет се почувства зле. Остра болка я прониза ниско в корема и за секунда й се стори, че ще припадне. Добра се бавно до края на леглото и погледна часовника. Обикновено Даниъл и Джо не влизаха в стаята преди седем, а сестрата не идваше преди осем. Стана от леглото, погледна към Дон, който спеше под въздействието на нощните хапчета, внимателно мина покрай леглото му и тръгна към вратата за всекидневната. Едва беше стигнала до канапето, когато болката отново я преряза още по-силно и тя хвана корема си с двете ръце.
Погледна към копчето за звънеца на стената; после като се олюляваше, с голямо усилие се придвижи до там и го натисна. Нямаше и минута, когато по коридора се чуха стъпки и се появи Джо.
— Какво има?
— Джо.
— Да, скъпа? Спокойно. Спокойно. — Той я заведе обратно до канапето и седна до нея, като я придържаше с една ръка. — Болки ли имаш?
— Мисля… мисля, че започва, Джо. По-добре… по-добре да извикаш доктора.
— Сигурна ли си?
Тя се задъха преди да отговори:
— Ужасно боли.
Той веднага стана и отиде до телефона, който се намираше на масичката встрани. Скоро се върна.
— Идва — каза той. — Скоро ще бъде тук. Ти лежи.
— Не… не мога, Джо. О, скъпи! — едва промълви тя. Той я прегърна и каза:
— Всичко ще се оправи; ти само лежи, ще се обадя на татко. Той ще ти донесе нещо топло за пиене. Може да ти помогне. — Той протегна едната си ръка и натисна другото копче. След по-малко от минута Даниъл забързан влезе в стаята, за секунда се поколеба, преди да се приближи до нея и попита:
— Започва ли?
— Татко… много е рано.
— Знам, знам, скъпа. Успокой се; това често се случва. Ще видиш, че ще се оправиш. А докторът?
— Обадих се; тръгнал е.
— О, боже! — Лицето й беше изкривено от болка и двамата придържаха гърчещото се тяло, а Даниъл промълви:
— Защо, по дяволите, се бави?
— Спеше. Аз го събудих. Трябваше да се облече.
— С кола може да дойде за пет минути.
— Слушай; иди и събуди Маги! Но внимавай Дон да не разбере, поне засега.
Маги и докторът влязоха в стаята почти едновременно. Анет лежеше на канапето, тялото и се тресеше, тя протегна ръка към доктора и като хвана неговата, каза:
— Моля ви! Моля ви, направете нещо!
— Ще направим нещо, скъпа, не се тревожи. От кога ги имаш тия болки?
— Струва ми се… че през цялото време… непрекъснато.
Той се отдръпна от нея, огледа стаята, после минавайки край Даниъл се запъти към телефона. След малко каза:
— След пет минути ще дойде линейката.
— Линейка ли? — Анет се опита да се изправи до седнало положение, но той каза:
— Да, линейка. Лежи спокойно! Отиваме в болницата.
— Мислех… мислех, че…
— Ще си мислиш в болницата, каквото и да е то, скъпа. Там ти е мястото и много скоро ще бъдеш добре. Няма за какво да се притесняваш. — Сега той се обърна към мъжете: — По-добре се обличайте; един от вас трябва да дойде с нея.
Тъй като и двамата се запътиха да излизат, Джо каза на Даниъл:
— Татко, ти стой тук и се грижи за Дон! Аз ще я придружа.
За голямо учудване, Даниъл не възрази, а само каза:
— Добре, момчето ми. Добре.
И всеки от тях хукна към стаята си да се облича, тъй като и двамата трябваше да действат бързо.
Преди да пристигне линейката, Анет, която се държеше сега за Маги, получи още три пъти болезнени спазми. Но когато мъжете вкараха носилката, тя махна с ръка на една страна и каза:
— Мога… мога да вървя. Искам… искам да видя мъжа си.
Докторът и Даниъл и помогнаха да се изправи на крака и я поведоха към спалнята. За щастие суматохата не беше събудила Дон и тя си наведе над него и го целуна по бузата. Но когато той се размърда и промълви нещо, докторът бързо я отдръпна от леглото. Но когато излязоха в коридора, каза:
— Достатъчно много вървя. Легни на носилката, ние ще те занесем, след това можеш да забравиш всичко и да мислиш само за бебето. Ще мина да те видя по-късно. Свързах се с доктор Уолтърс, той те очаква.
Когато, под въздействието на нови спазми, тя започна да стене, мъжете, които носеха носилката, спряха и тя задъхана, погледна Джо:
— Ще стоиш ли при мен… Джо?
— Ще стоя при теб, не се страхувай.
Два часа по-късно Джо беше изпил четири чая и поне шест пъти беше обяснил на трима бащи в очакване, че той не е бащата, а деверът. Когато един млад мъж го попита: „Къде е тогава бащата? Да не е
