бъдат момък и девойка. Ето какво — една девойка на твоите години, която няма нито баща, нито майка и живее сред горския пущинак, посещаван само от ловци и трапери, трябва да се пази много, защото могат да я сполетят злини, за които не е и сънувала.
— Какао зло може да очаква човек от ближния? — отвърна простодушно Хети.
— Ах, остави всичко това, девойко, и ми отговори само на един въпрос: смяташ ли, че имаш достатъчно разум, за да станеш съпруга и майка?
— Това не е подходящ въпрос към млада жена, Ловецо, и няма да отговоря на него — отвърна с укор девойката. — Ако имаш да ми кажеш нещо за Хари, ще те изслушам, но не бива да говориш лошо за него. Той не е тук и не е хубаво да се говорят лоши неща за отсъстващите.
— Твоята майка ти е дала толкова добри съвети, че вече не ме е страх за тебе тъй, както преди, девойко. Но при все това за едно момиче, останало без родители, с твоето състояние на ума и все пак с привлекателен вид винаги съществува опасност в този край без закони. Не ще кажа нищо против Хари. Той, общо взето, не е лош човек, но трябва да знаеш едно нещо, което може би не е съвсем приятно да ти се каже. Марч обича твърде много сестра ти Джудит.
— Е, какво от това? Всеки се възхищава от Джудит. Тя е толкова хубава и Хари неведнъж ми е казвал, че много иска да се ожени за нея. Но това никога няма да стане, защото Джудит не харесва Хари. Тя обича другиго и бълнува за него насън. Но няма смисъл да ме питаш кой е той, защото всички съкровища на земята не биха ме изкушили да издам неговото име.
— Разбира се. Аз и не искам да ми го казваш, Хети. Не би било кой знае каква полза за един умиращ човек да го научи. Нито главата, нито сърцето са отговорни за това, което езикът казва, когато умът е заспал.
— Бих искала да знам защо Джудит говори толкова много насън за офицери, за честни сърца и лъжливи езици, но предполагам, че няма да ми каже, защото съм слабоумна. Не е ли странно, Ловецо, че Джудит не харесва Хари — най-смелият момък, който някога е идвал край езерото и който е красив колкото самата нея?
— Ах, нещастна Хети, няма смисъл да се говори на хора, които не разбират, ето защо няма да ти кажа нищо повече, макар мислите ми да тежат. Раздвижи отново греблото, девойко, и насочи лодката към брега, защото слънцето се е издигнало и отпускът ми е почти към края си.
Лодката се плъзна напред и се насочи към онзи полуостров, където Ловецът знаеше добре, че го очакваха неговите неприятели; беше започнал да се опасява, че ще закъснее и не ще удържи дадената си дума. Като забеляза нетърпението му, макар и да не схващаше съвсем ясно причината, Хети удвои своите усилия и много скоро стана напълно ясно, че ще пристигнат навреме. Тогава, но едва тогава младият човек забави гребането. А Хети отново почна да бъбри наивно и доверчиво: не беше изречено нищо, което заслужава да се спомене.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Ти се потруди, смърт, и все пак не успя
да свършиш свойта работа до края —
пред адските врати е струпана тълпа
от грешници, прокудени в безкрая,
те нямат вече дом и със живота драг
са се простили, клетите, и чакат,
за да ги преведеш през тайнствения праг
във царството на мъките и мрака.
Всеки, свикнал да наблюдава небесните светила, би забелязал, че на слънцето трябваха само две или три минути, за да се издигне до зенита, когато Ловецът слезе на полуострова срещу „замъка“, където хуроните бяха разположили сега своя лагер. Мястото приличаше на вече описаното, с това изключение, че почвата тук не беше толкова равна и имаше по-малко дървета. И точно поради тези две обстоятелства беше по-подходяща за целта. Пространството под най-долните клони на дърветата приличаше на поляна сред гъста гора. Поради доброто й разположение и близкия извор тя често биваше използувана от червенокожи и ловци и на местата, където бяха палени огньове, бе порасла трева, образуваща тук-там полянки — твърде необичайно украшение на девствените гори. И крайбрежната ивица не беше обрасла с храсти, както на много други места по брега. Още с пристигането на сушата тук погледът проникваше в гората и можеше да наблюдава почти целия, полуостров.
