беше достатъчен, за да създаде най-дълбоки впечатления.
Както споменахме вече, това беше първото езеро, което Ловецът изобщо бе виждал. Дотогава той беше скитал само пое теченията на реките и малките потоци и никога пред очите му не се беше простирал тъй нашироко девственият лес, който толкова обичаше. Ала свикнал с живота в гората, той бе в състояние да си представи и всичките й скрити тайни, докато гледаше нейното покривало от листа. Освен това сега Ловецът за пръв път участваше в начинание, от изхода на което зависеше животът на хора. Често бе слушал в захлас легенди за войните по границата, но никога дотогава не се беше изправял лице с лице срещу неприятел.
Ето защо читателят лесно ще разбере какво напрегнато очакване беше обзело младия човек, докато седеше в самотната си лодка и се стараеше да долови и най-слабия звук, който би могъл да даде указание как се развиват събитията на брега. Дотам, докъдето можеше да се стигне с теорията, той бе съвършено подготвен, а самообладанието му — въпреки силното вълнение, породено от необичайността на положението — би правило чест дори на някой ветеран. От мястото, където се намираше лодката, не можеше да се види светлината, указваща съществуването на лагера, и Ловецът бе принуден да се уповава единствено на слуха си. Не проявяваше нетърпение, защото в суровата школа, която бе минал, на търпението се гледаше като на добродетел и особено се наблягаше за необходимостта от предпазливост при всяко прикрито нападение срещу индианците.
По едно време му се стори, че чува пукането на сух клон, ала очакването му бе тъй напрегнато, че бе възможно и да се е заблудил. Така се нижеше минута след минута, докато времето, което бе изтекло, откак бе оставил спътниците си, приближи час. Ловецът не знаеше да се радва ли, или да тъжи за това забавяне, защото, като показваше, че приятелите му се намират в безопасност, то предвещаваше заедно с това гибелта на слаби и невинни същества.
Трябва да беше изминал час и половина, откакто Ловецът и спътниците му се бяха разделили, когато до неговия слух достигна звук, който едновременно го изненада и изпълни със силно безпокойство. Трепетливият крясък на чапла се разнесе откъм отсрещната страна на езерото — очевидно недалеч от оттока. Никой, който познава шумовете около американските езера, не може да сбърка гласа, на тази птица. Пронизителен, треперещ, силен и твърде проточен, той наистина прилича на предупреждение. И често се чува и нощем — едно изключение от навиците на повечето от останалите пернати обитатели на горите, което именно подбуди Хари да го избере за свой сигнал.
Наистина двамата авантюристи бяха имали достатъчно време да стигнат по суша от полуострова, дето бяха слезли, дотам, откъдето се разнесе викът, но не бе вероятно да са тръгнали в тази посока. Ако лагерът беше напуснат, те щяха да извикат Ловеца до брега; в случай че там имаше хора, не съществуваха особени причини да го заобикалят, за да се качат на лодката толкова далече. Ако се отзовеше на сигнала и се отдалечеше от този бряг, животът на ония, които се уповаваха на него, можеше да бъде погубен; пренебрегнеше ли повика, приемайки, че е нададен наистина от птица, резултатите също тъй биха могли да се окажат гибелни, макар и по друга причина.
Тъй, изпълнен с нерешителност, Ловецът зачака, надявайки се, че крясъкът, престорен или естествен, скоро ще се повтори. И не се излъга. Изминали бяха само няколко минути, когато същият остър, предупредителен вик се разнесе пак откъм същия край на езерото. Този път младият мъж бе нащрек и слухът му не го излъга. При все че бе чувал често възхитителни подражания на тази птица и сам бе твърде изкусен в издаването на тия звуци, той бе напълно сигурен, че Хари — на чиито опити в тая насока бе присъствал — в никой случай не би могъл да подражава толкова съвършено и изкусно природата. Ето защо той реши да не обръща внимание на този крясък и да чака друг — по-несръчен и по-близък.
Тъкмо когато Ловецът взимаше това решение, сред пълната нощна тишина се разнесе толкова ужасяващ вик, че прогони от ума му всички спомени за тъжния крясък на чаплата. Това бе болезнен писък, нададен или от жена, или от толкова малко момче, та гласът му още не беше загрубял. Този вик не оставяше място за съмнение. Сърцераздирателен ужас, ако не и мъчителна агония, звучеше в него и страданието, което ги бе предизвикало, беше толкова внезапно, колкото и страшно.
