беше така. Всичко беше тайно и тя не можеше да понесе мисълта, че другите ще научат за това. Но един ден и това трябва да стане. О, да, трябва… един ден.
Даниъл седеше до леглото на сина си. Беше по халат, както и Стивън, който лежеше на другото легло и четеше хумористична история в картинки, а от време на време вдигаше поглед и се усмихваше на баща си или на Дон.
Даниъл отговори на усмивката му и прошепна на Дон:
— Направо съм учуден колко много се е променил през последните няколко месеца. Не си ли забелязал?
— Да, забелязах. Като че ли започва да разсъждава като голям.
— Така е, от чувствата, които изпитва към теб и… — Той не довърши мисълта си със заминаването на майка му, защото в известен смисъл Стивън имаше нужда от това толкова, колкото и Дон, въпреки че, докато на единия тогава помогна, на другия… Той отпъди мислите от главата си и каза: — Знаеш ли, днес изглеждаш чудесно.
— Чувствам се чудесно. Да ти кажа ли нещо, татко? Дори успях дълбоко да поема въздух. — Той се усмихна и демонстрира това. Но после усмивката изчезна и той тихо каза: — Знаеш ли, има дни, когато се събуждам и си казвам: по-добре да не бях се събудил, но откакто вчера научих за бебето и че Анет е добре, пък и новините днес, че вече мърда и чурулика като канарче, както казва Джо, чувствам, че това ми въздейства по удивителен начин: почти целия ден не съм усетил болка. Взех само едно хапче, останалите няма да ги вземам. — Той посочи масичката, където имаше две малки бели хапчета, а до тях чашата с кафявата течност. — Ако продължа да се чувствам така както сега, ще мога да заспивам спокойно и сутринта няма да ми тежи главата. Питам се дали е възможно болката да се контролира, защото откакто научих за бебето и Анет, се почувствах по различен начин, както ти казах. Всъщност, ако болката се появи отново, мисля, че няма да посегна към хапчетата. Ако успея един ден да направя това, ще мога и по- нататък.
— О, ще си взимаш хапчетата, момчето ми. Работата е там, че колкото повече укрепваш, толкова по- малко ще усещаш болката.
Дон погледна баща си и повтори:
— Колкото повече укрепвам… и двамата се заблуждаваме, нали татко? Днес това е само един несполучлив опит, утре отново ще бъде същото и мисълта, че болката може да се контролира ще се изпари още сутринта.
— Не говори така; наистина стават чудеса.
— О, татко! — Дон нетърпеливо повдигна рамене. — Не се заблуждавай, за Бога! Единственото чудо, което може да се случи е да живея достатъчно дълго, за да видя детето ми да пълзи към леглото. Добре, добре, не се нервирай; само на вас двамата с Джо мога да кажа това. Между другото, защо го изпрати вместо теб? Мислех, че ще се зарадваш да видиш Фло омъжена.
— О, не знам. Няколко неща: исках да съм близо до теб и моята внучка — той се намръщи, — и не можех да си представя, че ще тръгна на път. Знам, че веднъж след като пристигна, ще си счупя краката да бързам за в къщи. А Джо обича да пътува.
— Джо не обича толкова много да пътува, татко, а да върши неща за другите. Цяло щастие е, че имаме Джо. И ти го знаеш.
— Да, знам.
— И Маги, също.
Даниъл усещаше, че синът му го гледа и си мислеше, о, не, не. После, когато Дон каза: „Маги е добра жена. Не мога да разбера защо остана при нас през цялото това време. А ти?“ той промълви почти на глас:
— О, господи!
За момент той не знаеше какво да каже, но после продължи:
— Тя няма собствено семейство; тя гледа на нас като на свое семейство. — Отново усети проницателния поглед на сина си. После бавно отмести главата си встрани, когато Дон каза:
— А сега знаеш ли какво ще направя? Ще се приспя с една книжка като този приятел там. — Той посочи Стивън, който извика:
— Искаш ли един от моите комикси, Дон?
— Не, не ти искам комиксите. Разкарай мързеливия си задник и ми подай третата книга на онази маса.
— Със синята корица ли, Дон?
— Да. Донеси я тук.
След като Стивън остави книгата на леглото, Даниъл се наведе над нея, погледна заглавието, после Дон и каза:
— Платон и Сократ? Не се ли задълбочаваш много? Защо ги четеш? Да, това би трябвало да те приспи.
— Трябва да я прочетеш, татко. Четох я последната година в училище. Тогава не я разбирах, но сега ми е ясно. Става въпрос за един човек, който ще умре.
— О, момчето ми, за бога! — Даниъл скочи, но ръката на Дон му попречи да се отдалечи от леглото.
— Въобще не е това, за което си мислиш; не е тъжно.
— Не е ли? Но защо я четеш тази книга?
— Беше между книгите ми горе и от време на време попрочитах по нещичко заради истините за човешката природа. Но неотдавна помолих Анет да я свали долу, защото знаех, че там пише нещо повече. И го открих: как да умреш с достойнство.
— О, всемогъщи боже, момчето ми!
— Не говори така, татко. Да не би да искаш да лежа тук и да се гърча пред настъпващия край? Трябва да прочетеш тази книга. Ще научиш много; поне ще престанеш да се страхуваш от другите. А аз се страхувах и то от малък, както знаеш. Всички бяха по-умни от мен, по-добре, по-високи, по- широкоплещести… особено Стивън. Стивън го обичах, но понякога го мразех. В книгата се разказва за един човек, който е грозен, не предразполага към себе си и въпреки това заслужава най-голямо уважение, дори и от враговете си. Страхът не е отрицание на харесването или любовта, или пък уважението; това е завист заради тези качества. О, татко, не ме гледай така. Виж, отдавна не съм бил толкова щастлив, колкото тази вечер, повярвай ми!
Когато Даниъл го погледна си помисли, че наистина е така. Странно, но беше вярно. Колко се беше променил синът му, толкова млад, а да говори като възрастен.
— Сега отивам да пийна нещо горещо — каза той. — А ти, Стивън — той се обърна към ухиленото лице на другото легло — няма да си лягаш, докато не се върна. Разбра ли?
— Няма да си лягам, татко. Никога не ми се доспива, когато съм с Дон. Нали Дон?
— Да. Ти си добър пазач.
— Видя ли, татко, аз съм добър пазач. Татко, мислиш ли, че утре сутринта ще има достатъчно сняг, за да се бием със снежни топки?
— Съмнявам се. Но нищо чудно, доста е студено. Така, ако имаш нужда от мен, знаеш какво да направиш: натискаш звънеца. Ще постоя в кухнята малко…
Той очакваше да завари Маги, но явно тя си беше легнала вече, защото масата беше приготвена за закуска и огънят беше загасен. Взе един тиган, подържа го малко в ръката си, после го захвърли на масата встрани, излезе от стаята и тръгна по късия коридор. Първо почука на вратата на Маги и после тихо я отвори.
В стаята беше тъмно, въпреки че от вратата на спалнята в съседство проникваше светлина.
— Маги. — Той държеше дръжката на вратата, внимателно я натисна, докато вратата се отвори и тихо влезе в стаята.
Тя седеше изправена в леглото и шепнешком попита:
