— Трябваше… трябваше да се досетя. Но тя говореше съвсем нормално.
— Господ да й е на помощ!
— О, не мисля, че трябва да я съжаляваш. Ако това може да се анализира, мисля, че тя е по-щастлива в нейния свят, отколкото ние в нашия. Нали и видя лицето; съвсем ведро. И — сега гласът му прозвуча малко тъжно — трябва да е била доста красива навремето. Но това последното, което каза — той се засмя — „необразовани“. Предполагам, че повечето от тях мислят така.
Когато и двамата завиха, за да влязат вътре, Харви попита:
— Как мина?
— Не беше много приятно. По всичко личи, че бремето ще падне върху Фло. Преценили са, че появяването ми тук само влошава нещата и за предпочитане е единствено Фло да идва при нея.
— Не виждам някаква пречка за това. За мен не е проблем. Нямам нищо против да идвам, всъщност по-добре, че ще бъда далеч от Лондон.
— Но никой не знае колко дълго ще продължи всичко това.
— Ще изчакаме и ще разберем. Ако това е всичко, за което се тревожиш, вече можеш да се успокоиш. Както знаеш, Фло и Уинифред никога не са се разбирали, но откакто това се случи, Фло… започна да я съжалява.
— Повечето хора, също.
— Да, да, предполагам. Също като при престъпленията: често забравят жертвата; главната цел е да хванат престъпника. Не се тревожи за нас; достатъчно грижи ще имаш като се прибереш в къщи. Както и Анет.
— О, не; тя има още време. Мисля си за друго: как ще приеме новината за внук или внучка? Малко е вероятно това да предизвика някакъв интерес в нея. Нищо друго освен моето появяване не е в състояние да я извади от тази апатия.
Но Даниъл грешеше. Уинифред седеше в голямата стая и до нея беше застанала Фло. Имаше и други хора, събрани на малки семейни групички; някои разговаряха, други стояха около болния роднина и го гледаха, а той беше зареял поглед в пространството. В една от групите две малки момиченца се смееха. Звучеше странно, защото беше най-обикновен смях.
Фло гледаше сестра си и дълбоко в себе си изпитваше съжаление. Никога не беше харесвала Уини: двете нямаха нищо общо, но дори и на дявола не желаеше да изпадне в такова положение… на такова място. Уини винаги беше добра към себе си, беше се наситила на храна и на удобства, но в нея имаше празнина. Имаше нужда от любов, да, имаше нужда от любов и искаше да обича. Но беше се насочила в погрешна посока.
Фло сложи ръката си в ръката на Уинифред и каза:
— Много поздрави от Дон.
— Кой?
В очите, които я погледнаха нямаше лудост; поне този поглед не беше поглед на безумец. Но каквато и да беше причината за това ново отношение, тя не беше породена от лудост. Сега гласът й прозвуча малко остро:
— Недей така, Уини! Дон е твой син и ти…
— Аз нямам син.
— Имаш трима сина.
— Хм! Трима сина ли казваш? Мога ли да бъда майка на идиот, на незаконороден и на сакат?
Вътре в себе си Фло усети как се свива от омразата, изписана върху лицето на сестра й, докато процеди през зъби истината, защото тя наистина беше майка на идиот, на незаконороден и на сакат. Но казано по този начин всичко изглеждаше ужасно. Тя гледаше Уинифред и осъзнаваше, че сестра й не е луда в прекия смисъл на думата, а изгаряше от омраза. Омразата беше ужасно чувство, всепоглъщащ огън, който в случая с Уинифред никога нямаше да бъде угасен. Това означаваше, че щеше да остане тук до… О! Тя поклати глава при мисълта, че сестра й ще трябва да прекара остатъка от живота си на това място, от което я побиваха тръпки всеки път, когато идваше.
По-късно тя щеше да си зададе въпроса какво я накара да каже: „Не говори така, Уини; има толкова неща пред теб. Ще се ражда дете; ще ставаш баба.“, защото ръката й беше отблъсната толкова бързо, че се удари в ръба на стола и трябваше силно да стисне китката си, за да не извика. Сега гледаше Уинифред. Тялото й трепереше като на болен от малария и тя процеди през зъби:
— За това ли си тук, да се осмеляваш да ми казваш, че ще ставам баба на дете с майка уличница и баща незаконороден. Синът ме беше непорочен, чуваш ли? Моят син беше непорочен…
Фло усети приближаването на сестрата, която не каза нищо, но с леко кимване и даде знак, че трябва да си тръгва, което Фло бързо направи. Но не успя да избяга от пронизителните писъци на Уинифред и цинизмите зад гърба й, те предизвикаха смут в стаята.
Харви и Даниъл се запътиха към нея още щом влезе във фоайето.
— Какво има? Бяла си като платно.
Тя погледна към Даниъл, наведе леко глава и каза:
— Постъпих глупаво. Казах неща, които не трябваше. Исках да създам… да… О, боже!
Харви не каза нищо, само сложи ръка на рамото й и я изведе навън.
В колата Даниъл горчиво каза:
— По-добре никой да не идва; нека да се задуши в собствената си омраза.
— О, Даниъл, не говори така! Човек може да полудее само защото е на това място и сред такива хора.
— Хайде; не се разстройвай; не плачи!
Харви силно притисна Фло към себе си.
— Не ги съжалявай тези хора! Чакай да ти разкажа какво ни се случи на нас с Даниъл. — И той започна да й разказва за мисис Дебър.
Но не успя да я разсмее. Вместо това, тя рече:
— Господ да й помага. Господ да им помага на всички.
Току-що се бяха навечеряли. Докато се хранеха, разговорът на масата беше малко превзет. Даниъл погледна Анет и каза:
— Добре ли си, скъпа? Малко си поотслабнала.
— Да, да, добре съм, татко.
— Изморена е — намеси се Джо. — Цял ден е на крак. Защо сестрите настояват в събота и неделя да са свободни? Разбира се, че е така. — Той затвори очи и подпря главата си върху ръката. — Ама че глупав въпрос! Та нали всички сме под ръка през почивните дни. — И като погледна Анет през масата, каза: — Знаеш ли, ако ни оставиш сами, можем да се оправим. Като казвам това имам предвид и Стивън.
Тя се усмихна и каза:
— Мисля, че и двамата имате нужда от контрол.
— Учудващо е как това момче се промени — каза Фло. — Тя гледаше Даниъл и още веднъж повтори: — Наистина се е променил. Ние не сме с него непрекъснато и можем да преценим, нали Харви?
— Да, наистина: той вече не е дете или по-точно не се държи по детски.
— Тук си прав — кимна му Джо. — Мен ме учудва това, че вече седмици наред леглото му е сухо. Може да се каже, че това е откакто — той спря, защото не беше сигурен дали трябва да продължи с „откакто мама замина“, затова предпочете „откакто започнахме да се грижим за Дон“.
— Той обича да е при Дон — намеси се Анет — и сестрата се държи чудесно с него. Нарича го отговорник и той сияе. А и на Дон му е приятно да бъде при него. Представете си само, че преди няколко седмици не можехме да ги оставим толкова дълго време. Колко стана часът? — Тя се обърна и погледна часовника. — Повече от половин час, което значи, че трябва да отивам да си изпълня задълженията. — После тихо добави: — Всъщност не са задължения.
— Задължения или не, стой си на мястото и си почивай. Сега аз отивам, така че прави това, което ти казвам. — Джо размаха пръст заканително и повтори: Прави това, което ти казвам. — После се обърна към
