— Да, шегувам се.
Джо разроши главата, която беше на една височина с неговата и с малко по-тих глас каза:
— Мисля, че тази вечер няма да играя с Дон; малко е изморен.
— Изморен ли си, Дон?
— Да, малко, Стивън. Ще играем утре. А — той погледна към вратата — шефът идва и няма да ни разреши да играем върху чистите завивки.
— Какво за завивките?
— Аз… аз донесох играта.
— О, тази раздрънканата ли?
— Така, сега — Джо кимна на Стивън. — Обзалагам се, че няма да издържиш дълго.
— Ама че си. — Стивън побутна Джо в гърдите и каза: — Искаш да загазя, нали?
— Да, ако можеше, но много е трудно да те хване човек.
Той видя как едрото тяло се извива като това на малко момче.
— О, Джо, нали ме дразниш само? Нали е на майтап?
— Не бих могъл да си правя майтап с теб.
Стивън се засмя. Дон също се смееше и каза:
— Хайде, излизайте и двамата. Не мога да остана една минута насаме с жена си; винаги един от вас е тук. Добре, добре. — Той посочи Стивън с пръст: — Ще играем утре.
— Хайде, момче. — Джо изведе Стивън от стаята и Анет, сядайки на стола, който Джо беше освободил, каза на Дон:
— Мислиш ли, че Стивън се е променил; искам да кажа към оправяне?
— Мисля, че да. Мислех, че така ми се струва само, но след като го казваш, да. — Той я погледна и замълча малко преди да я попита: — А ти как се чувстваш? Кажи ми; не ме отговаряй с една дума.
— Ако искаш да знаеш истината, скъпи, не знам как точно се чувствам, никога досега не съм била в такова състояние. — Тя леко щипна носа му. — Предполагам, че е естествено да се чувствам… добре… — Намръщи се и продължи. — Понякога си мисля, че той или тя може да се появи още утре. Но има толкова много седмици до тогава.
— Чувстваш ли се зле? Искам да кажа, просто…
— Не, не се чувствам зле. И престани да се тревожиш. Така, дай да ти сложа калъфката.
Надигна се от стола, сама си зададе въпроса: „Зле ли ми е?“ И отговорът беше: „Да, по-скоро се чувствам необичайно; толкова необичайно, че ще трябва да отида на преглед в понеделник.“
6
Беше последната седмица на март 1961 година. Едни казваха, че им намирисва на сняг, други се противопоставяха с „Не ставай смешен“; цялата работа беше там, че имаше две ужасно мразовити нощи.
Минаваше седем и къщата беше притихнала, когато се звънна на външната врата. Маги случайно минаваше през коридора и отваряйки вратата, каза:
— О, добър вечер, Отче.
— Добър вечер, Маги. Ама че студ! Изобщо няма да се изненадам ако завали сняг; изобщо.
— За кой ли път го чувам това днес. Задава се април, нарцисите се показаха. По-добре ли сте, Отче? Чух, че сте били зле.
Маги му помогна да си съблече палтото.
— Нали си чувала да казват: „Пускам лот“. Казват, че първоначално това бил някакъв уред за измерване; не им вярвай. За мен това значи „кръшкам от работа“. Всички се изметоха през последните две седмици и аз се радвам на спокойствие.
Той се изкашля дълбоко и раздиращо а Маги му кимна и каза:
— Да, да, вярвам ви, Отче. При тия звуци не мога да не повярвам. — Тя се засмя, взе палтото му и го метна върху облегалката на стола. — Другото, в което вярвам е, че вие сте много странен човек, Отче.
— Да, Маги, така е. И всеки, който би казал нещо друго, за мен е лъжец. Няма по-странен човек от мен. Къде са останалите?
— Пръснаха се наоколо, Отче.
— Добре, предполагам, че ще ги намеря. — Той щеше да тръгва, но се обърна и попита: — Ще ми отделиш ли една минута, Маги?
Когато тя го погледна въпросително и тръгна към него, той каза:
— Великите пости са към своя край и трябва или да се откажем от нещо скъпо или да направим нещо такова. И знаеш ли, Маги, има нещо, което цял живот съм мечтал да направя и то е да се покръстя. Нито веднъж през цялата си кариера не съм се покръствал. Не ти ли се иска да доставиш удоволствие на един стар човек и да прескочиш стената.
Тя се разсмя и каза:
— С вас съм, Отче. Вие сте единственият човек, който е в състояние да ме накара да направя това; но никога няма да го направя, дори и заради всичкия чай на Китай.
— Упорита жена си, Маги. Винаги съм го знаел. — Усмивката му опроверга това, което беше казал. После той се наведе към нея и й прошепна: — Когато извадиш бутилката, донеси малко гореща вода и захар, а?
Тя също се смееше.
— Значи гореща вода и захар. Това било значи.
Докато той се отдалечаваше от Маги, видя Анет да идва от коридора и тя го поздрави:
— Здравейте, Отче. Още ли сте на крак?
— Ами ако не съм, значи че се разхождам насън с дрехите. А ти как си? — Той сложи ръка на рамото й. — Последният път, когато чух за теб, трябваше да лежиш известно време.
— Да, но сега съм добре.
— Сигурна ли си?
— Почти.
— Така ли трябва да се чувстваш?
— Така, Отче.
— Трудно ли ти е?
— Не, наистина не; просто… ами — тя се усмихна — не съм свикнала. — Тя сложи ръката си върху корема и той, съвсем сериозен, каза:
— Знам, че не си, детето ми; но трябва да внимаваш, много е опасно. Прави каквото ти казва докторът. Онзи ден говорих с него, когато се опитваше да разбере какво ми има и не можа и накрая каза: „Ставай, защото повече няма да идвам.“ След това ми каза, че си изморена. И не се учудвам — гласът му отново стана сериозен и той я погали по главата. — Бъди внимателна; той ще иска да види детето си. Знаеш, че е така. — Не продължи по-нататък със „Само това го крепи.“ Тя отговори:
— Да, Отче, знам.
— А знаеш ли, че е твърде възможно отново да постъпи в болница?
— Да, и това го зная, Отче.
— Значи всеки си знае хала, нали? — Гласът му се оживи. — Къде е господарят на къщата?
— Когато го видях за последен път, отиваше към кабинета си.
— Добре, ще се отбия да го видя, а после ще намина и при Дон.
— Той ще се зарадва да ви види, Отче. Много му липсвахте през последните няколко седмици.
— Приятно ми е да го чуя. Хубаво е да липсваш на някого. Ще ти кажа нещо: познавам един човек, на който не липсвам. Той прекара живота си в този амвон, както разбирам. Знаеш кой е той.
— Да, знам, татко. Последните няколко недели в църквата беше доста топло.
Той прихна да се смее.
— Ха, ха, добре казано. Отвори още няколко пещи, нали? Аз да отивам там и да ги охладя. Запомни ли какво ти казах?
— Разбира се, Отче.
