Библиотеката на мъртвите

— Напротив, си.

— Не, не съм.

Кери не изглеждаше особено убедена, но премълча.

— Е, аз съм щастлива — каза тя. — Това е най-хубавият ден през целия ми живот. Ако не те бях срещнала, щях… ами, нямаше да съм тук! Благодаря ти, Марк Шакълтън.

И му прати въздушна целувка, която в крайна сметка стигна до него и го накара да се усмихне.

— Така е по-добре! — измърка Кери.

Телефонът иззвъня от чантичката й.

— Телефонът! — възкликна той. — Защо е включен?

Паниката на лицето му я уплаши.

— На Джина й трябваше телефонен номер, в случай че приемат офертата ни. — Бръкна в чантичката. — Сигурно е тя!

— Откога е включен! — изстена той.

— Не зная. От няколко часа. Не се безпокой, батерията е добре.

Натисна ОТГОВОРИ.

— Ало? — Погледна разочаровано и объркано. — За теб е — каза и му подаде апарата.

Марк затаи дъх и го вдигна до ухото си. Гласът бе мъжки, властен, жесток.

— Слушай внимателно, Шакълтън. Обажда се Малкълм Фрейзър. Искам да излезеш от ресторанта, да се прибереш в стаята си и да чакаш момчетата да те вземат. Сигурен съм, че си проверил базата данни. Днес не е твоят ден. Беше денят на Нелсън Елдър и него вече го няма. А също е денят на Кери Хайтауър. Не твоят. Но това не означава, че не можем да те потрошим така, та да ти се иска да не си жив. Трябва да разберем как си го направил. Не е нужно да бъде по трудния начин.

— Тя не знае нищо — умоляващо прошепна Марк, като се извърна от нея.

— Няма значение какво казваш. Днес е нейният ден. Така че ставай и тръгвай, още сега. Разбираш ли ме, Марк?

Той не отговори.

— Марк?

Затвори телефона и го бутна към нея.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Задъхваше се. Лицето му се изкриви.

— Да не е нещо за леля ти?

— Да. Трябва да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

— Горкото ми бебче — успокояващо рече тя. — Тревожа се за теб. Искам да бъдеш щастлив като мен. Връщай се по-бързо при мама Кери, нали?

Той взе куфарчето си и се отдалечи — като воден към бесилото смъртник, с малки тътрещи се крачки и наведена глава. Когато стигна лобито, чу трясъка на разбито стъкло, последван от две агонизиращи секунди мълчание, след което се разнесоха пронизителни женски писъци и гръмки мъжки викове.

Ресторантът и лобито се превърнаха в разбунен кошер от тела, които се блъскаха и тичаха във всички посоки. Марк продължи да върви като зомби право към изхода на „Уилшър“, пред който бе спряла кола с включен двигател в очакване да бъде паркирана. Служителят на паркинга искаше да разбере какво става в лобито и тичаше към въртящата се врата.

Без изобщо да се замисля, Марк машинално седна зад волана и потегли в топлата калифорнийска вечер, мъчейки се да различи пътя през сълзите си.

31 юли 2009 г.Лос Анжелис

Мерилин Монро отсядала тук, както и Лиз Тейлър, Фред Астер, Джак Никълсън, Никол Кидман, Брад Пит, Джони Деп и други, чиито имена не запомни, тъй като не слушаше гарсона. Той пък разбираше, че човекът иска да остане сам, и го гледаше как си тръгва бързо, без обичайната обиколка.

Гостът изглеждаше объркан и размъкнат. Единственият му багаж бе куфарче. Но пък тук бяха идвали какви ли не богати наркомани и ексцентрици. А и мънкащият тип извади пачка и му даде сто долара бакшиш, така че всичко беше наред.

Марк се събуди дезориентиран след дълбокия сън, но въпреки грохота в главата си бързо се върна в реалността и отново затвори очи, обхванат от отчаяние. Долавяше някои звуци — тихото бръмчене на климатика, чуруликането на птичка отвън, шумоленето на косата си между памучната калъфка на възглавницата и ухото. Чувстваше полъха от окачения на тавана вентилатор. Устата му бе толкова пресъхнала, че сякаш нямаше и една молекула вода, с която да овлажни езика си.