Ако за индианския воин е въпрос на чест да удържи своята дума, когато е обещал да се върне и да посрещне смъртта си в уречения час, също такъв въпрос на достойнство е той да не проявява женска нетърпеливост и да се яви в определения миг колкото е възможно по-точно. Добре беше да не се прекалява с благоволението на неприятеля, но още по-добре — да се използва то до минутка. Нещо от тоя драматичен стремеж към ефекти се примесва към повечето от сериозните обичаи на първите жители на Америка и без съмнение и у тях се основава на същия естествен принцип, както и у по-изтънчените и образовани хора. Всички ние обичаме чудните и необичайни неща и когато са съпроводени от рицарско самопожертвование и на първо място изпъква строгото съблюдаване на честта, те стават двойно по-привлекателни за възхищението ни.
Колкото до Ловеца, въпреки че с гордост изтъкваше бялата си кръв и често се отклоняваше от нравите на червенокожите, понякога той се увличаше несъзнателно в техните обичаи и още по-често в чувствата, тъй като беше свикнал с преценките и вкусовете им. В случая той не желаеше да прояви трескава привързаност с твърде преждевременно завръщане, защото това би било мълчаливо признание, че срокът, поискан от него, е бил по-продължителен от необходимия; от друга страна обаче, ако се беше сетил, той би ускорил малко движенията си, за да избегне драматичното завръщане точно в мига, определен като краен срок за отсъствието му. Но случайността осуети последното, защото, когато кракът на младия човек стъпи на полуострова и той се отправи с твърди крачки към групата главатари, които се бяха разположили с достойнство на едно паднало дърво, най-старият от тях отправи поглед нагоре към една пролука сред клоните на дърветата и посочи на другарите си удивителния факт, че слънцето тъкмо навлиза в пространството, известно като негов зенит.
Общо, но тихо възклицание на изненада и възхищение се изтръгна от устата на всички и суровите воини се спогледаха, едни със завист и разочарование, други смаяни от точността на своята жертва, а трети обладани от по-благородни и благосклонни чувства.
Американските индианци винаги ценяха най-много моралните си победи и при мъчение стенанията и писъците на пленника им се струваха по-важни, отколкото неговия скалп, а самия трофей — по-ценен, отколкото живота му. Ето защо у тях не се смяташе за славно да убиеш и да не донесеш доказателство за победата си. Тия груби и диви горски жители, също като своите изтънчени и образовани братя от дворците и военните лагери, имаха определени показатели по въпросите на честта, справедливостта и разума.
Не всички хурони бяха проявили единодушие в предвижданията си относно завръщането на пленника. Повечето от тях наистина не бяха очаквали, че е възможно един бледолик да се завърне доброволно и да понесе твърде добре известните страдания при индианско мъчение. Но неколцина от по-възрастните очакваха, че човекът, който се бе показал тъй необичайно хладнокръвен, храбър и честен, ще прояви благородство и сега. Всъщност ирокезите бяха взели решение да пуснат пленника не толкова защото смятаха, че обещанието ще бъде изпълнено, а защото се надяваха, че ще могат да опозорят делауерите чрез постъпката на човек, отрасъл сред тях. Естествено, те хиляди пъти биха предпочели Чингачгук да е техен пленник и да се окаже такъв подлец, но и бледоликата издънка на омразните им врагове подхождаше за целите и намеренията им срещу древното племе. За триумфа си по случай незавръщането на Ловеца в определения час бяха свикали дори всички свои воини и съгледвачи и цялата група — мъже, жени и деца — сега бе събрана на малкия полуостров, за да присъства на очакваната сцена. Тъй като се намираше точно
