това дърво вече се бяха появили не по-малко от шестима индианци, а други стояха под него, готови да ги последват веднага, щам се освободеше място. Всички очевидно се готвеха да изтичат по стъблото и да скочат върху покрива на „ковчега“, когато той минава отдолу. И това нямаше да бъде трудно, защото наклоненото дърво позволяваше лесно изкачване на него, съседните клони представляваха удобна опора за ръцете, а разстоянието за скока бе твърде незначително, за да бъде опасно. Когато Ловецът забеляза тази група, тя тъкмо се беше показала из гъсталака, за да почне катеренето си по долната, най-трудна за преодоляване част на стъблото; познавайки отлично индианските обичаи, той тутакси схвана, че те бяха в бойни цветове и от враждебно племе.
— Дърпай, Хари! — извика той. — Дърпай, за да спасиш живота си! Дърпай, ако обичаш Джудит Хътър! Дърпай, дърпай!
Този вик беше отправен към човек, за когото младият мъж знаеше, че притежава силата на гигант. Толкова тревожно прозвуча този призив, че и Хътър, и Марч почувстваха цялата му сериозност и едновременно — в най-критичния момент — задърпаха въжето с всички сили. Салът удвои скоростта си, сякаш, плъзгайки се под дървото, съзнаваше сам опасността, надвиснала над него.
Щом забелязаха, че са открити, индианците нададоха страхотния си боен вик и като се спуснаха напред по стъблото, почнаха ожесточено да скачат върху плячката, която бяха смятали вече за вързана в кърпа. На дървото имаше шестима и всички направиха опит. И всички с изключение на своя предводител паднаха във водата, по-близо или по-далеч от „ковчега“, в зависимост от момента, в който бяха скочили.
Вождът, който беше заел опасния пост предварително, се намираше в по-благоприятно положение от останалите и успя да попадне на задната част на сала. Но височината се оказа по-голяма, отколкото бе предположил и той се намери долу леко зашеметен, като за миг остана полуприведен и объркан. В тази секунда от кабината изскочи Джудит; вълнението, предизвикано от смелата й постъпка, увеличаваше красотата й — страните й бяха поруменели. Напрегнала всички сили, тя блъсна неканения гост от края на сала и той падна надолу с главата в реката.
Само миг след този подвиг в нея отново заговори жената. Джудит погледна зад кърмата, за да се увери какво беше станало с индианеца, и изражението на очите й се смекчи, после страните й се изчервиха от смесеното чувство на срам и изненада от собствената й смелост; а след това почна да се смее така, както само тя умееше — весело и сладко.
Всичко това трая не повече от минута — сетне ръцете на Ловеца я обхванаха през кръста и я издърпаха бързо на сигурно място в кабината.
Това оттегляне стана тъкмо навреме. Само миг след като двамата се намериха в безопасност, гората се изпълни с крясъци и в гредите почнаха да се удрят куршуми.
Тъй като през цялото време се бе движил извънредно бързо, „ковчегът“ вече се намираше извън опасността да бъде преследван и щом премина първият им изблик на гняв, червенокожите престанаха да стрелят, разбрали, че хвърлят напразно мунициите си.
Когато салът достигна своята котва, Хътър я изтегли така, че да не намали бързината; и понеже от този миг нататък „ковчегът“ излезе извън влиянието на речното течение, салът продължи да се движи бързо напред, докато навлезе доста в езерото, макар все още да бе твърде близо до сушата и в обсега на вражите куршуми.
Хътър и Марч взеха две малки гребла и под прикритието на кабината скоро откараха „ковчега“ достатъчно далеч от брега, та враговете им да не се изкушават да предприемат още опити да им навредят.
ГЛАВА ПЕТА
Ранената сърничка плаче… Остави я!
А здравата избяга — прав й път?
Открай е тъй и няма оправия —
едни се излежават, други бдят!
