жени.
— Но ловците никога не се боядисват с бойни цветове — забеляза младият им събеседник. — Видях мингосите и зная, че са тръгнали на лов за хора, а не за бобри или елени.
— Ето ти на, стари приятелю — каза Хари, — колкото за зоркото око, аз се уповавам напълно на младия човек и му вярвам толкова, колкото вярвам и на най-стария поселник в Колонията. Щом казва, че са били боядисани, значи е било така.
— В такъв случай срещнали са се ловджийска и военна група, защото сигурен съм, че с тях има жени. Куриерът мина оттук с тревожните вести само преди няколко дни. Възможно е някои воини да са били изпратени да приберат жените и децата и да нанесат един от първите удари.
— Тези думи са чиста истина! — извика Хари. — Сега вече всичко ти е ясно, стари Томе, и аз бих желал да чуя какво предлагаш да правим.
— Да спечелим наградата — отвърна старецът, като погледна своя събеседник хладно и мрачно. В погледа му обаче се четеше много повече безразсъдна алчност и безогледност, отколкото чувство на озлобление или жажда за мъст. — Щом при тях има жени, значи има и деца, а и големите, и малките притежават скалпове и Колонията плаща еднакво за всички.
— Позор за нея, ако постъпва така! — прекъсна го Ловецът.
— Вслушай се в гласа на разума, момчето ми, и не викай, преди да си разбрал нещо — отвърна невъзмутимият Хари. — Щом диваците скалпират своите приятели — делауерите, мохиканите или които и да са те, защо да не скалпираме и ние? Признавам, че ти и аз не бихме постъпили справедливо, ако отидехме в поселищата на белите и вземехме скалпове оттам, но съвсем иначе стоят нещата, когато става дума за индианци. Който взима скалпове, трябва и сам да е готов при случай да бъде скалпиран. „Както постъпват с тебе — тъй постъпвай!“ — това го знае цял свят. Ето то е нещо разумно!
— Ах, мастър Хари — прекъсна го отново звънливият глас на Джудит, — нима е разумно според вас да се твърди, че на злото трябва да се отвръща със зло?
— Аз никога не ще споря с теб, Джуди, защото ти ме побеждаваш с красотата, а не с разума си. Ето на, щом канадците плащат на своите индианци за скалпове, защо да не плащаме и ние…
— На нашите индианци! — възкликна девойката и се засмя весело. — Татко, татко, остави тия мисли и се вслушай в съвета на Ловеца, защото той има съвест, а за Хенри Марч не мога да ти кажа такова нещо.
Този път Хътър стана и като влезе в кабината, накара дъщерите си да се приберат в съседното помещение, после затвори двете врати и се върна. След това той и Хари продължиха разговора си; тъй като резултатът от всичко, което уговориха помежду си, ще се види в нашата повест, не е необходимо да го предаваме тук в подробности. За читателя обаче не ще бъде трудно да си представи високата нравственост, преобладаваща при това съвещание. Казано без заобикалки, тя бе оная нравственост, която под една или друга форма ръководи повече от делата на хората и главният принцип в която е, че едно зло оправдава друго зло. Техните врагове плащаха за скалпове и това беше достатъчно, за да оправдае Колонията, загдето отвръща със същото. Наистина тоя аргумент използваха и французите и тъкмо това — както Хари побърза да отбележи в отговор на едно от възраженията на Ловеца — доказвало правотата му, защото според нето едва ли враговете щели да прибягват към една и съща мярка, ако тя не била добра. Но нито Хътър, нито Хари бяха хора, склонни да се спират пред дреболии като правата на туземните жители — впрочем един от резултатите на враждебността е, че тя задушава съвестта, тъй като този е единственият начин за нейното успокояване. Дори и в най-мирни дни между индианците се водеше нещо като война, особено между племената от Канада, а в момента, когато беше обявена истинска война, тя се явяваше като средство за законно отмъщение за хиляди злодеяния — действителни и въображаеми. Така че в принципа за разплатата, от който Том и Хари искаха да се възползват, имаше както известна правдивост, тъй и доста самоуспокоение и двамата се позоваваха на тях, за да оспорят възраженията на своя събеседник.
— Трябва да биеш противника със собствените му оръжия, Ловецо! — извика Хари на своето грубо наречие и с присъщия си навик да разглежда категорично всички нравствени въпроси. — Ако неприятелят ти е жесток, ти трябва да бъдеш още по-жесток. Ако е смел, трябва да бъдеш още по-смел. Ето само така можеш да се оправиш и с християни, и с индианци. Вървиш ли по тоя път, най-бързо ще стигнеш, закъдето си тръгнал.
— Това противоречи на учението на моравските братя, според което за всеки човек трябва да се съди според вродените му дарби и разбиранията му. За индианеца — като за индианец, а за белия — като за бял. Някои от техните учители казват, че ако те ударят по едната буза, твой дълг е да извърнеш и другата и да изтърпиш още един удар, вместо да отмъщаваш, и от това аз разбирам…
— Достатъчно! — изкрещя Хари. — Не ми е необходимо повече, за да разбера колко струва едно учение! Я кажи сега, колко време ще бъде необходимо според тия правила, за да изриташ някого от единия до другия край на Колонията?
— Не ме разбирай криво, Марч — отвърна с достойнство младият ловец. — Единственото, което смятам аз, е, че да се постъпва тъй е най-добре, стига да е възможно. Отмъщението е присъщо на индианците, а прошката — на белите. Това е всичко. Прощавай, колкото се може повече — ето това е смисълът, и не отмъщавай винаги, когато можеш. Що се отнася до ритниците от единия до другия край на Колонията, мастър Хари — и докато продължаваше, обгарялото лице на Ловеца поруменя, — то беше казано ни в клин, ни в ръкав, защото никой не е възнамерявал и вероятно никой не би се занимавал с подобно нещо. Аз исках да кажа само едно: фактът, че червенокожите скалпират, не оправдава белите да вършат същото.
— Постъпвай с другите тъй, както те постъпват с теб, Ловецо. Пасторите все тая песен пеят.
— Не, Хари. Аз питах за това нещо моравските братя, и то съвсем не гласи така. „Постъпвай с другите тъй, както би искал те да постъпят с тебе“ — ето как гласи според техните думи истинското учение. А хората се ръководят от изопачаването. Моравските братя смятат, че всички колонии правят грешка, като предлагат награди за скалпове и че тия мерки не ще доведат до нищо добро. Повече от всичко друго те забраняват отмъстителността.
— По дяволите твоите моравски братя! — извика Хари и щракна с пръсти. — Те май приличат най-много на квакерите. И ако човек вярва всичко, което му разправят, тогава от милост не би посмял да одере дори и кожата на воден плъх. А къде се чуло и видяло да проявяваш милост към плъховете?
Презрителният тон на Хари предотврати какъвто и да било отговор; той и старецът почнаха отново да разискват своите планове — но вече по-тихо и по-сдушено. Съвещанието продължи до появата на Джудит, която поднесе проста, но вкусна вечеря.
Марч забеляза с известна изненада, че тя постави най-избраните късчета пред Ловеца и че с всички дребни, безмълвни любезности, които бе в състояние да окаже, проявяваше съвсем явно желанието си да му покаже, че го счита за почетен гост. Но свикнал на капризите и кокетството на хубавицата, той не се угрижи много от това откритие и започна да яде с апетит, несмущаван от никакви нравствени задръжки.
Един час по-късно всичко наоколо им се беше променило много. Наистина езерото все още беше спокойно и огледално гладко, но сега лекият полумрак на лятната вечер бе заменен от тъмнината на късния час и всичко сред мрачната рамка на гората почиваше в пълния покой на нощта.
Откъм гората не долиташе нито песен, нито вик, нито дори шепот. Стихнала тържествено, тя се беше спотаила по хълмовете, заобикалящи красивия воден басейн, и единственият шум, който можеше да се долови, бе равномерното потапяне на веслата, с които Ловецът и Хари лениво гребяха и насочваха „ковчега“ към „замъка“. Хътър се беше оттеглил на задния край на сала, за да управлява с кормилото, но като видя, че младите мъже гребат равномерно и умеят да поддържат и сами желаното направление, той изостави кормилото свободно във водата, седна на края на сала и запали лулата си.
Не бяха изминали и няколко минути, откакто старецът се бе разположил там, когато Хети се измъкна крадешком от кабината или „къщата“ — както наричаха обикновено тази част от сала — и се настани до краката му на малко столче, което донесе със себе си. Тъй като подобни постъпки съвсем не бяха необичайни за слабоумната девойка, старецът не й обърна особено внимание. Той само сложи нежно ръка на главата й, а момичето прие тая милост смирено и мълчаливо.
След като помълча така няколко минути, Хети започна да пее. Гласът й беше тих и треперещ, но звучеше сериозно и тържествено. Думите и мелодията бяха най-обикновени — химн, който тя беше научила от майка си, озвучен с една от ония непринудени мелодии, които допадат на всички и всякога, защото
