на която беше давал хапчета, които никога нямаше да й помогнат.
Той се приближи до леглото като заобиколи страната, където висяха краката й и отиде от другата страна до главата. Внимателно я докосна и тихо каза:
— Всичко е наред, мисис Коулсън, всичко е наред. Изправете се, хайде!
Тя повдигна главата си и го погледна. Лицето й беше безизразно и спокойно, но не и гласът й, когато каза:
— Казвам ви, че беше девствен. Аз го пазех. Освен — тя обърна главата си настрани, направи няколко кръга с очите си, като че ли се мъчеше да си спомни нещо и след това, като скочи от леглото, изкрещя: — Той го е направил! Искаше да прилича на него; не можеше да се примири с това, че има нещо чисто. Не, не. — Тя разтърси главата си обезумяла, протегна ръка и като хвана неговата, започна да му говори:
— Не; Джо беше. Ще видиш, че ще си признае. Джо я е накарал. Той винаги я е искал.
— Спокойно, спокойно. Седни. Хайде, седни.
Той я придърпа внимателно към леглото; после като погледна към Маги, кимна с глава към чантата си, която беше оставил на пода и тя му я донесе и я остави до леглото. Когато я отвори и започна да вади оттам едно след друго разни неща, Уинифред се изправи на краката си и каза:
— Няма да ме приспиваш; още не съм свършила! О, не, не съм свършила, съвсем не съм свършила! Ще ги унищожа, както и всичко в тази къща! Тя няма да става за нищо, когато я разруша.
— Добре, ще говорим за това утре. Хайде, седни!
Когато тя се отдръпна от него, той постоя малко като я гледаше безпомощно; после, без да поглежда към Маги, каза тихо:
— Доведи мъжете!
Тъй като и двамата бяха зад вратата само след няколко секунди те влязоха в стаята и когато Уинифред ги видя, се огледа наоколо в безумието си да вземе нещо и да го запрати по тях. Отправи се към тоалетката и към пръснатите по пода стъкленици и шишенца, Даниъл и Джо се втурнаха към нея и я хванаха съвсем здраво, като се правеха, че не чуват цинизмите, които пак бълваха от устата й, докато лекарят, без да му мисли, вкара иглата в дебелата й ръка.
Уинифред се съпротивлява няколко секунди преди окончателно да се укроти върху пода.
Докато стоеше и гледаше свитото тяло, доктор Питърс въздъхна дълбоко и каза на Даниъл:
— Разбира се, че трябва да я приемат. И то преди да се е свестила. Ще се обадя в болницата за линейка.
— В Каунти ли? — Гласът на Джо стана плах, продължаваше да гледа купчината месо, която приличаше повече на животно, отколкото на човек.
— Ако в Каунти не може, тогава в Хедърингтън. При нейния случаи мисля, че Хедърингтън е за предпочитане. Зависи къде има свободно място, въпреки, че по-добре ще бъде аз да го намеря — отговори доктор Питърс.
Докато ставаше всичко това, Даниъл не беше казал нито дума и продължи да мълчи, когато излязоха с Джо и Маги.
Двамата го наблюдаваха, а той гледаше жена си и не усети кога Маги докосна ръката на Джо и те излязоха от стаята, защото дълбоко в съзнанието си той си задаваше въпроси и сам си отговаряше. Той ли беше виновен?
Не, не. Не можеше да каже, че е виновен, защото никога нямаше да се хване с друга жена ако тя се беше държала като съпруга.
Тя, изобщо, била ли е някога съпруга? Не беше ли тя тази, която искаше да има съпруг само за сигурност и положение?
А кога започнаха големите скандали? А взаимните обвинения?
Откакто разбра, че Стивън е бавноразвиващ се.
Беше ли тя съпруга по времето, когато изпълняваше ролята на майка към осиновеното момче, Джо?
Против волята си.
Колко жени го накара тя да използва? Защото той наистина ги беше използвал само; сигурен беше, че в отношенията му нямаше чувства на нежност и любов.
