— Как мислиш, ще можеш ли да дойдеш с нас в болницата? Трябва някой да дойде. Може би по-скоро синът ти…
— Не, не; аз ще дойда.
— Много добре.
Лекарят и двамата мъже, водени от Джо, се качиха горе по стълбите, докато Даниъл, стоейки в средата на стаята, мислеше по въпроса, че не всичко беше свършило; трябваше да я заведе до болницата.
В къщата настъпи зловеща тишина, в която отекваше тиктакането на големия стенен часовник. Той отброи три удара, за да съобщи, че е дванайсет без четвърт. Дон спеше дълбоко и щеше да се събуди чак сутринта. Стивън също беше заспал, както и Пеги. Маги беше в стаята си, но не спеше. Не можеше да заспи докато не чуеше колата на Даниъл да спира на пътя. Джо и Анет също бяха будни. Те седяха в дневната на канапето срещу камината. Постояха известно време, като и на двамата им се говореше, но не знаеха как да започнат. Анет първа направи усилие. Тя погледна към Джо, наведен напред, с лакти върху колене и с отпуснати между тях ръце както той обичаше да седи, и плахо каза:
— Съжалявам, че те намесиха, Джо. Тя… тя не знаеше какво говори. Разбираш ли?
Джо бавно извърна глава към нея и дълго я гледа, а в съзнанието му мислите препускаха и крещяха: ако поне една малка частица от това беше истина. Но това, което каза в действителност, беше:
— Зная, скъпа. Беше съвсем безсмислено. Но както казваш, тя не знаеше какво говори. А… а теб винаги съм те чувствал като моя сестра.
Тя се усмихна тъжно и каза:
— О, някога не те чувствах като мой брат. Спомняш ли си как те преследвах? Когато бях на четиринайсет години се увлякох по теб.
Той се усмихна насила:
— Това винаги ще го помня.
— Не ставай глупав, Джо; винаги си се подценявал. Винаги, а не би трябвало. Ето, Айрини, Айрини Шилтън. Трябва само да й дадеш знак. Джесика Баубънт също. — Гласът й се снижи. — Трябва да се ожениш, Джо и да се махнеш оттук. Да. — Тя поклати глава, обърна се и погледна към огъня, после повтори:
— Избягай оттук, от всички тях… от нас, от Стивън, за него отговоря татко, и от Дон; вече… вече аз отговарям за него, и от татко, защото ако не го направиш, всичко ще се струпа върху плещите ти.
Когато тя се обърна и отново го погледна, искаше му се да протегне ръце и да я прегърне с думите: — Винаги ще те нося на раменете си. Готов съм да чакам цял живот, ако знам, че има някаква надежда да те нося като бреме.
Тя продължи:
— Те се възползват от теб, Джо; прекалено си добър. Винаги си бил такъв. Мислиш, че си им длъжник, защото са те взели още от бебе. Мисля, че на никого нищо не дължиш; платил си с това, че запълваш празнотите в живота им.
— Може би, но за известно време. — Той поклати глава тъжно. — С идването на татко празнотата се запълваше, свикнах с това от дете, но това не значи, че подценявам Дон. Обичах го. И още го обичам.
— Джо. О, Джо. — Тя му подаде ръка и той се поколеба преди да я вземе; после я пое и каза:
— Не плачи! Моля те, моля те, Анет! Не плачи! Всичко ще се оправи, ще видиш. Той ще се възстанови.
Сълзите се стичаха по бузите й; устните й трепереха и думите й едва излизаха:
— Не се заблуждавай, Джо и не се опитвай да заблуждаваш мен. Той никога няма да се оправи. Ако бяха само краката му, щеше да има малко надежда, но той целият е разкъсан отвътре. Знаеш, че е така. И двамата знаем, че никога няма да се оправи.
— Анет, Анет! О, скъпа моя! — Тя се облегна на рамото му и той я прегърна. Докато усещаше близостта й, той се мъчеше да не вярва на думите й, защото това, което беше казал, беше истина: обичаше човека, на когото гледаше като на свой истински брат, който беше узурпирал мястото му в живота й.
