— Как е Дон?
— Все така… Майко?
— Да, скъпа?
— Трябва да ти кажа нещо. Седни!
Мисис Алисън погледна дъщеря си. Не беше свикнала да и заповядват да седне, и то дъщеря й. Тя седна, но забеляза, че дъщеря й остана права. И тогава я попита:
— Ето, седнах, какво имаш да ми казваш?
— Снощи отведоха майката на Дон в Каунти.
— Какво! — Мисис Алисън се надигна от стола, после отново седна, като дишаше тежко. — Наистина не съм изненадана. Уинифред винаги е била с опънати нерви. Но нещо трябва да я е предизвикало. Сигурно някакъв скандал.
— Може и така да се каже.
Майка й я погледна и устата й се отвори и затвори два пъти преди да каже:
— Нещо с теб ли?
— Определено да… Ами майко, аз съм бременна. Чакам дете. Чудно как не си забелязала. Но тогава, разбира се, носех свободни рокли и връхни дрехи. А ти рядко се заглеждаше в мен, нали?
Тя видя как ръката на майка й бавно мина през долната част на лицето и палецът й натисна едната буза, а пръстите другата, докато бледата кожа наоколо се зачерви.
— О, господи! — извика тя и затисна с ръка устата си. — Знаех… знаех, че има нещо… което трябва да науча, но това не! О!… О, баща ти. — Тя свали ръката от лицето си и се хвана за главата като че ли притискаше нещо надолу. — Мили боже! — промълви тя.
Щом майка й споменаваше два пъти господа, освен в молитвите, означаваше, че е страшно афектирана от новината. Но все още не беше повишила тон. В това беше разликата между двете майки: свекърва й беше изкарала гнева си в крясъци, докато майка й се сдържаше. Трябваше да спазва благоприличие.
Анет видя как майка й натисна звънеца на стената гледайки дъщеря си. Мълча докато не се отвори вратата и в стаята не влезе Сара; Анет беше удивена от спокойствието, което майка й запази и от начина, по който каза:
— Извикай мистър Алисън, ако е свободен; искам да говоря с него.
— Да, госпожо.
Когато вратата се затвори, шокът отново обхвана мисис Алисън и тя каза:
— Това ще има ужасно въздействие върху баща ти и положението му в църквата. О!
Тя затвори очи.
— Разбираш ли какво си направила, момиче? Ти ни унищожи. Няма да можем да си вдигнем главите отново. И тази сватба! Всички тия хора там и ти с бяла… непорочност. О! — Тя подскочи от стола и започна да крачи из стаята.
В момента, в който Анет щеше да започне да се защитава, вратата се отвори и се появи баща й. Както обикновено с присъствието му стаята изглеждаше пълна и някакси по-малка: той беше доста едър мъж и толкова спокоен, че тя трудно можеше да си спомни някога да се беше ядосал.
— Добро утро, Анет — каза той и гласът му беше равен.
— Добро утро, татко.
— Подранила си. Всичко…?
Това, че жена му се осмели да го прекъсне по средата на изречението, като каза: „Джеймс, не е време за любезности; тя има да ти казва нещо“, го накара да поеме дълбоко въздух преди да премести погледа си от нея върху дъщеря си, която продължи да гледа цяла минута без да каже дума и накрая само попита: „Да?“
През цялото време стомахът й беше свит; почувства се зле. Но страхът не беше нещо ново; винаги се беше страхувала от този мъж. Той беше неин баща; но за разлика от други бащи, никога не беше я прегръщал. Никога не беше притискал главата й върху гърдите си. Когато я целуваше, то беше по челото и се случваше съвсем рядко. Неведнъж, откакто зачена, се мъчеше да си отговори на въпроси, свързани с нейното собствено зачеване: какво беше предизвикало желанието му да създава и как беше реагирала на това нейната сдържана, прекалено морална майка? Дали по-късно двамата са се срамували от това? Да, да, можеше да си представи. Оттогава насам сигурно са се молили да се заличи това, тъй като тя никога не ги беше виждала да се целуват. Дори не беше ги виждала да се държат за ръка. Спяха на отделни легла. Тя знаеше, че майка й се събличаше в отделна стая и я беше научила да прави същото. Мислите й се върнаха към предишната нощ, когато стоеше гола и ръцете на Дон бяха върху корема й. Дали тази гледка би съкрушила баща й?
— Чакам дете, татко.
Нито един мускул на лицето му не трепна, може би само клепачите леко се отпуснаха.
— Джеймс, чу ли я какво каза? Чу ли? — Майка й беше хванала предната част на вълнената си рокля с две ръце, като че ли изведнъж и беше станало студено. — Това трябва да е станало…
— Тихо! — Самата дума беше казана тихо, но прозвуча като заповед. — Казваш, че чакаш дете.
— Да, татко.
— От преди сватбата ли?
— Може и така да се каже, татко.
— Може ли? А ти какво можеш да кажеш? Ти, която беше възпитавана в строга почтеност, ти си опетнена.
— Да се махаме. Не бих могла да го понеса — намеси се майка й.
Той хвърли поглед на жена си, но вниманието му отново беше приковано от Анет, тъй като тя възкликна:
— Също като фарисеите! И те не могли да понесат срама на Мария, че ще ражда дете. Тя също е била възпитавана в строга благочестивост. Вие двамата сте лицемери.
Сега тя видя лицето на баща и да се променя: наблюдаваше как то се зачерви и за момент той не беше в състояние да говори, зашеметен, очевидно, от обвиненията и дързостта на това дете, за каквато я мислеше — поне до преди малко и тя продължи:
— Отдавна си мисля, но сега ще го кажа: всичко това е едно шоу; прозорец от рисувано стъкло в църквата; всичко е за пред хората. Това е шоу. Погледнете се вие двамата! — Тя ги посочи с ръка. — Били ли сте някога щастливи заедно? Радвах се, че ходех на училище, само защото не бях в тази къща.
Сега баща й каза през стиснати зъби:
— Знаеш ли какво си направила, момиче?
Гласът му беше тънък и звучеше ужасно категоричен:
— Ти се отдели от мен.
Анет стоеше и го гледаше, очите й премигваха, а в гърлото и беше заседнала буца. Мислеше си, че всичко тук ще мине без разриви, но сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя извика:
— Снощи прибраха майката на Дон в лудницата, не само защото ме завари гола пред мъжа ми, но и защото също като вас двамата е маниачка на тема религия и не може да бъде истински родител. И не се тревожете, че ме отлъчвате от семейството.
Дори ако дяволът се беше превъплътил в нея, нямаше да я гледат с такъв ужас и неодобрение и на Анет и се стори, че тялото на баща й се издуваше и видът му беше толкова страшен, че тя почувства как трябва веднага да се махне от къщата.
Обърна се, излезе от стаята и тръгна по коридора, където Сара я чакаше близо до пътната врата. Щом я видя, тя възкликна:
— О, мис! О! О, мис! Не го преживявайте! Всичко ще се оправи. Само не се предавайте! Ние сме с вас.
Анет не можа да отговори нищо. На бегом прекоси пътя към колата, но веднъж влязла вътре, тя не можеше да си позволи да тръгне без да е преминал пристъпа на плач и когато избърса очите и лицето си, направи завой и потегли надалеч от къщата на детството си, като много добре знаеше, че независимо дали ще останат или ще заминат, родителите й никога повече няма да я познават.