Може би Отец Рамшоу щеше да отговори на този въпрос по-добре от него, тъй като той добре помни изповеди. Всеки път, когато беше излизал от релсите, беше ходил да се изповяда.
Само страхът от божието възмездие ли го караше да се изповяда? Или факта, че му харесваше свещеника и той мислеше, че ще го разбере? И той наистина го разбираше, дори и за Маги.
Как стана така, че той се влюби в Маги? Сигурно я е обичал през цялото време, но едва през последните години го осъзна. И ако тя му беше дала някакъв знак, той нямаше да очерня толкова много душата си, защото никога не беше поддържал толкова дълга връзка.
Като си направи равносметка на живота, стори му се ужасен. Имаше пари, процъфтяващ бизнес, хубава къща и с изключение на няколко души, един от които беше бащата на Анет, всички го уважаваха. В какво се превърна всичко това?
Можеше само да повтори: в ад. Единственото нещо, което има значение в живота е любовта. Дори не е необходимо да можеш да си пишеш името; човек може да бъде глух или сляп, или просто глупав; но ако наистина обича, любовта му помага да живее.
Той се протегна и отмести поглед от жена си. Беше ли го обичала? Не, това не беше любов а мания, мания за собственост; даже, нещо повече, това беше почти кръвосмешение. Любовта е нещо друго. Какво друго?
Той огледа стаята, като че ли търсеше отговор и каза високо на глас: „Доброта. Да, това е.“ Любовта означава да си добър. Да създаваш атмосфера на спокойствие и облекчение, това значи любовта. Да харесваш някого заради самия него, да забравяш недостатъците му, да, това е най-хубавата любов. А той никога не можа да го разбере, докато Маги не влезе в живота му. Колко странно. Тя винаги беше там, но едва сега влезе в живота му.
Той се обърна, наведе се и вдигна един съборен стол; после, докато се канеше да вземе една счупена картина от пода, се изправи и си каза, че утре ще има достатъчно време за това, защото утре в къщата ще бъде спокойно, както и вдругиден, и през следващата седмица, следващия месец.
Отново се обърна и погледна към жена си. При мисълта, че скоро няма да я има, както и гледката, която представляваше, легнала на пода, една жалка купчина месо, го подтикна да я вдигне на леглото, да изправи краката и ръцете й да й върне донякъде достойнството, защото това, което тя представляваше сега, беше под нейното достойнство. И той си спомни колко наперено вървеше тя. Колкото и да беше дебела, а тя наистина беше, винаги вървеше със самочувствие.
Но не можа да пристъпи към нея; едно непреодолимо чувство на отблъскване го възпря да я докосне. Когато дойде линейката, ще се погрижат за нея, или може би Джо, или лекарят, или някой друг.
Той се запъти с бързи крачки към вратата, стъпвайки върху парчета от счупени мебели. Навън чакаше Джо. Като че ли той винаги беше в очакване да помогне. Даниъл протегна ръка към него и каза:
— Ще ми призлее, момчето ми.
Джо пое ръката му и бързо го изведе на площадката до стълбището, отвори вратата на банята и му помогна да влезе вътре. Той продължаваше да придържа главата му, докато се изпразни стомаха му и след това. После го накара да седне на малкото столче и разтри лицето му със студена вода. Когато привърши, каза:
— На твое място, татко, бих си легнал; аз ще се погрижа за останалото.
— Не, не, ще се оправя. — После добави: — Лекарят се забави на телефона.
— Трябваше да види Дон; той получи криза. Даде му приспивателно. Сега е при Анет; и тя не е много по-добре.
Даниъл стана и пооправи дрехите си. Намествайки връзката си, каза:
— Странно, че през цялото това време Стивън спа.
— Не е спал; долу в кухнята е при Маги. Трябва да е изтичал долу, когато всички бяхме в спалнята. Беше вцепенен от страх.
Гласовете, които се чуваха от хола ги накараха да излязат от банята и да слязат долу, където двама мъже и лекарят обсъждаха нещо. Лекарят се обърна към Даниъл и като видя пребледнялото му лице, загрижено го попита:
