Тласканото от вятъра кану не се ръководеше от подобни разумни съображения — то продължи предишния си път и се блъсна в малка подводна скала на три-четири ярда от брега. Точно в този миг Ловецът се изравни с полуострова и насочи носа на собствената си лодка към сушата — най-напред обаче развърза въжето на тази, която теглеше, за да не пречи на движенията му. Кануто се задържа до скалата само за миг. Сетне една почти незабележима вълна го издигна, то се завъртя, заплава свободно и стигна брега.
Младият човек забеляза всичко това, но то не ускори нито пулса, нито движенията му. Ако някой чакаше скрит на брега пристигането на празната лодка, той положително го беше видял и в такъв случай се налагаше крайна предпазливост при приближаването на сушата; ако пък нямаше в засада никой, не беше необходимо и да се бърза. Полуостровът бе почти на противоположния бряг срещу индианския лагер и Ловецът се надяваше, че на брега няма никой. Беше обаче не само възможно, но и твърде вероятно да не е така, защото при своеобразния си начин на воюване диваците бързо взимаха всички мерки и можеше да се очаква, че множество разузнавачи вече претърсват бреговете за лодки, с които да стигнат до „замъка“. А тъй като един-единствен поглед към езерото от коя да е височина или нос бе достатъчен, за да се види и най-малкият предмет по неговата повърхност, то почти нямаше надежда някоя от лодките да е останала незабелязана. А не беше необходимо да поучаваш прозорливите индианци накъде ще плава някоя лодка или дърво, след като установят направлението на вятъра.
Колкото повече Ловецът приближаваше сушата, толкова по-бавно се потапяха веслата, толкова по- проницателно се взираха очите му, а ушите и ноздрите едва ли не се разширяваха от усилията да открие дали не го дебне някаква опасност. Той бе съвършено сам, предоставен на собствените си сили, нямаше приятелски поглед, който да го окуражи, нито глас, който да го ободри и да му вдъхне смелост. Но въпреки всичко и най-опитният стар горски скитник не би се владял по-добре. Без да се поддава на безразсъдна смелост, нито на колебание, той напредваше благоразумно, съсредоточил цялото си внимание само върху онова, което можеше да способства за постигането на неговата цел. Тъй започваше редицата от героични горски подвизи, които впоследствие направиха този човек не по-малко прочут от много други герои, чиито имена са кичили страниците и на по-известни произведения, отколкото би могла да стане нашата скромна повест.
Когато се намери на стотина ярда от брега, Ловецът се изправи в кануто и завъртя три или четири пъти греблото — достатъчно силно, за да стигне лодката до брега. После бързо остави веслото настрана и грабна пушката. Точно когато я вдигаше, разнесе се остър изстрел, последван от изсвирването на куршум, който мина толкова близо, че го накара неволно да отскочи назад. В следния миг Ловецът се залюля и падна с цялата си дължина на дъното на лодката.
Последва вик, нададен от един-единствен глас, и от храсталаците на полуострова изскочи индианец, който се спусна към лодката. Тъкмо този миг очакваше младият човек. Той тутакси скочи и насочи собствената си пушка към открития неприятел. Но пръстът му се поколеба да натисне спусъка срещу човек, който според него се намираше в толкова неизгодно положение. И навярно това малко забавяне спаси живота на индианеца, който се мушна обратно към храсталаците със същата скорост, с която беше изскочил.
В това време Ловецът бързо се приближаваше към брега и лодката стигна полуострова в същия миг, когато неприятелят му изчезваше. Тъй като нейното движение не бе направлявано, тя спря на няколко метра от другата. И макар че неприятелят му трябваше тепърва да пълни пушката си, все пак младият човек не разполагаше с време, за да прибере второто кану и да го откара на необходимото разстояние, без да се изложи на друг изстрел. Ето защо той не спря нито за миг, а се втурна към гората и потърси прикритие.
На самия край на полуостровчето имаше малко открито пространство, отчасти обрасло с трева, отчасти песъчливо, ала гъст пояс от храсталаци ограждаше горната му част. Щом минеше тази тясна ивица от ниска растителност, човек тутакси навлизаше под високите и мрачни сводове на гората. На стотина стъпки мястото беше сравнително равно, после се извисяваше в стръмен планински склон. Дърветата бяха високи, дебели и понеже около стъблата им нямаше храсталаци, приличаха на грамадни, безразборно пръснати клони, които поддържаха свод от листа. Макар да се намираха твърде близо едно до друго, погледът все пак можеше да проникне на значително разстояние между тях; и цели отреди биха могли да започнат под тяхното прикритие схватка по всички правила на военното изкуство.
