мъртви очи го вцепеняваше от ужас. Винаги бе изпитвал страх от наблюдателите — защото знаеше, че са хладнокръвни убийци.
Реши, че само един човек е в състояние да му помогне.
Нуждаеше се от уличен телефон.
Задачата се оказа почти неизпълнима — Бевърли Хилс от двайсет и първи век бе лишен от улични телефони, а освен това се движеше пеша. Хотелът сигурно разполагаше, но Марк се нуждаеше от място, което няма да доведе преследвачите му право при него.
Вървя близо час и беше плувнал в пот, когато най-сетне намери телефон в магазин за сандвичи. Беше предобед и нямаше много посетители. Изпита чувството, че някои от тях го наблюдават, но това бе плод на въображението му. Спотаи се в занемарения коридор до тоалетните и задната врата. Беше развалил двайсетачка в хотела и разполагаше с цял джоб монети. Набра първия номер, но му отговори гласова поща. Затвори, без да оставя съобщение.
Вторият опит бе със същия резултат.
Оставаше му само един. Затаи дъх.
На второто позвъняване отговори женски глас.
— Ало?
Поколеба се за миг.
— С Лора Пайпър ли разговарям? — попита Марк.
— Да. Кой се обажда? — Напрежението й бе осезаемо.
— Казвам се Марк Шакълтън. Аз съм човекът, когото баща ви търси.
— Боже мой, убиецът!
— Не! Моля ви, не съм! Трябва да му кажете, че не съм убивал никого.
Нанси караше Джон Мюлер към Бруклин, за да разпитат един от директорите на банката във връзка с неотдавнашните обири. Имаше огромно количество записи и свидетелства на очевидци, че и петте удара са извършени от едни и същи мъже — двама, на вид от Близкия изток, поради което от отдела за борба с тероризма настоятелно искаха да разберат дали в случаите няма и терористичен момент.
Нанси не беше особено очарована от това, но партньорът й не изглеждаше впечатлен.
— Не можеш да приемаш с лекота подобни случаи — каза той. — Научи този урок още в началото на кариерата си. Намираме се в глобална война с тероризма и мисля, че е напълно естествено да третираме извършителите като терористи до доказване на противното.
— Те са просто банкови грабители, приличащи на мюсюлмани — настоя тя. — Нищо не показва, че са политически престъпници.
— Сгрешиш ли веднъж, кръвта на хиляди американци ще падне върху теб. Ако бях продължил случая „Апокалипсис“, и там щях да проуча вероятността за тероризъм.
— Онзи случай няма нищо общо с тероризма, Джон.
— Откъде си сигурна? Случаят не е приключен, освен ако не съм пропуснал нещо. Или вече са го приключили?
Нанси стисна зъби.
— Не, Джон, не са.
Все още не беше повдигнал въпроса, но ето че се започваше.
— А какви ги върши Уил, по дяволите?
— Вероятно мисли, че си върши работата.
— Винаги има само един правилен начин да направиш нещо и колкото си искаш неправилни. А Уил неизменно избира неправилни начини — надуто рече той. — Радвам се, че се върнах, за да вкарам обучението ти в правия път.
Тя завъртя очи. И без това беше напрегната, а той само влошаваше нещата. Денят започна с тревожната новина за убийството на Нелсън Елдър. Със сигурност бе съвпадение, но нямаше начин да провери дали наистина е така — беше отстранена от случая.
Уил може би също е чул новината по радиото в колата или в някой мотел. Така или иначе не искаше да му се обажда и да рискува да прекъсне някоя от кратките му почивки. Трябваше да чака той да я потърси.
Тъкмо спираше на паркинга пред банката във Флатбуш, когато предплатеният й телефон иззвъня. Нанси бързо разкопча колана си и изскочи от колата, за да се отдалечи достатъчно от Мюлер.
— Уил!
— Лора е.
Звучеше ужасно развълнувано.
— Лора! Какво има?
— Току-що ми се обади Марк Шакълтън. Иска да се срещне с татко.
Уил се изкачваше, което беше добре, тъй като беше различно. Беше съсипан от борбата с хипнотизиращо равния терен и прекосяването на планините Сандия подобряваше настроението му. В Плейнфийлд, Индиана, успя да поспи шест часа в „Дейс Ин“, но това бе преди осемнайсет часа. Без нова почивка скоро можеше да задреме и да катастрофира.
Реши, че ще се обади на Нанси, като спре. Беше чул за убийството на Елдър по радиото и искаше да разбере дали тя не знае нещо повече. Случаят го подлудяваше, но и без това го дразнеха какви ли не неща, в това число и принудителното въздържание. Беше нервен и се майтапеше сам със себе си с глупав глас:
— Май имаш проблем с алкохола, Уили.
— Я си го начукай. Единственият ми проблем е, че не съм ударил едно.
— Приключих с изложението си.
— Вземи си изложението и си го заври в гъза.
Беше развълнуван и заради онова, което бе казал на Нанси вчера, историята с влюбването. Наистина ли го мислеше? Или умората и самотата говореха вместо него? А и Нанси наистина ли мислеше онова, което
Телефонът му иззвъня — може би по-рано от очакваното.
— Хей, радвам се, че се обаждаш.
— Къде си? — попита Нанси.
— В чудесния щат Ню Мексико. — В слушалката се чуваше шум от улично движение. — Навън ли си?
— На Бродуей. Петъчен трафик. Имам да ти казвам нещо, Уил.
— За Нелсън Елдър, нали? Чух по новините. Направо ме подлудява.
— Обадил се е на Лора.
Уил се обърка.
— Кой се е обадил?
— Марк Шакълтън.
Мълчание.
— Уил?
— Кучият син е звънял на дъщеря ми? — кипна Уил.
— Казал, че те е търсил на другите ти телефони. Оставала му само Лора. Иска да се срещнете.
— Може да се предаде където и да било.
— Уплашен е. Казал, че ти си единственият, на когото може да се довери.
— Намирам се на по-малко от хиляда километра от Вегас. Може да е сигурен, че ще му го начукам, задето се е обадил на Лора.
— Не е в Лас Вегас. А в Ел Ей.
— Господи, това са още петстотин километра. Какво друго е казал?
— Твърдял, че не е убивал никого.
— Да не повярваш. Друго?
— И че съжалявал.
