насреща им и съвсем не беше далеч, „замъкът“ лесно можеше да се наблюдава при дневна светлина. И понеже се смяташе, че сега негови обитатели са само Хари, делауерът и двете девойки, нямаше опасност те да избягат незабелязани. Голям сал с бруствер от греди бе построен и в пълна готовност да се използва според случая срещу „ковчега“ или „замъка“ веднага, щом съдбата на Ловеца бъде решена, тъй като старейшините на групата смятаха, че вече става опасно да забавят оттеглянето си в Канада повече от следната нощ. Накратко, мингосите чакаха само това събитие, за да доведат нещата до развръзка, и се готвеха след това да потеглят към далечните води на Онтарио.
Обстановката, сред която се намери сега Ловецът, беше наистина внушителна. Всички по-стари воини седяха на стъблото на едно паднало дърво и с тържествено достойнство чакаха приближаването на горския скитник. Отдясно стояха въоръжените млади мъже, докато лявата страна бе заета от жените и децата. По средата бе оставено доста широко пространство, над което се разпростираха надвесените клони, но където храстите, изсъхналите съчки и всички други пречки бяха грижливо почистени. Това празно пространство навярно беше използвано неведнъж от други индиански групи при престоя им край езерото, защото човек наистина би казал, че тук има поляна. Дори и по обед горските сводове хвърляха мрачните си сенки над мястото и единствено слънчевите лъчи, които едва се промъкваха през гъстия листак, смекчаваха тъмнината.
Двама вождове с почти еднакъв сан деляха примитивната власт, упражнявана над тези горски деца — нещо, което често се случва у племената и скитащите групи на първобитните хора. Наистина имаше още неколцина, които можеха да оспорват достойнството на вождове, но двамата, за които става дума, дотолкова превъзхождаха останалите, че постигнеха ли съгласие, никой не дръзваше да оспорва решението им, а ако не можеха да се разберат, всички се разколебаваха. Добро съвпадение, а и естествено беше, че влиянието на единия от вождовете се опираше на разума му, докато другият дължеше авторитета си изключително на физическите си качества. Единият беше старейшина, ненадминат в споровете, мъдър в съвета и предпазлив в действията си, докато великият му съперник беше храбър, прославен във войните, известен с жестокостта си, а колкото до умствените му способности, забележителен само със своята лукавост и владеене на военните хитрости.
Първият беше Разцепения дъб, когото вече представихме на читателите, а вторият се наричаше Пантерата. Както можеше да се очаква, името на войнствения вожд съответстваше на личните му качества, защото най-присъщите му черти бяха необуздаността, хитростта и предателството. Беше наречен така от французите и много се гордееше с това, защото в много неща индианецът е склонен да зачита по-голямата интелигентност на бледоликите.
Разцепеният дъб и Пантерата седяха един до друг и очакваха приближаването на своя пленник, когато обутият в мокасини крак на Ловеца стъпи на брега. Никой от тях не се помръдна и не проговори нито дума, докато младият човек не се намери в средата на поляната и не извести гласно за своето пристигане. Той стори това твърдо, но просто — нещо, в което се отразяваше целият му характер.
— Ето ме, мингоси — каза той на диалекта на делауерите — език, който повечето от присъстващите разбираха, — ето ме, а ето къде е и слънцето. Както единият е верен на законите на природата, тъй и другият доказа, че е верен на думата си. Аз съм ваш пленник; правете с мен, каквото желаете. Моите отношения с хората и с всичко земно са уредени.
При тези думи се изтръгна одобрителен шепот дори от устата на жените и за миг почти у всички преобладаваше силното желание да приемат в своето племе един толкова храбър мъж. Но имаше и такива, които не бяха съгласни с това, и по-важни от тях бяха Пантерата и сестра му, Сумак34, наречена така заради многото си деца. Тази жена беше вдовицата на Риса, за когото се знаеше, че е паднал убит от ръката на младия пленник.
Вродената жестокост пречеше на Пантерата да се примири, а разяждащото желание за мъст не позволяваше да се породят по-благородни чувства у жената. Но не беше така с Разцепения дъб. Този вожд се изправи, протегна любезно ръка на младия пленник и му изказа своите приветствия със спокойствие и достойнство, на което би завидял дори някой княз. И тъй като в тази група нямаше съперници по мъдрост и красноречие, той знаеше, че единствено негов дълг бе да отговори пръв на речта на бледоликия.