При носа на сала се състоя още едно съвещание, на което присъстваха и Джудит и Хети. Тъй като сега вече никаква опасност не можеше да ги връхлети незабелязано, прякото безпокойство беше отстъпило място на загрижеността от съзнанието, че по бреговете има значителни неприятелски сили и че тия врагове без съмнение ще използват всички възможни средства за тяхното унищожение. Естествено, Хътър чувстваше това най-дълбоко, тъй като дъщерите му по навик се осланяха на него, пък и знаеха твърде малко, за да преценят трезво всички опасности, които ги чакаха; колкото за двамата мъже, те можеха да го напуснат във всеки миг, който сметнеха за удобен.
Още от първата забележка на стареца пролича, че той си дава сметка за последното обстоятелство, и проницателният наблюдател би доловил голямата му тревога тъкмо от това.
— Ние имаме голямо преимущество над ирокезите или които и да са неприятелите ни — каза той. — Защото се намираме на вода. Зная къде са скрити всички лодки край езерото и тъй като твоята е вече тук, Хари, на сушата остават само още три, а те са тъй добре прибрани в хралупи, че не вярвам индианците да успеят да ги намерят, колкото и да ги търсят.
— Не бива да се твърди такова нещо… Никой не може да бъде положителен — намеси се Ловецът. — Едва ли и кучето следва дирята толкова уверено, колкото червенокожият, щом се надява, че от това ще има някаква облага. Посочи само на тези негодници скалпове или плячка, или слава — тоест онова, което според техните схващания е слава — и надали някое кухо стъбло ще смогне да скрие от очите им лодка.
— Прав си, Ловецо! — извика Хенри Марч. — По тези въпроси та си безпогрешен и аз се радвам, че моята лодчица е на сигурно място тук, непосредствено до нас. Смятам, че ако имат сериозно намерение да те опушат като лисица в дупката, стари Том, до утре вечер те ще пипнат останалите лодки. Ето защо няма да е зле да поразвъртим греблата и да им попречим.
Хътър не отговори веднага. Цяла минута той мълча и оглежда небето, езерото и пояса от гори, плътно обгърнал водната площ — взираше се изпитателно, сякаш се стараеше да разбере какво предвещават. Но не откри тревожни предзнаменования. Безкрайните гори тънеха в дълбокия покой на природата. Небето беше ясно, все още осветено от лъчите на залязващото слънце, а езерото изглеждаше още по-приветливо и по-тихо, отколкото през целия изтекъл ден. Картината бе съвсем успокояваща, тя беше в състояние да умиротвори и най-силните чувства. Но доколко оказа такова въздействие върху групата мъже на „ковчега“, ще се види от по-нататъшния ни разказ.
— Джудит! — извика баща й, след като свърши с внимателния, но бърз оглед на всички тия признаци. — Вече се мръква. Приготви за нашите приятели да хапнат нещо! Те трябва да са огладнели от продължителното пътуване. Вземи и сестра си да ти помогне. Искам да поговоря малко с вас, приятели — продължи той веднага, щом дъщерите му се отдалечиха достатъчно, за да не го чуят, — а не желаех момичетата да присъстват. Виждате положението ми. Бих искал да чуя какво според вас е най-добре да се стори. Моята колиба е изгаряна досега три пъти, но тогава се намираше на брега и откак построих „замъка“ и пуснах във водата „ковчега“, се чувствах в пълна безопасност. Но по-раншните нещастия се случиха с мен в мирно време и не бяха нищо повече от злополуки, каквито човек трябва да очаква в гората. Сега обаче работата изглежда сериозна и много ще се успокоя, ако чуя какво мислите.
— Според мен, стари Томе, ти, а заедно с теб колибите, капаните и целият ти имот сте в отчаяно положение — отвърна деловият Хари, който не намираше смисъл да крие мнението си. — Доколкото мога да преценя, днес те не струват и половината от онова, което са стрували вчера. И аз не бих дал за тях повече, дори ако би ми предложил да заплатя с кожи.
— А освен това имам и деца! — продължи бащата и подхвърли този намек така, че и най-безучастният наблюдател трудно би преценил дали думите му бяха уловка, или пък израз на бащинска загриженост. — Аз имам дъщери, както сам знаеш, Хари, и макар да съм техен баща, мога да кажа: те са добри момичета.
— Много неща може да каже човек, мастър Хътър, особено когато времето и обстоятелствата го
