Нито сестрата, нито Анет се обърнаха, когато тя влезе. Те също се смееха като гледаха как Дон протяга ръка и потупва брат си по гърба с думите:
— И едно от мен за довечера.
— Да, Дон. И довечера ще слушам, ще видиш. Нали знаеш, че утре ще помагам да те вдигнат. Помолих татко, защото той казва, че съм здрав като бик. Аз помогнах на Джо да внесе другото легло. Да, наистина…
— Стивън!
Момчето замълча и докато се изправяше, цялото му тяло се вцепени.
— Да, мамо?
— Качвай се в стаята си!
— Аз… аз току-що слязох, мамо. На Дон… на Дон му е приятно да съм тук; аз го разсмивам.
— Хайде, качвай се в стаята си!
Стивън погледна към Дон, който му кимна и каза:
— Хайде! Ела по-късно! Ще пием заедно кафе с шоколадови бисквити.
— О, с шоколадови бисквити, добре, Дон. — Той стана от леглото на Дон, заобиколи майка си и тръгна към вратата.
Тогава Уинифред се обърна към сестрата и каза:
— Трябва да сте строга с него: той не може да идва и да си заминава когато му скимне; ще го измори.
Тя премести погледа си от сестрата към леглото, като че ли не очакваше отговор от нея; сестрата наистина нищо не каза, но Дон спокойно отговори:
— Той не ме изморява, майко. Приятно ми е да го виждам.
Тя не обърна внимание на думите му и попита:
— Как си? — Вече беше се преместила до горния край на леглото и го гледаше.
— Нощта мина добре; не съвсем, но сто пъти по-добре, отколкото в болницата. Какво ще кажете, сестра?
— Може и така да е. Зависи от много неща. Също като брат си и ти трябва да слушаш. — После, като погледна Анет добави: — Сега вие двамата може да продължавате с кръстословицата. Отивам в хола да се обадя по телефона. Трябват ми някои лекарства и искам да говоря с мистър Ричардсън.
— Какво има да казвате на мистър Ричардсън?
Сестра Прингъл погледна Уинифред и спокойно отговори:
— Ще му докладвам за пациента.
— Можете да кажете на мен и аз ще му се обадя.
— Съжалявам, мисис Коулсън; това е в рамките на моите задължения и аз изпълнявам заповедите на мистър Ричардсън.
— Вие сте нагла.
— Съжалявам, че така ви се струва. Ако имате някакви оплаквания…
— Сестра. — Анет беше застанала от другата страна на леглото; беше спряла да подрежда цветята на масичката до прозореца. — Постъпете така, както смятате за правилно. Аз не мисля, че сте нагла. Съпругът ми е много благодарен за грижите, нали, Дон?
Долната устна на Дон трепереше и той промълви:
— Да, да, много съм доволен от грижите. И… трябва да простите на майка ми; тя няма представа от работата ви. — Той се усмихна насила. — Никога не е трябвало да седи в болница седмици наред.
Сестрата излезе, като остави тримата в стаята, където въздухът беше наситен с враждебност.
— Трябва да се направи нещо; вече не съм господарка в собствената си къща — каза Уинифред и да подчертае това прибра корема си навътре.
— Майко! За бога, престани! Ако почнеш отново, ще помоля да ме върнат в болницата. Не, не, няма — той поклати глава по същия начин, както Стивън по време на пристъпите си — ще отидем в нашата къщичка. Да, да, точно това ще направим. — Той извади ръката си, хвана Анет и почти проплака: — Не мога да понеса тази караница. Ще имаме сестра през деня и през нощта и някой човек като Джон, който да върши всичко. О, — той повиши глас — за сестра ще вземем мъж вместо жена. Да, да, мъж.
— Извинявай. Моля те, не се вълнувай. Съжалявам. Това… това няма да се повтори — каза Уинифред.
Тези думи струваха на майка му доста и двамата, Дон и Анет, го осъзнаваха. Сега Анет се опита да въдвори мир и каза:
— Майко, моля те, опитай се да приемеш нещата такива, каквито са. Всичко можеше да мине спокойно. Той… той иска да те вижда. Нали, скъпи? — Тя се обърна и погледна към мъжа си и когато той и кимна, продължи: — Ако само се опиташ да…
Погледът върху лицето на жената направи разговора по-нататък невъзможен и Анет видя как тя се обърна и бързо излезе.
— Нищо не може да се направи, Анет. Нищо.
— Ще видиш, скъпи; тя ще дойде. Зная, че ще дойде. Ще трябва да мине малко време. Донякъде знам как се чувства: аз те откраднах от нея. Ако някой се опита да те отнеме от мен, аз… аз ще се чувствам по същия начин.
— Никога!
Той беше прав, разбира се; тя никога нямаше да се чувства като тази жена. В нея имаше нещо, което… Не можа да намери дума, която да изрази точно мислите и, но каза:
— Не трябва да се безпокоиш. Това е най-важното, не трябва да се безпокоиш. Защото, както каза, можем да се преместим в нашата къща. По всяко време, скъпи, бихме могли да отидем там. Всъщност, ти знаеш, че исках първо там да отидем.
— Не трябваше да отстъпваш, скъпа. О, как искам да сме там.
Тя беше настоявала достатъчно… Но сега бяха тук, въпреки че не за дълго, тя беше убедена в това, защото сцената, която току-що се разигра не беше нещо повече от убождане с топлийка в сравнение с това, което предстоеше да се случи.
То се случи в девет и половина вечерта.
В съзнанието на Уинифред беше настъпил смут: в къщата й имаше още един човек, който беше настроен срещу нея — сестрата. Сега само прислужниците разговаряха с нея учтиво и тя не си мислеше, че го правеха, защото им плащаха. Дори Джо беше изцяло на страната на това момиче. Но разбира се, че щеше да бъде.
Тя почувства глад. Бяха изминали повече от три часа, откакто беше яла. Трябваше да хапне нещо.
Слезе долу. В къщата беше съвсем тихо: единствено шумът от бойлера в мазата, който загряваше, нарушаваше тишината. Тя влезе в кухнята. Нямаше никой там. Маги, разбира се, беше в стаята си. По това време Лили би трябвало да е у тях; всяка вечер приключваше в осем. Пеги Дейниш не би трябвало да си е легнала още; сигурно е горе при Стивън, надяваше се, че и Джо е горе. Ще трябва да наблюдава момичето; беше твърде самонадеяно.
Тя отвори хладилника, но намери само пай с телешко, купен от магазина и малко сирене, което можеше да изяде веднага.
За сиренето се поколеба; като цяло й действаше ободрително. Отряза си едно парче от пая, сложи го в чиния, после постоя малко така с чинията в ръка; никога не обичаше да се храни в кухнята. Излезе и тръгна към трапезарията, но след малко промени решението си. Навън светеше луната; сега би било хубаво в слънчевата стая. Ще хапне там. А после ще се отбие в новата стая на Дон; само ще надникне.
Меката лунна светлина осветяваше цялата стая. Тя седна на един стол и започна да яде. Когато свърши, облиза пръстите си и внимателно ги избърса с кърпичката си. После се замисли, докато гледаше към градината, където всичко беше заскрежено, сякаш беше паднал сняг.
Въпреки, че рядко й ставаше студено, тя потрепера и плътно уви халата около себе си преди да стане и да тръгне към вратата, за да спре пред нея и да погледне към стаята, която сега беше на Анет. Защо да не
