Фло: — А ти се погрижи тя да го изпълни.
Заедно с него се разсмя и Харви.
Джо напусна стаята сред всеобщия смях, който в основата си представляваше опит да се установи нормална атмосфера, а щом влезе в стаята на Дон, бе посрещнат с още по-силен смях, придружен с хълцанията на Стивън, който извика:
— Разказвах на Дон за оня път, когато дойде мисис Озбърн, спомняш ли си, Джо? Спомняш ли си? Аз и казах, че може да си пие чая от чинийката, ако иска, и да духа щом е горещ.
Той отново започна да се смее, Дон също, а Джо каза:
— О, да, спомням си този ден. На теб ти се изкривиха задните части, нали?
Докато говореше, гледаше на Стивън по съвсем различен начин от досега, не като дете или момче, а както го беше възприел Харви. Той наистина, като че ли беше пораснал малко. И наистина, че не беше си намокрял леглото. Сега си мислеше и това, че от няколко месеца не беше получавал пристъпи. Можеше и да помага да вдигат Дон както него или баща му, помагаше при обръщането и то съвсем внимателно.
Джо погледна подноса на масичката встрани и каза:
— Ама ти не си го накарал да си изяде вечерята, а?
— Не бях гладен. — Дон протегна ръка към Стивън и попита: — Спомняш ли си оная игра, която играехме?
— „Бълхите“ ли, Дон?
— Не, не; онази с лодките, на квадратите. Горе е в стаята ти. Ще можеш ли да я донесеш? Много ми се иска да изиграем една игра.
— О, да, да, Дон. Сега отивам. Ей сега. — Тъкмо щеше да се втурне навън, когато се обърна, погледна Джо и го попита: — Да отида ли?
— Добре, добре. Върви и я донеси!
Двамата останаха сами, Дон с помощта на лактите си се подпря на възглавницата и каза:
— Искам… искам да си поговорим с теб преди да е дошла Анет. Никога не можем да останем сами, нали? Отдавна искам… да ти кажа нещо, Джо. Моля те, седни и ме изслушай!
Джо придърпа един стол близо до горния край на леглото, погледна с обич пребледнялото лице и каза:
— Хайде!
— То е… то е за Анет.
— Какво за нея? Тя е добре, справя се добре. Няма и да мине дълго време, когато ще видиш твоето…
Дон сложи ръката си върху неговата и силно я притисна:
— Няма да се наложи да мине толкова дълго време.
— О, ти пък сега! — Джо рязко издърпа ръката си. — Стига глупости! Не ме разбирай погрешно! Откакто си в къщи, си много добре.
Дон отмести главата си встрани и бавно каза:
— Моля те, Джо! Ако… ако на теб не мога да кажа истината, на кого друг? Много добре знаеш, както и аз, че времето ми изтича. — Той потупа завивката на мястото на корема си, преди да продължи: — Мислеха да ме приберат отново с това. Но ако го направят, това ще ускори края според тях. Затова не го правят. Не че се съмнявам, а знам. И дишането ми… се влошава. Да, да. — Той отново погледна към Джо. — Моля те, Джо! Тя ще дойде… всеки момент, а това, което искам да ти кажа, се отнася за нея. Изслушай ме без да казваш нищо преди да съм свършил. Независимо какво мислиш… няма да казваш нищо. Искам да ти кажа само това. Твое право беше да се ожениш за Анет… Моля те! — Пръстите му се свиха в юмрук и когато Джо се канеше да го прекъсне, той продължи: — Ако татко не беше нагласил нещата и не ме беше насърчил само защото… защото мислеше, че това е най-добрия начин да ме отърве от… лапите на мама, тя щеше да продължи да ти се възхищава. Знаеш, че винаги те е харесвала… още като ученичка. Но дори и когато… когато тръгна с мен, в началото се страхувах, че е нещо временно и после отново ще се обърне към теб. Обичах те, Джо, но обичах и нея. Затова аз… — Той спря, за да си поеме въздух, задъха се за момент и после почти на един дъх каза: — Исках на всяка цена да се уверя, че ще бъде моя. Аз бях този, който… направи първата крачка, не тя. И… веднъж след като това стана, продължи и нататък. После това не ми беше достатъчно. Можехме да продължаваме така без резултат, но… аз реших, че трябва да има резултат; поне се надявах, че това ще реши въпроса. Така и стана. Но после се изплаших, и двамата се изплашихме, много се изплашихме. Ето защо настоявах да се ускори сватбата…
— Достатъчно. Достатъчно. Знам всичко.
