5
Наближаваше краят на март. Слънцето грееше ярко и за разлика от други години месецът не беше ветровит. Беше събота, ден за свиждане в болницата за душевно болни Каунти. Даниъл, Фло и Харви стояха в коридора, а около тях се движеха пациенти и техни близки. Навън паркът беше осеян с хора, които се разхождаха между алеите с цветя. Даниъл погледна през отворената врата и мрачно промълви:
— Ако и вътре е толкова хубаво, колкото навън, ще бъде добре.
— Защо според теб трябва да чакаме? — попита Фло.
— Предполагам, че се досещаш, както и аз. Някой току-що й е съобщил моето име и тя е получила пристъп.
— Последният път, когато дойдохме тук, изглеждаше доста добре.
Даниъл погледна Харви.
— Да — каза той. — Без да се засягаш, но тя дори изтърпя твоето присъствие, докато аз все още съм трън в очите й и явно винаги ще бъде така. Така че, не виждам някаква възможност за подобрение, освен ако се освободя от нея по някакъв начин.
— Не говори така, Даниъл — рязко каза Фло. — Както и да е, останах с впечатлението, че се отнасят много добре с пациентите.
— Така мислиш, Фло, защото си идвала тук само два пъти. Ако не си съвсем наред, когато те приемат тук, то когато излизаш няма начин да си мръднал окончателно; сигурен съм, че тези неща си ги предават един на друг. Мразя го това място.
Даниъл бързо се обърна към една сестра, която се приближаваше и с широка усмивка му каза:
— Старшата сестра иска да говори с вас, мистър Коулсън. — Тя се усмихна на Харви и Фло и се отдалечи. Даниъл я последва през един каменен коридор до офиса, там зад едно бюро беше седнала сравнително млада жена. От едната й страна седеше мъж на средна възраст.
Мъжът стана и протегна ръка на Даниъл:
— Как сте, господин, Коулсън?
— Благодаря, добре, докторе — отговори Даниъл и наклони главата си към старшата сестра.
Той седна и зачака един от двамата да започне да говори. Първи започна докторът:
— Съвсем естествено е да ви интересува състоянието на жена ви. През изминалите две или три седмици… три седмици ли минаха от последното ви посещение? — Той погледна към старшата сестра. — Така ли е?
Сестрата погледна в дневника и каза:
— Да, да, мистър Коулсън е идвал за последен път преди три седмици.
Даниъл си помисли, че го упрекват за нередовните му посещения и каза:
— Аз самият бях малко болен; някакъв грип.
— О, — докторът го заплаши с пръст — ни най-малко не ви критикуваме, че не сте идвали, но сестрата мисли, че вие също сте една от причините за развитието на нейното състояние…
Той замълча и Даниъл запита:
— И какво е то?
— Ами, — сега старшата сестра поде разговора — мисля, че то се дължи на вас; спомняте си какво се случи последния път, когато ви видя. Всеки път щом се спомене вашето име и името на сина ви, тя изпада в това състояние. Като че ли единствените хора, с които се държи нормално, са сестра й и нейния приятел.
Докторът кимна в знак на съгласие и каза:
— Странно, нали? Мислехме, че в това състояние тя ще бъде против всички мъже, но изглежда, че не е така, защото и двата пъти, когато той беше тук, тя го поздрави съвсем нормално и се държа естествено. Иначе подобрението й се изразява в това, че вече не получава пристъпи; в интерес на истината учудващо добре се поддава на лечението. Така че според нас, мистър Коулсън, по-добре ще бъде, ако известно време тя не ви вижда, а сестра й ако има възможност, може да идва по-често. До миналия път, когато дойдохте, се надявахме, че скоро ще се възстанови и ще се върне в къщи, поне за един ден или за уикенда. Страхувам се, че това е невъзможно. Съжалявам.
— О, разбирам ви; не се притеснявайте. Но искам да ми кажете нещо: щом споменаването на семейството и отношението й към мен я карат да реагира така, до кога, според вас ще продължи това?
— О, трудно е да се определи в такива случаи — отговори докторът. — Това отнема доста време. Надяваме се, че тя ще реагира на електролечението, което евентуално би намалило ако не съвсем да заличи враждебността й към вас.
Даниъл не каза нищо, но си помисли: само смъртта би заличила омразата й към него. Той се изправи и каза:
— По-добре тогава да не идвам изобщо.
— Засега, да. — Докторът се приближи към него. — Но както ви казах, ако сестра й би могла да идва по-често, това сигурно ще е от полза.
— Тя живее в Лондон. Би било невъзможно да идва всяка седмица.
— Ами колкото е възможно по-често.
— Ще я помоля. Благодаря ви. — Той кимна първо на единия, после на другия и излезе.
Във фоайето Фло беше застанала до прозореца и наблюдаваше Харви, който разговаряше с една пациентка. Когато Даниъл се приближи, тя се обърна и каза:
— Тъжна работа. Тя говореше, онази жена ей там, съвсем нормално, все едно, че аз говоря или пък ти; после го попита дали иска да излязат и да разгледат градината.
В момента Даниъл не беше настроен да бъде съпричастен към чувствата на другите и рязко каза:
— Не искат да идвам повече, но ти можеш да идваш възможно най-често. Какво ще кажеш?
Фло помълча малко, после сви рамене и каза:
— Да, добре. Сигурно няма да е възможна всяка седмица, но ще се опитаме. Ще направя всичко, за да и помогна. Сега може ли да отида при нея?
— Мисля, че да.
Тя тръгваше, но спря и каза:
— Не би трябвало да се изненадваш, че не иска да те вижда.
— Не се изненадвам. Не знам защо дойдох.
— Мисля, че от чувство за дълг.
— Сигурно, но сега вече бремето пада върху теб.
— О, не разсъждавай така. Добре, ще поговорим друг път за това.
Когато тя замина той погледна през прозореца и видя Харви да се разхожда с жената; след малко излезе и се присъедини към тях.
— А, ето те и теб. — Харви не го попита защо не е при Уинифред, а каза: — Това е мисис Дийбър.
Въпросната жена, прехвърлила шейсетте, се наклони към Харви и като се усмихна широко, каза:
— Не го произнесохте правилно. Името ми е Дебър. Не като Де в Дебрет.
— Съжалявам. — Харви се обърна към Даниъл и каза:
— Мисис Дебър е писателка. Написала е книга, озаглавена — той спря и погледна към жената, която със същата широка усмивка каза любезно:
— Обноските и моралът през викторианската епоха.
Даниъл поклати глава и каза:
— Това е интересно.
— Човек прави това, което може. Доста ми помогна мистър Дизраели.
Даниъл и Харви размениха погледи. Нищо не казаха, но продължиха да гледат жената. Тя се обърна и като удостои Харви с цялото си внимание, каза:
— Благодаря за компанията. Рядко на човек му се отдава възможността да се срещне и поговори с необразовани, но въпреки всичко беше доста полезно, дори поучително. А сега, моля да ме извините, очаквам мистър Макмилън на чай. Приятен ден, господа.
И двамата промърмориха нещо, което никой не чу и я наблюдаваха как върви или по-скоро припка между цветята по пътя към главния вход. Чак когато тя се скри от очите им те се спогледаха и Харви беше този, който се разсмя:
