Може би през целия ден положението на Ловеца не беше толкова критично и дори наполовина мъчително, както в този миг. Две или три минути той лежа съвършено неподвижен, като се уповаваше единствено на слуха си, уверен, че шумът във водата на езерото, ако някой се опита да доближи лодката с плуване, сигурно ще стигне до ушите му. Веднъж-дваж му се стори, че чува плискането на вода от предпазливите движения на някаква ръка, но после схвана, че това е ромонът в крайбрежните камъни, защото подобно на океана тези малки езера рядко са съвършено спокойни и почти винаги по бреговете им има слабо вълнение.
Изведнъж виковете секнаха и наоколо се въдвори толкова пълна тишина, сякаш всичко беше лишено от живот. По това време лодката се беше отдалечила дотолкова, че Ловецът, който лежеше по гръб, виждаше пред себе си само чисто синьо пространство и няколко от онези светли лъчи, които се дължат на слънчевото великолепие.
Тази неизвестност не можеше да продължава дълго. Младият човек знаеше много добре, че пълната тишина не предвещава добро, тъй като индианците мълчат само когато се готвят за удар — с това напомнят пълзенето на пантерата преди скок. Той извади ножа си и се приготви да пробие дупка в борда на лодката, за да може да погледне оттам към брега, но спря изплашен, че с това свое действие ще се издаде и ще посочи на своите неприятели накъде да изпращат куршумите си.
В този миг се разнесе пушечен изстрел и куршумът проби двете страни на лодката само на осемнадесет инча от мястото, дето се намираше главата му. Положението беше опасно, но нашият герой току-що бе преживял много по-опасни положения, за да се уплаши. Той полежа така още половин минута, а след това съзря, че към неговия хоризонт се приближава бавно върхът на дъб.
Неспособен да си обясни това обстоятелство, Ловецът не можа да се сдържи повече. И като се протегна крайно предпазливо, доближи око до дупката, пробита от куршума, откъдето за щастие полуостровът можеше да се наблюдава много добре.
Тласкана от едно от онези незначителни течения, които често решават съдбата на хората, лодката се беше отклонила в южна посока и бавно се движеше към долния край на езерото. За щастие Ловецът я беше блъснал достатъчно силно и преди да се отклони нататък, тя беше оставила зад себе си полуострова, иначе неминуемо щеше да се удари в брега. Сега тя плуваше достатъчно близо до сушата, за да може в обзора на младия човек да влязат върховете на две-три дървета. Разстоянието не беше повече от сто стъпки, но за щастие се появи лек югозападен ветрец и бавно започна да отдалечава леката лодка от брега.
Сега Ловецът почувства крайна необходимост да приложи някакъв способ, за да се отдалечи още повече от враговете си и по възможност да извести на своите приятели за положението, в което се намираше. Второто беше много мъчно поради голямото разстояние, а първото — наложително поради близостта на полуострова.
Както обикновено при такива плавателни съдове, на всеки край на лодката бе поставен по голям объл камък. Тези камъни служеха едновременно за седалка и за баласт. Единият от тях се намираше до краката на беглеца. Той успя да го достигне с крака и да го премести дотолкова, че да го хване с ръце, а след това го претърколи на другия край при носа, където двата камъка трябваше да поддържат равновесието на леката лодка, докато самият той измести тялото си колкото бе възможно по-назад.
Преди да напусне брега и веднага, щом забеляза, че липсват греблата, Ловецът бе хвърлил в лодката сух клон и сега можеше да го стигне с ръце. Като свали шапката си, той я постави на края на клона и я подаде съвсем малко над ръба на лодката, колкото можеше по-далеч от себе си. Само миг след прилагането на тази хитрост младият човек можа да се увери колко много беше подценил качествата на своите неприятели. В отговор на тази толкова плоска и обикновена маневра един куршум мина точно през насрещната страна на лодката и одраска кожата му. Той смъкна шапката и миг след това я вдигна пак — този път над главата си като щит. Но навярно втората хитрост не бе забелязана или пък — което е по- вероятно — хуроните, сигурни, че ще успеят да заловят наново пленника си, искаха да го оставят жив.