— Така ли?
— Да, знам: татко трябваше да бъде с теб през цялото време, когато беше навън, но той ви оставяше двамата и вие отивахте направо в къщата.
— Откъде знаеш?
— Отчасти по интуиция, но веднъж случайно отидох там с плановете. Нали си спомняш, че Анет искаше кухнята да се разшири, и преди да завия по пътя, видях колата отвън. А същата тази вечер вие двамата с татко говорехте така, като че ли през цялото време сте били заедно. Така че, за какво се притесняваш? Кажи ми нещо, което не знам.
— Добре, ще ти кажа. Когато… когато няма да ме има, искам… искам да се грижиш за Анет и детето, да направиш това, което винаги си искал: да се ожениш за нея.
Джо бавно се изправи и сега гласът му беше твърд.
— Ти си жив, Дон. И още дълго време ще си жив. Това, което не си взел предвид е, че Анет ме има за свой брат, по-голям брат. Тя те обича и винаги ще те обича.
— Седни, Джо, моля те. Това за… любовта и смъртта, напоследък много често си мисля за тях. Да, Анет ме обичаше през тази година, когато бяхме заедно. Смешно е, но когато онзи път се скарахме с майка, я нарекох „Годината на девствениците“; да, ние и двамата бяхме девствени. Но любовта си остава любов дори това да не е вече така. Анет още… още ме обича, но по… различен начин. Тя ме обслужва като медицинска сестра, прави ми компания, дори се държи майчински, което е много странно, докато чака сама да стане майка. И защото… защото очаква това, мисля, че някак си се отдалечи. Струва ми се, че ако катастрофата не се беше случила, щях да се науча да го разбирам това… защото тя носеше детето и в известен смисъл порасна, стана самоуверена, заета с това, което расте в нея. Всички… жени би трябвало да усещат това. И знаеш ли, като лежа тук си мисля, че любовта вече не е същата, когато жената има дете… защото… защото то живее в нея и мъжът е загубил част от нея. Много странно. — Той се усмихна тъжно. — Дори мога да разбера майка ми, въпреки че, о, господи, не искам да я виждам никога повече, Джо. — Той се обърна и потърси ръката на Джо. — Това може и да звучи у… ужасно, но аз се ужасявам от мисълта, че някога тя отново може да се върне тук.
— Мисля, че не трябва да се тревожиш за това. От думите на татко, които Фло потвърди, мисълта, че тя отново може да го види, окончателно ще я накара да полудее.
— Добре, но след лечението, тя може да го преодолее. Аз се надявам, че до тогава ще умра.
— Ти няма да умреш, Дон. Ще престанеш ли с това?
— Не, Джо, няма, защото, нека да ти кажа, аз… аз не се страхувам от смъртта. Преди няколко месеца да, но вече не. Тези, които са здрави и силни… всички хора като теб, те се страхуват от смъртта. Но когато загубиш тялото си и единственото нещо, което ти остава е съзнанието, започваш да виждаш нещата в перспектива. Единственото нещо… за което искам да живея е да видя детето си. А после ще мога да си замина, защото — гласът му внезапно секна — изпитвам болка, Джо, ужасна болка. Хапчетата не я премахват изцяло. Инжекциите помагат, но не искам прекалено много от тях.
Джо не беше в състояние да говори и изпита облекчение, когато вратата се отвори, за да влезе Стивън, който носеше тясна дървена кутия и каза:
— Едва я намерих. Беше отгоре върху шкафа. Спомняш ли си, Маги я сложи там, защото вдигахме много шум, когато играехме.
— Не заради това я сложи там — каза Джо, — а защото ти не играеше честно.
— Не е вярно, Джо. Нали Дон?
— Да, Стивън, ти никога не си лъгал.
— Джо, нали се шегуваш?
