пленникът сега беше само една жива мишена. Младите мъже не бяха озлобени, а нетърпеливи и Разцепеният дъб смяташе, че все още има възможност да се спаси животът на пленника, след като суетността на младите хора бъде удовлетворена; разбира се, при условие, че той не пострада от деликатните упражнения, на които се готвеха да го подложат.
Първият момък, който излезе, за да започне изпитанието на бледоликия, се наричаше Гарвана, тъй като още не му се беше удал случай да си спечели по-достоен боен прякор. Той бе забележителен повече със своята самонадеяност, отколкото с умението и подвизите си и онези, които познаваха характера му, смятаха пленника изложен на голяма опасност, когато младият червенокож зае мястото си и вдигна томахавката. Но момъкът беше добродушен и в ума му не се криеше друга мисъл, освен да нанесе по-добър удар от всичките си другари.
Ловецът долови, че младият воин е още неопитен, по съветите, които му даваха по-старите хурони. Всъщност всички старейшини биха се възпротивили изобщо за излизането му на арената, ако не беше влиянието на баща му — възрастен и много заслужил воин, който сега се намираше в колибите на племето. Въпреки това външно нашият герой остана напълно спокоен. Беше успял да си втълпи, че часът му е ударил и че за него би било по-скоро милост, отколкото нещастие да падне поради неопитността, на първата ръка, която щеше да замахне насреща му.
След доста прицелване и ръкомахания, които обещаваха много повече, отколкото би могъл да стори, Гарванът хвърли томахавката. Оръжието се завъртя във въздуха, отсече парче от кората на дървото, за което бе вързан пленникът, на няколко сантиметра от бузата му, и се заби в един голям дъб на няколко метра зад него. Резултатът беше решително лош и общо недоволно ръмжене го съпроводи за голям срам на младия индианец.
От друга страна, се чу сдържан шепот на възхищение за твърдостта, с която пленникът беше издържал изпитанието. Главата беше единствената част от тялото му, която той можеше да мърда, и тя беше оставена свободна нарочно, та мъчителите да изпитват задоволството, а мъченият да понася срама, като се дърпа и се старае всячески да избягва ударите. Ловецът разби тия надежди със силната си воля, която караше тялото му да остане неподвижно като дървото, за което беше завързано. Той не се възползва дори от естествения и най-обикновен способ — да затвори очите си, защото най-твърдите и най-старите червени воини се отказваха с презрение от това при подобни обстоятелства.
Щом свърши с неуспешния си детински опит, Гарванът бе последван от Елена — воин на средна възраст, който беше особено сръчен в хвърлянето на томахавката и чиито действия зрителите очакваха, сигурни в успеха му. Този човек не беше добросърдечен като Гарвана и на драго сърце би принесъл пленника в жертва на силната си омраза към всички бледолики, ако нямаше по-голям интерес да покаже и този път своята изключителна сръчност с това оръжие.
Той зае мястото си спокойно и уверено, замахна само веднъж с малката брадва, пристъпи бързо напред и я хвърли. Ловецът видя как острото оръжие се приближава с шеметно въртене към него и сметна, че всичко е свършено. Но не беше докоснат. Наистина томахавката притисна главата, на пленника за дървото, като закачи с острието си част от косите му, и се заби дълбоко в меката кора.
Общ вик възвести задоволството на зрителите и Еленът изпита известно съчувствие към пленника, който благодарение на своите здрави нерви беше спомогнал за това явно доказателство на съвършеното му изкуство.
Еленът беше последван от Скачащия момък, който се озова в кръга със скок, сякаш бе куче или козел. Това беше един от онези пъргави младежи, чиито мускули изглеждат във вечно движение и които от превзетост или по навик не могат да се движат иначе. Но независимо от това той беше смел и сръчен и беше спечелил уважението на своите съплеменници с делата си по време на война и с успехите си при лов. И отдавна би получил много по-достойно име, ако един знатен французин не му беше дал на шега този прякор, който младият червенокож пазеше ревностно, защото го бе получил от Големия баща отвъд Голямото солено езеро.
Скачащият момък направи няколко скока пред пленника, заплашвайки го с томахавката ту от едната, ту от другата страна и накрая пак право насреща му, с напразната надежда, че с тази заплашителна демонстрация ще изтръгне от него някакъв признак на страх.
Най-накрая това фокусничество изчерпи търпението на Ловеца и той заговори за пръв път, откак истинското изпитание бе започнало.