Ловецът полежа неподвижно още няколко минути, приближи окото си до една от дупките, пробити от куршуми. И се зарадва много, когато видя, че постепенно се отдалечава от брега. Когато погледна нагоре, върховете на дърветата бяха изчезнали. Но скоро забеляза как лодката бавно се извръща така, че можеше да вижда през своите наблюдателници само двата края на езерото.
Сега той си спомни за клона, който беше извит и му даваше възможност да гребе, без да се надига в лодката. Опитът успя по-добре, отколкото дори се беше надявал, макар че с голяма мъка му се удаваше да поддържа права посока.
Че новата му маневра бе забелязана веднага, стана явно от глъчката, която се вдигна от брега и един куршум проби задния край на лодката, прекоси цялата и дължина и като изсвири между ръцете на нашия герой, излезе през носа. Това даде на беглеца да разбере, че се отдалечава със значителна бързина, и го накара още повече да увеличи усилията си. Но тъкмо когато натискаше още повече клона, друг оловен пратеник от полуострова пречупи пръта вън от лодката и изведнъж го лиши от греблото му. Все пак, успокоен от това, че гласовете все повече и повече се отдалечаваха, Ловецът реши да предостави съдбата си на течението, докато разбере, че се намира извън обсега на куршумите.
Всичко това силно опъна нервите му, но представляваше единствената добра възможност, на която можеше да разчита и младият човек се ободри и реши да я използва, особено когато почувства върху лицето си лъх от вятъра — доказателство, че сега се беше засилил.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Плачът на майки, на сираци клети,
нашествениците не ще възпре,
тъй както бурите не спират от столетия
пиратите сред ширното море.
Със алчни и безсъвестни стремежи
те шествуват сред кръв и сред грабежи.
Ловецът беше прекарал вече около двадесет минути в кануто и започна нетърпеливо да очаква знак за подкрепа от своите приятели. Положението на лодката все още не му позволяваше да вижда в друга посока освен към горния или долния край на езерото, така че „замъкът“ оставаше скрит за него. Пълната тишина също тъй го безпокоеше, защото не знаеше дали да я отдаде на нарасналото разстояние между него и индианците, или на някоя нова хитрост. Най-сетне, измъчен от безплодни наблюдения, младият човек легна отново по гръб, затвори очи и с примирение зачака резултата. Щом диваците можеха да сдържат тъй добре жаждата за отмъщение и той реши да прояви спокойствие и да предостави съдбата си на водните течения и ветровете.
Бяха изминали може би още десет минути при такова мълчание от двете страни, когато на Ловеца се стори, че чува слаб шум от някакво търкане в дъното на лодката. Той отвори очи в очакване да види от водата да се подава лицето или ръката на някой индианец, но вместо това съзря свод от листа, надвиснал точно над главата му.
Първото нещо, което забеляза пред себе си, когато скочи на крака, беше самият Разцепен дъб, който беше способствал на бавното приближаване на лодката само дотолкова, че я беше притеглил към полуострова, когато шумът от търкането на дъното в крайбрежния пясък беше разтревожил нашия герой. Промяната в посоката на лодката се дължеше единствено на неспокойните ветрове и някои водовъртежи.
— Ела — каза хуронът, като със спокойно движение даде заповед на пленника да слезе на сушата. — Моят млад приятел се разхожда с лодката и се измори; той ще забрави как се бяга, освен ако не употреби пак краката си.
— Ти спечели, хурон — отвърна Ловецът, слезе, спокойно от лодката и последва покорно вожда до поляната сред полуострова. — Природата ви помогна неочаквано. Аз съм отново ваш пленник и, надявам се,