Младият мъж пусна тръстиковото стъбло и потопи веслото във водата, без сам да знае какво да прави и накъде да насочи лодката. Но веднага след това неговата нерешителност изчезна. Съвършено ясно се чу трошене на клони, пукот на сухи съчки и шум от човешки стъпки. Тия звуци, изглежда, се приближаваха към водата, макар и в посока, диагонална на брега, и малко по на север от мястото, дето бе наредено на Ловеца да чака. Ръководен от тях, младият човек подкара лодката напред, без да се грижи много за това, че по тоя начин щеше да издаде присъствието си. Тъй стигна до една част от крайбрежието, където непосредствено до водата брегът бе достатъчно висок и твърде стръмен.
Явно беше, че през храстите и дърветата по горната част на този бряг си пробиваха път хора, тичайки успоредно с водата. Бегълците навярно търсеха удобно място, за да се спуснат. Тъкмо в този миг изгърмяха пет или шест пушки и както обикновено, отсрещните хълмове повториха силните изстрели с проточено гръмко ехо. Последваха един или два писъка, каквито се изтръгват и от устата на най-отчаяния смелчага при неочаквана болка и уплаха. После шумът сред храсталаците се поднови, но така, че явно личеше, че там се боричкат хора.
— Ах, плъзгав дяволе! — яростно и разочаровано изкрещя Хари. — Кожата му е намазана с масло! Не мога да го сграбча! На ти за твоята подлост!
Думите му бяха последвани от падането на нещо тежко сред по-ниските дървета, които кичеха брега, и на Ловеца се стори, че исполинският му приятел беше отхвърлил от себе си своя враг по този безцеремонен начин. Отново започна бягството и преследването и след това младият мъж видя как някаква човешка сянка стремглаво полетя надолу по склона и навлезе на няколко ярда във водата. В този критичен миг кануто беше достатъчно близко до мястото, за да може Ловецът да види това движение, придружено от силен шум. И понеже разбра, че ако ще взима приятелите си, това трябва да стане именно тук, Ловецът бързо подкара лодката напред, за да ги спаси. Веслото му не се бе потопило и два пъти във водата, когато гласът на Хари изпълни въздуха с проклятия и гигантът се изтърколи на тясната крайбрежна ивица буквално затрупан от врагове. Прострян и почти задушен от неприятелите си, силният граничен жител нададе своя крясък на чапла така, че ако обстоятелствата не бяха толкова ужасни, би предизвикал смях.
Човекът във водата, изглежда, изведнъж се разкая за своето бягство и се втурна към брега, за да помогне на приятеля си — там обаче беше посрещнат и незабавно повален от пет-шест нови преследвачи, които току-що бяха наскачали от склона.
— Пуснете ме, боядисани влечуги такива… пуснете ме! — извика Хари, твърде жестоко притиснат, за да държи сметка за изразите си. — Не ви ли стига, че сте ме стегнали като дърво за бичене, ами още ме душите?
Тези думи убедиха Ловеца, че приятелите му са пленени и че да слезе на сушата, значи да сподели тяхната съдба. Той се намираше вече на стотина стъпки от брега, когато няколко навременни удара с веслата не само спряха напредването му, но и го отдалечиха на шест или осем пъти по-голямо разстояние от враговете му. За негово щастие през време на преследването всички индианци бяха захвърлили пушките си, инак това оттегляне не би минало безнаказано, макар в разгара на схватката никой от тях да не бе забелязал кануто.
— Бягай по-далече от сушата, момче! — извика Хътър. — Сега ти си единствената опора на момичетата. Ще бъде необходима цялата ти предпазливост, за да избягаш от тия диваци. Бягай и дано случаят ти помага, както ти ще помагаш на децата ми!
Досега между Хътър и младия човек не бе съществувала особена симпатия, но телесната и душевна болка, която прозвуча в този вик, накара Ловеца да забрави недостатъците на стареца. Сега виждаше в него само страдащ баща и веднага реши да обещае, че вярно ще изпълни молбата му, и да удържи думата си.
— Успокойте се, мастър Хътър! — извика той. — Ще пазя и момичетата, и „замъка“. Неприятелят завладя брега, това не може да се отрече, но не е завладял още водата. Никой не знае какво е писано да се случи с нас, но ако добрата воля може да помогне на вас и вашите дъщери, разчитайте напълно на мен.
— Ех, Ловецо — отвърна Хари с гръмовития си глас, който обаче бе загубил част от своята сърцатост. — Ех, Ловецо, намеренията ти са добри, но какво можеш да сториш? Ти не представляваш нищо особено и в най-благоприятно време, нима може да се очаква, че ще сториш чудо при най-неблагоприятното! Ако на