— Ти си честен, бледолик — каза ораторът на хуроните. — Хората ми са щастливи, че са пленили мъж, а не страхлива лисица. Сега те познаваме и ще се отнесем към теб като към храбрец. Ако си убил един от нашите воини и си помогнал в убиването на други, ти имаш свой собствен живот, който си готов да дадеш в замяна. Някои от моите млади хора мислеха, че кръвта на бледолик е твърде рядка и не ще посмее да потече под хуронските ножове. Ти искаш да ми покажеш, че не е така; твоето сърце е силно, както е могъщо и тялото ти. Истинско удоволствие е да заловиш такъв пленник. И ако воините ми кажат, че смъртта на Риса не бива да бъде забравена, че той не може да пътува сам към страната на духовете и че врагът му трябва да се изпрати след него, за да го настигне, те ще си спомнят също така, че той падна от ръката на храбрец, и ще те изпратят след него с такива знаци на приятелство, които няма да го карат да се срамува от твоето присъствие. Аз свърших. Ти знаеш какво означават думите ми.
— Вярно, минго — отвърна искрено Ловецът. — Смея да кажа, че вашият воин, Риса, беше смел, храбър и достоен за приятелството и уважението ви, но не се чувствам недостоен да бъда наред с него, и то без каквито и да било препоръки от вас. Но както и да е, аз съм тук, готов да получа присъдата на вашия съвет, ако, разбира се, съдбата ми не е била решена още преди да се завърна при вас.
— Старейшините на моето племе не биха се съветвали за един бледолик, докато не го видят изправен пред себе си — отвърна Разцепеният дъб и хвърли наоколо малко ироничен поглед, — те казват, че би било все едно да се свика съвет заради ветровете, които отиват, където желаят, и се връщат, когато поискат. Имаше един глас, който говори в твоя полза, Ловецо, но той беше сам, както песента на славейчето, когато другарката му е грабната от ноктите на сокола.
— Благодаря на този глас, който и да е бил той, минго, и ще кажа, че той е бил толкова прав, колкото останалите — криви. За честния бледолик отпускът е толкова свят, колкото и за червенокожия, а дори и да не беше така, никога не бих опетнил името на делауерите, сред които, може да се каже, получих своето възпитание. Но няма полза от думи, те водят до самохвалство. Ето ме тук; правете с мен каквото искате.
Разцепеният дъб махна с ръка в знак на съгласие, а след това между двамата главатари се поведе кратък разговор. Щом той завърши, трима или четирима от младите мъже се отделиха от въоръжената група и изчезнаха. След това на бледоликия бе даден знак, че е свободен да се разхожда където иска из полуострова, докато съветът реши съдбата му. Обаче това доверие беше само привидно, защото споменатите вече млади хора бяха преградили пътя от полуострова към сушата, а да се избяга от друго място бе абсолютно невъзможно. Дори и лодката беше преместена отвъд тази линия на часовите и скрита на сигурно място. Предпазните мерки бяха взети не поради липса на доверие, а поради обстоятелството, че пленникът бе изпълнил обещанието си с всичките условия и сега вече бягството му от неприятелите би се сметнало като достоен подвиг. В подобни случаи индианците правеха толкова тънко разграничение, че често даваха възможност на своите жертви да избягат от мъченията, защото с право смятаха, че залавянето или надхитряването на побягнал пленник, който полага всички усилия да опаси живота си, заслужава същата почит, каквато се следва и на човека, успял да надхитри засилената бдителност.
Самият Ловец също тъй добре знаеше и помнеше своите права и възможности и ако би му се представил удобен случай за бягство, не би се поколебал нито миг да го използва. Но положението му изглеждаше отчаяно. Той знаеше за поставените часови, а също и това, колко мъчно бе да си пробие път през тяхната линия невъоръжен човек. В езерото не можеше да се дири спасение, защото с лодката враговете му щяха да го настигнат много лесно. Инак за него не би представлявало никаква трудност да доплува до „замъка“.
Докато се разхождаше тъй из полуострова, той го огледа най-подробно, за да види не би ли могъл да се скрие някъде, но полуостровът бе открит, малък, а и стотиците зорки погледи, вперени в него, макар че всички се правеха, че не го виждат, не допускаха подобно начинание. Страхът и позорът от неуспех не оказваха влияние върху Ловеца, който смяташе дори за чест да разсъждава и чувства като бял вместо като червенокож и който смяташе за свой дълг да стори всичко, за да спаси живота си, щом то бе по силите му и не бе против неговите принципи. Но все пак той се колебаеше, защото същевременно схващаше, че преди да предприеме нещо, трябва да види някакви изгледи за успех.
През това време работата в лагера продължаваше привидно редовния си ход. Главатарите се съветваха