— Хвърляй, хурон! — извика той. — Нима твоята томахавка забрави каква е задачата й? Какво си се разскачал като младо сърне, което иска да покаже на майка си колко добре умее да скача? Ти си вече възрастен воин и също такъв възрастен воин е застанал срещу теб и гледа как глупаво се кривиш. Хвърляй или и хуронските девойки ще се изсмеят в очите ти!
Макар да не бяха изречени с намерение да предизвикат подобен резултат, последните думи разяриха „Скачащия“ воин. Същата нервност, която го правеше толкова подвижен, сега не му позволи да подтисне чувствата си и думите едва бяха изговорени, когато томахавката напусна ръката на индианеца. Но не бе хвърлена с добро намерение, а с жестоката решителност да убие. Може би опасността щеше да бъде още по-голяма, ако намерението не бе толкова смъртоносно. Но в голямата си ярост червенокожият не се беше прицелил добре и оръжието мина на косъм от бузата на пленника, като леко поряза рамото му.
За пръв път не бе действано с цел само да се сплаши пленникът и да се покаже изкуство. Скачащият момък незабавно беше изведен от арената и смъмрен строго за своята несдържана прибързаност, с която едва не провали всички надежди на хуроните.
След тоя гневлив червенокож неколцина други млади воини започнаха да хвърлят с подчертано хладнокръвие не само томахавки, но и ножове — много по-опасен опит. Но всички се показаха извънредно изкусни и пленникът остана невредим. Наистина Ловецът неведнъж бе одраскан, но нито веднъж не го засегнаха толкова сериозно, че пострадалото място да може да се нарече рана. Безстрашната твърдост, с която гледаше право в очите своите нападатели, особено при голямото оживление, с което тази част от мъчението завърши, му спечели пълното уважение на зрителите и когато вождовете обявиха, че пленникът е издържал добре изпитанието с ножове и томахавки, никой от групата, с изключение на Сумак и Скачащия момък, не изпитваше омраза към него. Двамата недоволници обаче бяха започнали вече да изливат с яростни думи гнева си и макар засега това да ставаше само между тях, съществуваше опасността, че много скоро те ще успеят да възбудят и други между присъстващите и да ги докарат до демонското състояние, тъй характерно за червенокожите при подобни сцени.
Сега Разцепеният дъб извести на хората си, че бледоликият се е оказал мъж и макар да е живял между делауерите, не се е оставил да стане жена като тях. След това вождът поиска да узнае дали хуроните желаят мъчението да се продължи. Но дори и на най-кротките жени досегашното изпитание бе доставило твърде голямо удоволствие и никой не мислеше да се откаже от тъй многообещаващото зрелище. Ето защо всички в един глас се обявиха за продължаване на мъчението.
Хитрият главатар, който изпитваше толкова силно желание да приеме прочутия ловец в своето племе, колкото един европейски министър да изобрети нов и полезен начин за облагане с данъци, търсеше някакво приемливо средство, за да спре мъчението навреме. Защото знаеше много добре, че щом позволи да се разпалят още повече жестоките страсти на мъчителите, сетне би било по-лесно да спре водите на големите езера в родния си край, отколкото да се опитва да попречи на воините си в кървавото им дело. Ето защо той повика при себе си четирима-петима от най-добрите си стрелци и им заповяда да подложат пленника на изпитание с пушки, като същевременно ги предупреди, че трябва да оправдаят оказаното им доверие, като внимават много добре как ще покажат изкуството си.
Щом видя, че избраните воини пристъпват в кръга със заредени оръжия, Ловецът почувства такова облекчение, каквото нещастникът, агонизирал дълго в лапите на някоя болест, изпитва при сигурното приближаване на смъртта. Всяка най-малка грешка, допусната при прицела с опасното оръжие, би била съдбоносна, тъй като улучването на главата щеше да донесе неминуема смърт.
При това мъчение с пушки не бе позволено дори онова малко отклонение, дадено от Геслер на Вилхелм Тел с помощта на ябълката. Най-голямото отклонение, което можеха да си позволят в дадения случай опитните стрелци, бе куршумите им да минават на косъм от целта. Често при този вид мъчение жертвите загиваха, прострелвани посред главите си от твърде жадните за слава, но неопитни ръце, а понякога се случваше и така, че раздразнени от смелостта и подигравките на пленника, в миг на необуздана ярост мъчителите причиняваха смъртта му нарочно.