Ловецът знаеше, че ако не е избягал, неприятелят му навярно е зает с пълненето на пушката си. И се оказа, че наистина е така, защото само миг след като се настани зад едно дърво, той зърна ръката на индианеца, който, скрит иначе изцяло зад един дъб, тъкмо поставяше в дулото увития с кожа куршум. За младия човек нямаше нищо по-лесно от това да скочи напред и да приключи всичко, нападайки отблизо своя неподготвен противник, но всички чувства у него се бунтуваха срещу подобна постъпка, макар че върху собствения му живот току-що бе посегнато из засада. Той не познаваше още безпощадните средства, с които воюваха червенокожите, бе чувал за тях само от разкази, и затова му се струваше нечестно да нападне невъоръжен неприятел. Кръвта бе нахлула в лицето му, веждите му се бяха свъсили, устните бяха стиснати и всичките му сили нащрек, но вместо да пристъпи напред и да стреля, той отпусна дулото на пушката си тъй, както обикновено правят спортистите, в готовност всеки миг да го насочи към целта. Същевременно, без сам да съзнава, че говори гласно, той си мърмореше:
— Не, не. Индианците може да воюват тъй, но за белите не е присъщо. Нека оня подлец напълни пушката си и тогава ще се оправим с него като мъже; защото той не бива и няма да вземе лодката. Не, не, нека му дам време да зареди, а след това ще видим на чия страна е правдата.
През цялото това време индианецът беше дотолкова зает със своята работа, че дори не подозираше присъствието на врага си в гората. Боеше се само, че лодката ще бъде достигната и отмъкната, преди той да успее да попречи. Беше потърсил прикритие по навик, но бе само на няколко стъпки от храсталаците и само за миг можеше да се намери в края на гората, за да стреля. Разстоянието между него и неприятеля му беше петдесетина ярда и природата бе подредила дърветата тъй, че нито едно не се препречваше между стъблата, зад които се бяха прикрили двамата.
Щом напълни пушката си, дивакът се огледа и излезе иззад дървото — непредпазливо, ако се има предвид истинското положение, но скрито и внимателно с оглед на мястото, където предполагаше, че се намира врагът му. Сега той стоеше съвършено открит. Тогава Ловецът на свой ред напусна прикритието си и му се обади.
— Насам, червенокож… насам, ако търсиш мен! — извика той. — Аз съм новак във войната, но все пак не съм чак толкова неопитен, че да застана на брега, за да ме застрелят като кукумявка на светло. От теб зависи дали между нас ще има мир или война. Защото съм бял и не смятам за храброст да избивам тихомълком хората в горите.
Дивакът се стресна много, откривайки неочаквано на каква опасност се е изложил. Но той знаеше малко английски и схвана смисъла на изречените думи. Освен това беше твърде добре школуван да не покаже външно вълнението си; за да даде израз на своето доверие, той опря приклада на своята пушка в земята и направи знак на горда учтивост. Всичко това беше сторено непринудено и със самообладанието на човек, непривикнал да смята когото и да било за по-високопоставен от себе си. Ала докато играеше ролята си със съвършенство, вулканът, забушувал в неговите гърди, накара очите му да заблестят и ноздрите му да се разширят като на диво животно, на което внезапно са попречили да направи решителния скок.
— Две кану — каза той с ниския гърлен глас, присъщ на хората от неговата раса, като посочи изреченото число и с пръсти, за да избегне всяко недоразумение, — едно за теб, едно за мен.
— Не, не, минго. Няма да го бъде. Ти не си имал лодка. И няма да се сдобиеш, докато мога да ти попреча. Зная, че между твоя и моя народ сега се води война, но няма смисъл хората да се избиват помежду си като диви животни, които се срещат в гората. Затова върви по пътя си и ме остави да вървя по своя. Светът е достатъчно широк за двама ни, а ако се срещнем някога в открит бой, тогава съдбата ще реши кой от нас ще загине.
— Добре! — възкликна индианецът. — Моят брат мисионер; много говори — все за Маниту.
— Не, воин, не е така. Не съм достатъчно добър, за да бъда моравски брат, но не съм и толкова лош, колкото разните скитници, които проповядват из горите. Не, не, засега съм само ловец, макар да е много възможно, преди да се сключи мир, да сразя някой от вашите хора.
— Добре! Моят брат много млад, но много мъдър. Малък воин — голям оратор. Сигурно понякога главен в съвета.
