Той седна до Даниъл на една пейка в задната част на църквата и каза:
— Ако беше седнал малко по-назад, щеше да си навън. Как си? Изглеждаш ужасно.
— Чувствам се ужасно, Отче.
— Какво е станало този път?
— Уинифред откачи снощи, съвсем откачи. Разбра… — Той направи пауза.
— Е, какво разбра?
— Че Анет е бременна. — Той отново спря, после продължи. — Тя чака дете.
— Да, ясно; не е необходимо да ми обясняваш. Само едно нещо ме учудва и то е, защо толкова дълго трябваше да се крие това? Как реагира тя?
— Не искаше да повярва, че е от Дон. Стовари вината върху Джо и се нахвърли срещу него. И когато я качихме горе, докато тя крещеше, трябваше да я заключим в стаята й, където изпотроши всичко. Отведоха я в Каунти.
— О, господи! Каунти! Направо съм потресен, че се е стигнало дотук. Въпреки, че не съм изненадан. Но господ да й е на помощ, когато дойде на себе си в този ад. Да знаеш, че мразя да ходя там. Към тези, които наистина са луди, не изпитвам съжаление. О, не. Те са щастливи някакси, кой като се мисли за Чърчил, кой за Кианг Кай Ше или просто за някой от така наречените телевизионни звезди. Не, жал ми е за тези, които временно прищракват в тежки моменти, защото осъзнават какво става с тях. А тя е в тази категория.
Отец Рамшоу се подпря с ръка на задната пейка; после с присвити очи, попита Даниъл:
— Чувството за вина ли те доведе тук днес?
— Защо… защо трябва да се чувствам виновен? Знаете какъв беше живота ми! Вие…
— Да, да, зная. Но и ти имаш вина. Задай си въпроса защо дойде тази сутрин на служба когато, доколкото знам, никога през живота си не си правил това в делничен ден. Да, Даниъл, вината трябва да се подели, не е само нейна. В известен смисъл, всички ние носим отговорност за греховете на другите. Още по-голяма отговорност носим за мислите си, защото те пораждат думите. И казвали ли сме някога нещо, питам те аз, което да не е предизвикало реакцията на някой? Добре, добре, не винаги имаме намерение да причиним нещастие на другите. Но погледни себе си, Даниъл. Ти искаше да освободиш сина си от опеката на майка му, а какво се получи? Да, знам, че преувеличавам малко и то в момент, когато имаш нужда от съчувствие. Но искам да осъзнаеш, че не си свободен от отговорност.
Даниъл гледаше свещеника. Беше дошъл тук да намери утеха. Чак в два часа сутринта се беше прибрал в къщи от болницата и не можа да спи. Само беше надникнал в отделението на онази болница, но гледката и звуците го преследваха. Беше попитал лекаря: „Няма ли отделна стая, в която да я сложите?“ А той отговори: „В нейното състояние, не. А и няма такава наоколо.“ А сега неговият приятел да реагира така!
— Изглежда сте на нейна страна, Отче — мрачно каза той.
— На ничия страна не съм, Даниъл. Както винаги, съм на тъч линията и изморен от тичане питам рефера дали играта се играе честно. Аз трябва да гледам с Неговите очи, защото през по-голямата част от времето Той смята, че всичко зависи от мен, не Го интересува на коя страна съм. Аз съм обикновен човек, Даниъл. Не съм богоизбран и нямам желание да бъда такъв; за мен света не е разделен на светци и грешници; винаги има малко сиво по средата.
Даниъл мълчеше. Никога досега притчите на свещеника не го бяха дразнили. Но сега разбра, че възгледите му за сивото по средата ни най-малко не му помогнаха, особено тази сутрин, когато се чувстваше отчаян.
— Няма да ви задържам, Отче — каза той. — Ще закъснеете за закуска.
Надигна се от мястото си, но ръката на свещеника леко го бутна назад.