Беше от онези апартаменти, които предлагат на гостите си еднолитрови бутилки от най-добрия алкохол. На бюрото имаше преполовена бутилка водка, силно и ефективно лекарство за проблема му с паметта. Беше пил чаша след чаша, докато престана да си спомня. Както се оказа, беше успял да се съблече и да изгаси осветлението — някои от основните инстинкти бяха останали непокътнати.

Филтрираната светлина от дневната вливаше още цвят в пастелната обстановка — прасковен, бледоморав, на градински чай. Кери щеше да хареса това място, помисли си той и отново скри лице във възглавницата.

Беше карал откраднатата кола само няколко преки, когато реши, че е прекалено уморен, за да бяга. Отби, паркира на една тиха уличка на Северен полумесец, слезе и тръгна безцелно, без никакъв план. Беше твърде вцепенен, за да осъзнава, че в Бевърли Хилс изглежда по-подозрителен като пешеходец, отколкото зад волана на откраднато беемве. Мина неясно колко време и накрая откри, че се взира в някакъв бледозелен знак с триизмерни бели букви.

Хотел „Бевърли Хилс“.

Погледна към захаросано розовата сграда в дъното на злачна градина. Откри, че крачи по алеята, отива към рецепцията, пита какви стаи имат и наема най-скъпото предложение — голямо бунгало с впечатляваща история, за което плати в брой.

Измъкна се от леглото. Беше твърде дехидратиран, за да пикае. Изпи цяла бутилка вода, след което седна да помисли. Работещият като компютър ум сега беше прегрял и едва се влачеше. Не беше свикнал да се напряга, за да намери решение на някакъв проблем. Това беше обикновен дървовиден анализ — всяко действие дава възможни резултати, а всеки резултат предлага нови потенциални действия.

Нима е трудно? Съсредоточи се!

Прехвърли цялата гама възможности — да бяга и да се крие, да живее с остатъка от парите, докогато успее, да се предаде още сега на Фрейзър. Днес не беше неговият ден, нито пък утре — той беше ОХ, отвъд хоризонта, така че знаеше, че няма да бъде убит или да се срине до такава степен, че да сложи край на живота си. Но това не означаваше, че Фрейзър няма да изпълни заплахата си да го потроши, а и в най- добрия случай щеше да прекара остатъка от дните си сам, в някоя тъмна дупка.

Отново започна да плаче. Дали заради Кери, или защото всичко се беше прецакало по такъв мизерен начин? Защо не можеше да се задоволи с нещата такива, каквито са? Притисна пулсиращите си слепоочия и се залюля напред-назад. Животът му не бе чак толкова лош, нали? Защо му трябваше да ламти за пари и слава? Ето, в момента се намираше в храма на парите и славата, в най-доброто бунгало на хотел „Бевърли Хилс“, и какво толкова? Просто две стаи с мебели и разни дреболии. И без това разполагаше с такива неща. Марк Шакълтън — той не беше лош. Имаше чувство за мярка. Онзи шибаняк Питър Бенедикт, лакомият ненаситник, именно той го вкара в беля. Той трябва да бъде наказан, не аз, помисли си Марк, правейки първата си малка крачка към безумието.

Изпита непреодолимо желание да включи телевизора. В рамките на пет минути три от новините бяха свързани с него.

Директор на застрахователна компания бил убит от снайперист на игрище за голф в Лас Вегас.

Уил Пайпър, агентът от ФБР, разследващ случая „Апокалипсис“, все още бяга от закона.

Посетителка на ресторант „Волфганг Пук“ била застреляна в главата през прозореца от неизвестен извършител, който все още не е заловен.

Отново се разхлипа при вида на тялото на Кери, което едва изпълваше черния чувал.

Знаеше, че не може да си позволи да попадне в ръцете на Фрейзър. Онзи тип с изсечена физиономия и