Той докосна с устни косата й и каза:
— Дон ще живее още много. Между нас да си остане, трябва да направим всичко възможно да запази детето си и да го види да тича край него.
Щеше да каже още няколко изтъркани неща, когато тя се отдръпна от него; избърса с ръка очите си и нежно го погали по бузата:
— Ти си най-милият човек в света, Джо. Мога да ти казвам всичко без да се притеснявам. Не се срамувах когато ти казах за бебето. Но ще ти кажа от какво се страхувам. Страхувам се да се прибера в къщи — не мога да отвикна да наричам така дома на родителите ми — и да им съобщя новината. Защото нали знаеш какво ще се случи? Ще се отрекат от мен.
— Никога! Никога!
— О, да, ще видиш, Джо. В известен смисъл майка ми прилича на майка ти. Говоря за религията. Сега вече не се моля, нали знаеш, Джо, никога не съм се молила на бога за Дон или за нещо, което искам, защото целият ми живот като дете мина в молитви, сутрин, обед, вечер, на масата и на други места; после религиозните книги, „Животът на светците“, мъченичеството на този, на онзи; после животът в пансиона на манастира: литургия и причастие всяка сутрин по време на великите пости. Може да припадам от глад, но тя ще се увери, че съм отишла да се причестя. Даже монахините не настояваха да се причестявам всеки ден; за тях бях бъдеща светица, такова добро момиче. И през цялото това време аз започвах да мразя господ. Едно ужасно чувство вътре в мен. Колкото до Дева Мария, когато си мислех за нея, аз страдах. Копнеех да мога да избягам. И в деня на нашата сватба и двамата си мислехме, че сме успели. Но както мама винаги казва, господ не трябва да се мами, и след катастрофата започнах да вярвам в това. Всичко, което се случи, беше възмездие. Но вече не вярвам. Не бог, а хората искат възмездие. И знаеш ли, Джо, хората ни отблъскват от бога; с думите и делата си те ни настройват срещу Него. Както и да е, сега разбираш защо се ужасявам от утрешния ден… и… се страхувам от тази къща. В нея има нещо зловещо. — Тя вдигна поглед и огледа стаята. — Изглежда чудесно, но се страхувам. Искам да се махна оттук и от нея. Тя току-що замина, Джо, но вече имам чувството, че скоро ще се върне. Тогава няма да може да останем тук; ще трябва да го отведа. Разбираш ли ме?
— Да, скъпа, разбирам те. Не се тревожи. Но междувременно трябва да се грижиш за себе си и за бебето… и за Дон.
— Да, разбира се. Знаеш ли, преди това да се случи щяхме да те питаме нещо. Бяхме решили да се преместим и искахме да те питаме дали ще дойдеш да живееш при нас в къщата. Щеше… щеше ли да дойдеш?
Колко мъка може да понесе човек без да отрони дума? Или без да извика? Тук той можеше да се оттегля в стаята си, след като вършеше това, което очакваха от него от сутринта до вечерта, да поздравява със „Здрасти, как си, приятелю?“, да се усмихва и да си бъбри. Но да живее с тях двамата!
Той отговори като се запъваше:
— Сега това е невъзможно. При това положение, няма да се наложи да го местиш.
— Значи нямаше да дойдеш?
Той отново хвана ръката й, погледна я в очите и каза:
— Ще направя всичко, каквото поискаш, Анет; всичко, което ще те направи щастлива. — После добави: — И Дон.
4
Литургията беше към своя край. Требникът беше преместен от едната страна на олтара на другата. Свещеникът покри потира и коленичи пред дарохранителницата, преди да бъде изнесена от две малки момченца. Това беше сутрешната литургия от осем часа и имаше не повече от дванайсет души, които идваха редовно, с изключение на един.
След като Отец Рамшоу съблече столата си, не излезе през страничната врата в двора, както обикновено, и после през градинката, която водеше към църковния съвет и оттам към закуската — винаги беше готов за закуската си — а се върна в църквата, защото знаеше, че един от присъстващите още стоеше там.