— Закуската ми може да почака веднъж пък и няма да я изям спокойно, ако знам, че си тръгваш сърдит. Слушай — той се наведе към него и сложи ръка върху рамото му — Знам какво ти се стовари на плещите през всичките тези години. Мислено ти опростих всички прегрешения към жена ти, когато би трябвало да те заклеймя за блудствата ти. Много пъти, когато я слушах да се моли на бога за сина си, си мислех, че на твое място и аз бих постъпил така. Господ ще ми прости. Но Даниъл, изпитвам състрадание към всяко живо същество, което трябва да носи на плещите си бремето на такава нечовешка любов като нейната. Тя не можеше да устои, както тия, младите, не можаха да устоят на природата. Ако искаш да знаеш, аз съм на твоя страна, но в същото време, както ти казах преди, всички ние сме отговорни за греховете на другите. Човек не може да влезе в църквата и да се изповяда като разговаря с бога чрез мен или някой друг и всичко да свърши, да обърне страницата и край. Така не може. Знаеш ли — той се оживи — така разсъждават протестантите. Те мислят, че трябва само да отидеш на изповед, да кажеш на свещеника, че си извършил убийство, той да попита: „О, извършили сте убийство? Добре. Ще поговоря с господ за това, той ще ви опрости всичко. Хайде.“ Това е крайност, но се отнася за пиянството, проституцията и когато човек идва на служба в неделя, докато в същото време не говори със съседа си или някой роднина. Както и да е — той потупа Даниъл по рамото — всичко в този живот се заплаща така или иначе. Но аз съм с теб, Даниъл, от началото до края. Не забравяй това. Сега се прибирай и те съветвам да си вземеш душ, защото не изглеждаш както обикновено. Закуся добре и после се залавяй с работа. Точно така; нищо не може да се сравни с работата.
Отново бяха приятели. Свещеникът пое протегнатата ръка на Даниъл, изпрати го до вратата, където леко потрепера:
— Пфу! Ама че студено! Сигурно ще вали сняг за Коледа. Ще ти кажа нещо, мразя снега. Внимавай по пътя; пътищата са хлъзгави като стъкло.
Странно, но хората винаги казваха това: внимавай по пътя, пътищата са хлъзгави като стъкло. Като предупреждение в живота.
— Довиждане, Отче, благодаря ви.
— Довиждане, Даниъл.
Лили и Пеги разчистваха това, което беше останало от спалнята и Пеги, държейки счупената стъклена пудриера в ръка, каза:
— Боже! Да направи такова нещо!
— Мозъкът й сигурно съвсем е изключил. Това е от шока, когато е разбрала — отговори Лили.
— О, мисля, че мозъкът й отдавна е изключил. Но както и да е, трябва да е била съвсем сляпа, за да не забележи. Мис Анет през повечето време не се чувстваше добре и беше доста бледа. Но ще видиш като се разчуе; ще стане пожар…
А Джон Диксън и Бил Уайт обсъждаха случилото си в оранжерията.
— Още не бяхме си легнали — каза Бил — когато я чухме. — Не исках да се качвам, защото мислех, че това беше обикновена караница. Но когато дойде линейката, изтичах горе и не можах да повярвам на очите си. Тя лежеше на носилка. Помислих си, че я отвеждат в болница, а то било в Каунти. Боже, да прекараш остатъка от живота си там! Но някакси не съм изненадан, защото години наред тя заповядваше в тази къща, пък и извън нея. Как се перчеше само, когато беше в колата! А знаеш ли какво предложи съвсем наскоро? Да нося униформа. Попитах господаря и той каза: „Ти не искаш да носиш униформа, нали Бил?“ Аз му отговорих: „Мисля, че не.“ „Ами добре тогава, няма да я носиш.“ И това беше всичко. Ама че работа да живееш с такъв човек! На негово място отдавна щях да съм приключил с нея.
— О, той си е взел своето.
— Никой не може да го обвинява. Поне аз не бих. Както и да е, надявам се, че временно тук ще бъде спокойно.
— Поне временно, както казваш. Почакай докато се разчуе. Господи! Поне да се беше случило един ден след сватбата, щяха да са на чисто. Чудя се как ще го приемат нейните родители. Ето ти един чифт. Познаваш ли някой като баща й? Той само стои, не обелва нито дума, стои и гледа. Така; давай сега да нарежем дървата. По-добре да са готови преди да е паднал снега, защото усещам, че зимата идва. По
